Лято е. Сезонът на откритията. Благословеното време, в което поемаме нанякъде, за да се спасим от еднообразието на делниците, да се потопим в мечтаното спокойствие и докоснем до истинските, вековечни неща в Божия свят!

Изберете Стара планина, елате с мен на необичайно пътешествие в едно нейно дивно кътче - да изпитате силата на духа си, да измерите бой с чукарите, да пиете от чистите води на Балкана и мъдростта на хората, отраснали  там. И заедно с децата си да извървите стръмните пътеки към върховете, на които Господ присяда да погледа величието на своите творения.

     Нека първо отворим раклите на Паметта - да извадим премените на  прабаби и прадядовци и нагиздени в тях да разпридаме пътеки из дивните пазви гигантския Искърски пролом. Повярвайте – преобразяването ще ви върне към детството, а децата - ще усетят корена си!

     Поемем ли из Дефилето по стъпките на народния поет Иван Вазов, завинаги ще отнесете в душата си великолепието на гигантските склонове с накацалите високо из горите къщици; ще запомните гордите чела на скалните венци край Лакатник и Церово; с трепет и страхопочитание ще се дивите пред острите зъбери на Ритлите край Люти брод и отмаряте очи в неспирната игра на Искъра... Няма да пропуснем да отправим молитва за здраве, мир и благоденствие на челяд и Родина в благоговейната тишина на Черепишкия манастир. Ще изминем витите завои към богоизбраната обител на Духа Български – „Седемте престола” и палнем свещици в уникалната прекрасна църква със седем олтаря! Няма втори такъв храм на Земята!

    Навярно мнозина от вас, прошетали Дефилето, не са забелязали, сгушената в живописни шубраци между Елисейна и Лакатник скромна табелка с надпис - Очин дол.  От нея нагоре лъкатуши път към прословутите скали, на които застанал мирно, със свален калпак, Вазовият герой Дядо Йоцо е взирал слепите си очи в далнината  ”да види де е БЪЛГАРСКОТО”.

     Готови ли сте? Пътешествието започва - притворете очи, за да видите....

     Ето ни - вървим по сънени баири, през биле самодивско и пелин и вием  китки за обич. В небето над нас, яхнал вятъра, се вие черен щъркел – един от 60- те хиляди останали на планетата! Стигаме до комплекс „Дядо Йоцо”: красива къща, изпипана, направена с мерак, цялата в цветя! Кацнала на живописна рътлина над каменния паметник на Вазовия герой - изваян от скулптора  Георги Тишков.

     Да покажат „Българското” в цялата му хубост, на това прекрасно място всяка пролет се сбират гласовити певци, неуморими танцьори и изкусни свирачи. Заедно - от песни и хора, нишка по нишка да изпредат и шарка до шарка да наредят пъстър губер, та да грейне пред очите на света спастрил красотата, мъдростта и безсмъртието на БЪЛГАРСКИЯ ДУХ!

     Присядаме до многобройните зрители по поляните да напълним душите си с хубост! От всички краища на България, едни от други по-невероятни, самобитни изпълнители - млади и стари, леят звънки песни, вият кръшни хора! Като здраво усукани влакънца на една нишка са - тънко и с любов запредена от голямата къделя на Българщината. Дай, Боже, нищо да не я скъса, та да се точи от сърце в сърце - навеки! Защото докато я вардим читава, ще я има и България!

    Бай Недялко Атанасов: беловлас, синеок 70 годишен планинец, в чудна местна носия, простичко и искрено ни кани:” Елате ми на гости в Очин дол! Моят дом и моята душица са отворени за честните хора! Аз не съм най-голям музикант, но мене мама ме е родила с гъдулката. Красотата, честността, доброто и народната музика са всичко за мен!”

    Приемаме поканата.

 С почитание и вълнение прекрачваме прага на гостоприемния дом на Ваня и Недялко Атанасови. Благи и кротки хора, истински планинци, щедро надарени с обичливи сърца! Бай Недялко - самоук гъдулар, акордеонист и резбар е издялал десетки изумителни фигури на животни и хора! А колекцията му от хлопатари и звонци е чудо - цял оркестър с чисти и ясни гласове!

