Действащи лица:
Дарлинг*
---
*Катя и
*Сашо
---
*Валерия,
*”мистър Бо”
*”вуйчо Мими”
---
Интервю №1
- Тя нямаше приятели!
- Моля? Не разбирам...
- Какво има за разбиране? Нали искате истината? Това е Истината!
- Но... Вие твърдяхте, че сте като... сестри! Не, че сте повече от сестри, че Дарлинг е най-добрата Ви приятелка...
- Нищо не съм твърдяла! Твърдяха го всички наоколо, а аз просто не си правех труда да отричам. Бях прекалено уморена от опитите си да достигна до нея... А тя... Тя беше прекалено заета със себе си и собствените си демони, за да допусне някого до себе си.
- Демони?
- Какво? Не сте ли чел последните и́ стихове? Все с някакви „демони” се сражаваше. В крайна сметка, те наистина май бяха в нея. Сама си ги създаваше, спореше и воюваше с тях. Докато накрая я убиха.
- Опитвате се да я изкарате луда?
- О! Не заемайте тази поза на обиден почитател! В крайна сметка, всички таланти са малко луди. Да си „докоснат свише”, както казват, е трънен венец, който не всеки може да носи.
- Значи не отричате, че е била гениална?
- Чак пък гениална! Не ми слагайте думи в устата! Имаше някои проблясъци, но в по-голямата си част, творбите и́ са си плява. И тя го знаеше. И се ужасяваше от аплодисментите, които предизвикват, но не можеше да ги избегне. Нямаше как да надскочи себе си.
- Вие я мразите…
- Не. В началото ми беше... нещо, като муза. Възхищавах и́ се, после... После дори я съжалявах. Накрая ми беше все едно. Тя нямаше нужда от мен. Нито от който и да било. Беше си самодостатъчна. Единственото, което я поддържаше бяха същите тези аплодисменти… Tвърдеше, че ги ненавижда, а истината... Истината е, че имаше нужда от тях... Имаше нужда от тълпите около себе си, но само когато са на разстояние! Колкото повече се приближаваше човек до нея, толкова повече тя се отдръпваше и затваряше. Вероятно се страхуваше, че ако надникне някой в нея, ще види... Нищото! Тя беше в думите. Казваше, че се крие зад тях, но всъщност те бяха всичко, което има. И не ми казвайте, колко богата душевност и сила... Каква чувственост, поглед над живота и света трябва да има човека написал стихове като„При́стана”, „В окото на дъжда”, „След теб е късно” и други тем-подобни... Тези клишета ги оставете за тинеджърките. Наясно съм, че това са думи, които цяло едно поколение цитира... Може и следващото да цитира, но... Са си само думи... Просто, само... Думи...
---
Гласа на жената заглъхна отегчено и записът свърши.
- Какво е... Това? – погледа на младата журналистка беше не просто шокиран, беше ужасен, сякаш в стаята внезапно е нахлул призрака на Дарлинг.
- Ти ми кажи! – вдигна рамене мъжът, който извади картата със записа от лаптопа и я пъхна обратно дълбоко в джоба си, сякаш се опитваше да я скрие. – Ти ме изпрати при Валерия, понеже я познавала най-добре!
- И нищо друго ли не каза?
- Каза... Каза, че в крайна сметка Дарлинг е била истинска кучка, но това не трябвало да се записва.
- Шегуваш се!
- Така ли мислиш? Може би и записа съм направил сам? Съжалявам, Катя, но Това е прекалено грозно, дори за моето извратено чувство за хумор...
- Не мога да повярвам...
- Ами... Повярвай! Факт е.
Катя замълча загледана през прозореца към все още белите върхове на Витоша, сякаш се надяваше да открие там отговора. Дарлинг обожаваше снега. Истинския, дълбок, недокосван от човешки стъпки сняг, който покрива всичко...
„...под него да заспя, да ме покрие
със девствен лед и бяла тишина...” –
беше писала някога Дарлинг... А ето, че сега снегът се топеше и от нарушената тишина, на повърхността изплуваше нещо страшно, гротескно, чудовищно...
- Ти си я познавала... – обади се тихо мъжът - Що за човек беше?
- Невероятен! – отвърна бързо, очаквала въпроса Катя – Толкова слънчева, усмихната, лъчезарна! От нея просто струеше нещо... искрящо, непреднамерено, чисто...
- А демоните?
