Избухващо мълчание.
Изпепеляваща гробовна тишина.
И нито звук, ни дума - наказание за премиерната ми суета. Суетност, да за себе си поисках. Не беше много - само поглед мил, две думи нежни. Толкова ми липсват, за тях луната даже бих свалил. Пред теб стоях. И молех за надежда, за мъничко човешка топлина. Ала поисках много. Да, така изглежда по мълчаливата студенина. Какво по-малко от това да искам? Какво по-малко от една ръка, която във ръка да стискам, за да не чувствам тази самота? А имах нужда. Нужда от подкрепа във този миг, без смисъл за борба и тази мисъл, явно тъй нелепа, ръката ми протегна от ръба. Прости ми мила! Знам. Не е присъщо за хляб да моли старият хлебар. Не бягам, не. Отново съм си в къщи. Една бутилка водя за другар.