    В наша чест се отрупва масата – прясно козе сирене, сливова ракия; вита баница...Разтяга Бай Недялко акордеона, нежно тегли лъка по струните на гъдулката, а ние подхващаме песен след песен! И усещаме де е Българското!

   Припада лятна нощ - мистично-красива: да спиш в такава нощ е грях!                                          

    Грях е и да не посрещнем изгрева в планината!  Да не насладим душите си с омайната симфония, звъннала в огромния Божи храм: безброй незнайни горски птичета чуруликат. Песента извира от мъничките им сърчица чиста и прекрасна. Въззема се до небесата химн на радостта и разлюлява невидимите камбани на утрото. Развиделява. Над тъмната гърбица на „Лиляка”, като в огромен олтар, Господ тайнствено отваря слънчевото си око. Под миглите му просветват могъщите склонове на планината и на талази, на талази се спущат към Искърското дефиле. В синкавата мараня изплуват все нови и нови рътлини и върхове, разстилат неръкотворни губери прошарени с дъхави ливади и кичести горички. Под връх „Остра могила”, прикътано в прегръдката на Балкана, отваря ранобудни очи малкото селце Очин дол.

     Присъединяваме се към тумба туристи, дошли тук да избягат от агресивната анонимност, суетата и бясната динамика на „Голямата цивилизация”!

     Посреща ни Огнян Петров – Председател на инициативен комитет „Дядо Йоцо гледа”, с. Очин дол. Влюбен в своето родно село, поставил се в служба на хората и планината. Всичко сътворено тук е част от мечтата му: да отвори очите на света за Очин дол; да го превърне в предпочитана дестинация на екологичния и културен туризъм! Сплотен е екипът му. Започнали с екопътеката „Горски свят”.

       Тръгваме по нея и потъваме в свят, звъннал от песните на птици, зажужал от гъдулки на щурци. Упоително дъхти на борова смола и диви ягоди; на безброй билки и цветя. Минаваме през росни ливади, по дървени мостчета, през шишаркови завеси... Най-щастливи са децата: берат ягоди и чуруликат като птички, пъргаво се изкатерват по стръмната стълба на горската Къщичка.

      От там гледката към долината е фантастична!

      Научаваме, че вече са осъществени пет различни проекта за опазване на биоразнообразието и  природните дадености на Очин дол. За гостите, дошли от големите градове на България, Европа и света, срещата с този магичен горски свят е завръщане към детството и изначалната чистота на Сътворението! Запленени от красотата на Очин дол, те ще отнесат в тайнствена възлопис на паметта очарованието на Балкана. И щом развържат възчелче, спомените ще ги връщат с копнеж в този рай – кръстопът на сърдечни пътеки!

    Екопътеката запознава туристите с богатото биоразнообразие на местната флора и фауна. Любознателните ще се изненадат от богатото културно-историческото наследство – три тракийски могили на племето Трибали, римски път и наблюдателен пост на „Радов връх”; ранно християнски храм от V от н.е. в местността „Пресветица”; свещенни оброчни дървета, каменни плочи и кръстове. 

      Искаме ли да усетим душата на планинците – силна и корава като Балкана,  трябва да сме с тях в делник и в празник.

     По стародавна традиция, родовете от Очин дол се събират в местността „Шумана” при големия дъб, до оброчния камък да почетат празника Свети Дух.

     Старо и младо се изкачва на високата ливада, по-близо до Господ: заедно да чуят Неговото слово, да си спомнят за предците и се помолят за прошка. Да ги поръси попът със светена вода за здраве и берекет. Да дадат оброк и сторят курбан, та да е жива и здрава челядта, да расте и се множи , да не се разпилява!

   Нареждат трапеза при корените на вековния дъб – от силата му да вземат, та и техните родови корени да останат жилави и яки, да се извисява родословното дърво и устоява на житейски суховеи и яростни мълнии. Да дава щедър плод! Гора да израства – могъща и вековечна!

    Взрете се в лицата на хората – обикновени, изпечени, набраздени от слънце и ветрища, но съхранили усмивките. Вижте как с благоговение приемат Божията благословия, а очите им все в децата – най-свидното богатство на Очин дол!