- Какво? А! „Демоните”... Не знам. Мисля, че в тях виждаше всички ония, които се опитват да я омърсят, да я вкарат в рамките и изискванията за „съвременна поезия”, в собствените си представи за „правилен” начин на живот...
- Значи не са били в нея?
- Какво значи „в нея”? Та тя я изкарва шизофреничка!
- Не съвсем. В едно поне е права, всички талантливи хора са малко луди.
- Всъщност... Като се замисля, това не са думи на Валерия! Дарлинг понякога се шегуваше, че... „всички гении имат отклонения”. И затова, не иска да я издигат на пиедестал. Но... не можа да го избегне.
- Може би, за това не е имала приятели. Хората, на върха са винаги самотни.
- Не е вярно! Това са глупости! Тя имаше приятели! Всички ония, които някога са се докоснали до нея, които са я видели като човек - истинска, топла, земна... В нея нямаше нищо преднамерено и фалшиво. Нямаше поза и високомерие на звезда...
- Ти си предубедена. – по скоро констатира, отколкото да възрази Сашо, а Катя наведе глава.
- Да. Когато всички се бяха нахвърлили върху мен, след онези очерци, когато целия „литературен” свят викаше „ра́зпни я!”, Тя ме защити. Подаде ми ръка. Ей така... Естествено и непринудено... По човешки. Застана зад мен, въпреки че я съветваха да не се пъха между шамарите. „Аз съм свикнала да бъда под обстрел!” – се смееше тогава, сякаш това е някаква игра... „Но да отнемат на това дете, правото само́ да търси пътя си и начините да премине през него, няма да позволя!”...
- Може би, ти трябва да напишеш статията.
- Не. Точно защото съм предубедена, както казваш, не трябва да съм аз. Исках страничен човек, някой като теб, който ще събере парченцата на пъзела...
- Боя се, че картината която ще се получи при нареждането им, няма да ти хареса... Това беше само първото интервю!
- Значи трябва да продължим! Кой е следващият?
- Боби Лачев... – погледна органайзера си Сашо.
- Добре, да видим какво ще ни сервира „Мистър Бо́”!
- Добре... Той поне, няма за какво да и́ завижда.
- Мислиш, че Валерия и́ завижда?
- Знам ли? Или това, или не са успели да разделят някой мъж.
- О, я стига!
- Какво? Близо е до ума. С кого последно е имала връзка? Имаш ли представа? Може би, него трябва да потърсим...
- Глупости! Не опростявай толкова нещата!
- А ти, не ги усложнявай! Хората не се самоубиват, понеже някой не е доразбрал поезията им, дори да са шизофреници! По-скоро има замесен мъж.
- Не! Тя не би се самоубила заради мъж!
- И си сигурна?
- Да! Убедена съм! За нея мъжете бяха само част от декора, антураж, подробност в пейзажа...
- „След теб е късно, даже да съм жива...”
- „и овехтяват, спуснати завесите...”. – продължи цитата Катя и бързо тръсна глава - Това са само настроения.
- Само думи?
- Не смей, да я цитираш!
- Добре... - той се надигна - Да видим с какво ще ни изненада „Мистър Бо́”...
---
Интервю №2
- Чешит!
- Моля???
- Какво? Не става ли за статия? Може и да не Ви харесва, но те всички са такива. А най-добрите, са най-големите чешити...
- Кои всички?
- Как, Кои? Хората на изкуството. Живеят в някакъв си свой, откачен свят... Да си призная, така и не успях да ги разбера. Толкова години вече се занимавам с тях, а не ги проумявам и това си е. По-добре да питате някой друг.
- Кой друг?
- Някоя от приятелките и́ вероятно, не и мен.
- А кои бяха те?
- А защо аз, трябва да знам?
- Защото сте поддържали някои от основните сайтове, в които е публикувала, няма начин да не сте запознат с кръга и́...
- Кръга от почитатели, да. Но това е виртуала. Там всички ръкопляскат и си изпращат сърчица и целувки, а в следващия момент, повечето от тях, скрити зад други никове, сипят огън и жупел. Колко пъти се опитвах да им обесня, че анонимността в Интернет е привидна и всъщност се знае кой, кой е...
- Значи тези, които са я превъзнасяли, в същото време са я оплювали?
- Не всички, разбира се, но повечето... Да.
- А имена?
- А съдебна заповед? – изсмя се мъжът – много бих искал да Ви помогна, но нали не си въобразявате, че ще цитирам имена?
- Говорих с Валерия Вълчева...
- Тя не е от тях!
- От кои? От приятелите и́?
- Не, от тези, които я плюеха скрито, както се изразихте. Това поне мога да Ви го кажа с чиста съвест. Тя... Мисля, че тя наистина я обичаше... – мъжа се замълча, но бързо вдигна глава и продължи - А кои са и́ били приятели... Сега като се замисля... Наистина не бих могъл да извадя никого от тълпата около нея. В интерес на истината, всички те често стават много близки и в реала, след като са се „срещнали” във виртуала, но за нея... Наистина не знам. Не я познавах добре.
- А не Ви ли изненада смъртта и́, не се ли замислихте, защо е посегнала на живота си...
- А Вие сигурен ли сте, че е мъртва? Че е мъртва и в реалния живот искам да кажа?
- Моля? Ако това е някаква виртуална шега, не я намирам за смешна.
- Не подскачайте чак толкова. Имал съм такива... инциденти, да го кажа. Обявяват смъртта си, за да се прочуят, може би. Нали казват, че „славата” идва само при мъртвите творци. Та, затова... Проверете първо, дали наистина е мъртва, преди да пишете епитафия.
- И предполагате, че тя е от тях? Че е инсценирала смъртта си?
- Нищо не предполагам! Ако имах съмнения, че Тя или някой от нейно име се опитва да печели нещо през моите сайтове, щях да намеря начин да ги спра... Само, че... За нея... Тя не би могла... Не! Извинете, но Мъртвите поети не са моя грижа! Аз се занимавам само с живите и те ми създават достатъчно проблеми. За другите, възкръснали или не, мислете Вие. Сега ме извинете, но имам работа.
---
- Както виждаш, не беше особено словоохотлив.
- Напротив. Да си призная, очаквах че изобщо ще откаже да те приеме.
- Много мило, че ми го казваш точно навреме! – усмихна се накриво Сашо. Вече му се искаше изобщо да не се беше захващал с тази история. Добре си живееше и досега, без да е чувал за Дарлинг и „уникалния и́ изказ”! Отначало мислеше, че ще е лесно да напише няколко хвалебствени изречения, премесени с неизбежната горчивина, че „погребваме талантите все млади”, както беше писал друг самоубил се поет и... Толкова. А колкото по-навътре навлизаше, толкова повече се объркваше... Имаше нещо... Нещо му се изплъзваше.
- Просто... Не исках да идеш на срещата предубеден.
- Не отидох предубеден, но си тръгнах, като попарен. Ти всъщност... Сигурна ли си, че е мъртва? Какви са тези идиотщини за самопровъзгласени смърти?
- Странното е, че го е казал... Макар че за смърти́, не знам. Имаше една история, нещо за едно момче, което уж било починало от левкемия и уж жена му, поддържала профила и докато почитателките му пращали съболезнования и помощи, наддавали за книгата му и размазвали сълзи и сополи по мониторите, мистър Бо́ се заел да разнищи случая и то се оказало живо и здраво „момче” в пенсионна възраст. Чувах, че после Бо́ се е считал едва ли не виновен, че не го е разкрил в самото начало и мнимата „невеста” била получила неизвестно колко колети и парични преводи, за да издържа “невръсното им момиченце”...
- Класика! – възкликна неволно Сашо – Още ли има малоумници, които се ловят на такива постановки?
- Явно... – сви рамене Катя и се намръщи – Но това няма нищо общо с Дарлинг!
- Щом казваш... Пък и той, кой знае защо, явно не я слага там... Не знам как да се изразя, но имаше нещо... Имаше нещо, което не иска да каже! Чакаше въпрос или отговор, който не успях да налучкам... Но определено, не искаше да говори! Все пак... Предлагам, да посетим първо гроба, преди да продължим.
- Ама, ти... Ти, наистина ли мислиш, че...
- Нищо не мисля! По-точно, не знам вече какво да мисля! А ти, защо не искаш да идеш? Не трябва ли да се поклониш пред паметта на първия си меценат? Просто ще поговорим с роднините... Обещавам, че няма да правя ексхумация!
- Кретен!
- Благодаря! И аз те обичам! Та... ще дойдеш ли с мен?
- Да. Да, добре! Ще взема от Явор командировъчни и утре тръгваме. Може би близките и́ ще ни кажат нещо повече...