    През очарования поглед на туристите, селският труд изглежда като пасторална картина с идиличен аромат! От ранина, до залез: коситба, пластене, прибиране на сеното....Овчари и козари тичат подир сладкогласите хлопатари на стадата.  Пъргавите, оправни стопанки правят знаменито козе сирене, въртят мотиките в дворове и градини, гласят всевъзможни зимнини, месят погачи и точат баници за домочадие и гости. И всичко е екологично чисто, неповторимо - Очиндолско!

      Огнян е превърнал родния си дом в туристическа спалня, та гости от всички краища на България и света да изживеят незабравими мигове в Очин дол.

      Мечтата му е отворят очи хората за новия поминък – екологичен и културен туризъм! Да разберат, че Господ не току-така им е дал безценен дар – невероятна природа и богато историческо минало; трудолюбие и талант!

     Някои вече преустройват своите домове, за да посрещат туристи. Изваждат от раклите на баби и прабаби тъканите с любов и изумително умение китени халища и пъстри губери, та да грейнат по легла и миндери багрите на всички сезони.  

     За гостоприемството на очиндолци не се разказва –трябва да се усети! Умеят да покажат уважение и почит към госта, да го смаят с мъдростта на традициите си.

  Ще идем при Бай Иван Иванов от махала Речица. До огромни скали е съградена от неуморните му ръце хубава двуетажна къща. На широкия чардак се вее българско знаме. На двора, върху каменна плоча се пекат пилешки бутчета и църкат ароматни наденички. Под натежало от плод ябълково дърво, любезният домакин е наредил софра с трикраки столчета. И паничките са дървени, и лъжиците, и вилиците - всичко е направено от него с майсторлък и фантазия!

     Бай Иван ни кани на софрата: да хапнем от невероятната шопска салата с пресни настъргани моркови и сминдух, да пийнем от мераклийската му крушова ракия и боровинково вино; да замезим с ония чудеса от плочата... Изважда от пазва цафарата, засвирва любимата си песен за останалия без род Крали Марко. От очите му се търкалят едри сълзи...

      Хайде в Балкана на Еньов ден – древният български свещен Ени Джитем. Денят на Равноденствието, когато с магия се зачева Лятото. От хилядолетия на тоя ден, по ранина, преди слънце се берат 77 билки и половина. Свиват се в чудодейна Еньова китка - за цяр, здраве и берекет!  Усукват я с червен вълнен конец с нанизано синьо мънисто: „да бягат уроки и болести далече” и нивга зло да не застига челядта на къщата! Така Ин и Ян сплитат на възел необята на Мирозданието - да съхранят предвечната нишка на Живота и с усмихнатите души на билките да даряват Божия благодат и благословение!

    На Бильобер е съборът на селото. Прави се курбан в местността „Пресветица”. Преди три години там са разкрити основите на огромен трикорабен раннохристиянски храм с бабтистерий и дарохранителница. Предполага се, че е епископски и е датиран към пети-шести век от н.е. Вероятно, от тук е започнала християнизацията на най-многобройното тракийско племе – трибали, живяло по тези места. А това значи, че днешното селце Очин дол преди хилядолетия е било голямо и важно духовно средище. С усилията на Инициативен Комитет „Дядо Йоцо” и Кметство с. Очин дол храмът е консервиран и съхранен. Скоро ще започнат археологически разкопки и на трите тракийски могили.

      До древния олтар хората отново палят свещи и мълком приемат енергийните послания на предците си. Паметта на Духа е невероятен феномен!

        По обичай, на Еньовден един от родовете дарява агнета за курбан – да хапнат всички за здраве и благоденствие! Ред е на Бай Иван от реката. Свещеникът отслужва литургия: да целунат кръста и да ги поръси с китка здравец,  минава старо и младо. Разставят се дълги общи трапези... Духов оркестър разлюлява планината с кръшни северняшки хора. Деца подскачат. Усмивки, веселие, смях...

       Вгледайте се в лицата на хората и ще разберете, че както от едно дърво гора не става и от едно зърно пшеница, брашно за погача не може да се омеси, тъй всички заедно – където и да сме по света, сме България! Всеки я носи в душата си по своему - в различни образи и гласове. Но ако играем заедно - заловени един до друг, ръка за ръка, сърце до сърце, душа в душата, а децата с нас - стъпка по стъпка нижат хорото, нишката на Паметта няма да се скъса! Ако ги научим да я пазят и обичат, България ще пребъде в сърцата и душите и на техните деца, внуци и правнуци...