---
Опит за интервю
- Разкажи ми за нея.
- Какво?
- Знам ли... каквото си спомняш. Кога и как я срещна, какво говорихте, какво впечатление ти направи... Все пак и ти си я познавала.
- Което не значи, че ще ти давам интервю!
- И защо не?
Двамата вече пътуваха към малкото гранично градче, в което беше родена Дарлинг и Катя му се струваше неестествено мълчалива.
- Нали твърдиш, че съм предубедена? Предпочитам сам да си съставиш мнение.
- Не мислиш ли, че малко закъсня? Вече ми напълни главата с цитати и суперлативи. И то... още преди да започна.
- Не съм съгласна. Аз говорех за поетесата. Искам да видя Човека Дарлинг, през твоите очи.
- Онази „слънчевата, лъчезарна” и каква беше още жена-чудо, за която спомена?
- Забрави го! Опитай, да го забравиш...
- Няма да е много трудно. Още няколко кофи помия и лъчезарния образ съвсем ще помътнее!
- Още няколко? – трепна Катя - С кого друг си говорил?
- С бившия и́ съпруг – отвърна неохотно Сашо, загледан прекалено съсредоточено в пътя.
- И? Говори, де! Защо не ми каза?
- Какво да ти кажа? То не беше и разговор. Отряза ме още на вратата. Не искал да чува за нея, какво остава да говори. Беше като...
- Какво?
- Знам ли...
- Александре! Какво го осукваш?
- Като хамалин! – сопна се Сашо – Вулгарен, неприятен и... вонеше на бъчва в 10 сутринта! Изобщо не ми се връзва тоя невчесан, брадясал и елементарен тип, с „лъчезарния” ти образ!
- Господи...
- Мммда... и на мен ми хрумна да се помолим в някоя църква, поне един да каже нещо хубаво за нея... Ако и родителите и́ не намерят една добра дума... Предлагам да се откажем.
- Родителите и́ са мъртви. Отдавна.
- Така ли? Виж, ти! И кога смяташе да ми кажеш? И... Къде по дяволите отиваме тогава? Тя не е живяла там повече от 15 години! Сигурно не я и помнят...
- Нали искаше да видиш гроба?
- Ако е само за едната купчина пръст, можеше да изпратим някой местен репортер да я снима!
- Няма ли да млъкнеш най-после?
- Не си го изкарвай на мен! Не съм аз виновен, че идола ти се сгромолясва! – сопна се нервно, но усетил че е прекалил се усмихна виновно – Извинявай! Наистина вече не знам какво да мисля. - Беше все още твърде млад и като всеки талантлив бунтар на неговата възраст, гледаше на всичко и всички с демонстративна ирония, която всъщност си беше просто защитна реакция и прикриваше жаждата да намери истинското, човешкото, доброто сред цялата мръсотия, в която му се налагаше да се рови ежедневно. А то, все му се изплъзваше...
- Страх ме е... Страх ме е не от това, което чувам, а като се опитам да си представя как е живяла сред толкова нетърпимост и лицемерие. И... Не! Не се сгромолясва! Напротив! Започвам да мисля, че е била прекалено добра за тоя свят.
- Катя, да се откажем, а? Да прекратим това фиаско. Не е ли искала точно това и тя? Просто да я оставят... най-сетне, на мира.
- Не мога, Сашо! Искам да разбера! Трябва да разбера!
- Какво, Катя?
- Защо, Саше! Защо е скочила...
---
Почти интервю
- Кой рече, дека се самоубила? – старецът ги гледаше враждебно изпод разрошените си вежди. Не си беше направил труда да се наддигне от пейката, докато му се представяха, а подадената ръка на Катя остана увиснала помежду им...
- Какво искате да кажете? – Сашо отмести поглед от некролога. Беше виждал много снимки на Дарлинг, разбира се, но на тях тя винаги беше сред хора или на сцената, винаги усмихната, въодушевена, а от тази го гледаше някак замислено, тъжно, уморено... - Да не намеквате, че просто се е опитала да полети?
- Може и та́ка да е! Вас, що ви е?
- Супер! – възликна нервно Сашо – Защо ли не съм изненадан? Кате, хайде! Втори ден вече губим време в това село! Тук няма поне един нормален...
- Вуйчо Мими, нали? - седна до стареца Катя, без да обръща внимание на Сашо...
- Глупости! Какво ти става? Дарлинг няма вуйчовци, вече четох и проучвах достатъчно, майка и́ е била сираче намерено на някаква гара...
- Од ка́де... Ка́де си го слушнала? – старецът гледаше втренчено Катя.
- Дари, ми е разказвала...
- Дека сум и́ вуйкото?- сви ехидно устни старецът и в погледа му проблесна някакво враждебно пламъче.
- Не... Че сте вуйчото, който винаги е искала. „Вуйчо Мими”, е било нещо като код, само определен кръг са го знаели и са имали право да го употребяват, вие сте били ”вуйчото” на малка компания, човека който...
- Ко́я си ти?Од ка́де познаваш Дари? Що знаеш?
- Ами...
- Що?
- Мислех, че я познавам... Това, което се случи... Това ме...
- Исплашена си? Мислиш, дека си пропущила нещо?
- Пропуснала?
- Да. Пропущила... Пропущила си! И она беше исплашена. До умирачка страх я беше от сите и се, од людете околу себе... Пропущи толку важни работи во животот од страв, од несигурност ... Мачеше се да каже... да вложи се во стихови и рими, но людете днес се толку прозаични... Кажи им дека \"говориш со месечината\" и ќе те испратат на психар ...
- „Не е страшно да говориш с луната, страшно е, когато тя започне да ти отговаря...”
- Кога никой друг наоколу те не слуша и разбира... Може и да ти одговори!
- Нали не искате да кажете, че наистина е била...
- Лудa? Не!!! Беше… поинаква! Беше премногу различена за \"добриот вкус\"... Тя... – старецът се вгледа съседоточено в очите на Катя и занарежда - Тя навистина сакаше Коцко!
- Коцко? – премигна смутено Катя.
- Коцко! Обичаше го! Нема како да си го слушнала! Той си беше тукашен. Беа уште деца. Беа един за друг, но беа премногу млади и глупави! Реков и дека ќе съсипе животот и́! Дека никогаш нема да го преживее ... Не ми поверува! И той... ме не чу! А сите по него беа за неа само дел од пейзажот! Никой не беше како него... Той! Той я уби!
Стареца наведе задъхан глава, Сашо понечи да хване Катя за ръката, убеден че трябва да я отведе далеч, по-далеч от това място, но тя го отблъсна:
- Защо? Защо той да е виновен? Той... Той е... Мъртав! Нали?
- Чакай... - намеси се, припомнил си нещо Сашо и се зарови из записките си. Беше забелязал нещо странно, прокрадващо се на моменти в итервютата на Дарлинг... Много рядко и много мъгляво тя споменаваше за някой в далечното минало, който я бил променил, за някакви „полети” (що за глупост?), за годишнините-панахиди, които „празнувала” след него... После се беше появил някакъв стих за Гробарите и любовната лирика (доколкото изобщо някога я беше имало при нея) беше изчезнала от страниците и́, за сметка на „Демоните”, които се множаха... –
„Няма нищо по-тихо от вятъра -
Вплитащ пръсти във каменни кръстове,
по-жестоко от обедно слънце –
разтопило снега в грозна кал.
Тежки стъпки. Залитат гробарите...” – зачете Сашо.
- „...От ботушите мокри и страшни,
че калта е примесена с кости,
че вървим по праха на бащите си,
че до вчера, ти бяха приятели...” – продължи тихо цитата Катя.
- Той я уби... кога умре, тя умре со него. Беше я учел да лета ... требаше и́ време да полетови по него... но... Сигурен сум, дека са се нашле ... Во полета!
- Но те... Те не са се виждали от поне 10 години! Нали? – заекна объркан Сашо.
- 15! – стрелна го изпод вежди стареца – 15 го́дини! И що? Що разбирате вие? Деца сте уще. Годините немат значение, кога любов е такава! Тие беа над овие работи. Тие едноставно беа ... осудени еден на друг ... Той си отиде толку млад... Како може ас, селскиот идиот, да дочекам 80, а таквоз момче да си иде на нема и 40? Нема Господ! Нема спрведливост на овой свет, а во другиот не верувам! Дари мачеше да се бори, да се търси во други и на друго место ... Не успе... Сите беа толку неподносливо прозаични и тя ... летна!
- Полетя... – кимна Катя и прегърна старецът.
За нас ● Условия за ползване ● Бисквитки
© 2004 - 2024 uFeel.me