     Облечена в необичайна народна носия: с тракийска везана риза и тъкана престилка, с царибродско кадифено гунче; обута в Лютидолски плетени чорапи и тертиплия медвенски терлици, на главата с алтън-котелска забрадка аз нося цялата пъстрота на България. Заставам до микрофона да поздравя хората от селото и дошлите им на гости близки и роднини. Вълнение стяга гърлото ми. В Очин дол живеят около 200 души. Всяка къща тъгува по някого, дето е далече.

     Запявам „Женала й дюлбер Яна”. Гласът ми ехти повтарян от ехото, сякаш невидимите предци отпяват от връх „Остра могила”. Всички стават прави и слушат захласнато: „Щом корена си носим в ЖИВА ПАМЕТ, ЩЕ БЪДЕ БЪЛГАРСКО ДОДЕТО СВЯТ СВЕТУВА! „   

     Тръгваме нагоре покрай дъхави купни и зрели череши. Чувате ли - зънкат по витите ми пафти сребърните нанизи-рубета на 400-годишния родов накит, като орле кацнал на пазвата. А очите ми все в Остра могила опрени – иска ми се да литна и погледна селото от висинето! Пожеланото се сбъдва!  Скоро групата ни е на път към върха. Мощен джип ще ни закара до Малкия ключ и Радов връх. Оттам нагоре – сами, стъпка по стъпка до ...небето!

      Няма думи, които да опишат възторзите на душите ни! Очите болят от красота и...сълзи. Трябва да изкачим каменистия път покрай отвесни скали и главоломни пропасти, да видим величествените свещи на букаците; да огънат стъпките ни упоителни пътеки през високата до гърдите трева на ливадата под „Остра могила”, за да усетим опиянението на това извисяване.

     Спираме до римския пост на Радов връх. Той е бил част от сложна система за наблюдение и контрол над долината. Очиндолци искат да възстановят древния градеж – това ще е първият реставриран римски пост в нашите земи!

     Гледката оттук е смайваща. Докъдето стига погледът – рътлини и склонове, преливат синьо-зелени и плуват в маранята. Долу, светнало сред бухнала зеленина,  селцето прилича на славеево гнезденце в шепата на Балкана. Далече се вие сребърната нишка на Искъра. А в далнината, кацнало на един от склоновете блести село Игнатица – още един бисер в огърлието на Дефилето. Над нас са „Кобилини стени” и „Жълти камик”, а още по-високо, подпряла небесата, стърчи триръбата „Остра могила”. Над нея са само орлите и Господ!

   Накъдето и да се обърнем – ненагледна хубост! Планината трепти от могъщото Божие дихание. Чувате ли думите на дядо Вазов: ”Обичам те, мое мило Отечество!”

         Изкачваме се на връх „Остра могила” - 1332 метра над морското равнище!          

   Усещането е невероятно! Стоим на самия връх сраснали се с нашата земя.

     Обсипаната ми с алтъни забрадка грее в облаците! Държа за ръка едно 9 годишно дете от София, на което не дават да надникне от балкона! Очите му сияят в сълзи, гласчето трепери: ” Видях, видях България! Колко е красива и..моя!”

     Малкият софиянец като Дядо Йоцо „видя” България с очите на душата си! Ех, ако могат всички българчета по света да я видят оттук, никога няма да я забравят, никога няма да спрат да я обичат!

     Очите ми целуват ненаситно това късче от моята свидна и красива земя – моята земя, моята България! Търкалят се горещи сълзи по бузите: толкова съм малка пред нея, а цялата я нося в душата си! И се усещам невероятно богата. И страшно отговорна – не искам нито едно дърво да загине, нито едно камъче да се търкулне на някъде, една тревичка да не се пречупи... Да я опазя искам – чиста, прекрасна, песенна и вековечна! За да не отмилее и на едно българско сърце! Да се изкачват тук децата, внуците и правнуците. И навеки да се усещат стопани на своята свещена българска земя!

    Озоваваме се на огромна скала. На ръба й, обрасъл с жълт равнец и уханни треви, очиндолци са направили кът за отмора. Тук туристите могат да хапнат и пийнат от уникалните местни гозби и вина, да попеят загледани в ...Рая!

     Задъхани от вълнение, присядаме на дървената пейка, сякаш на приоблачен  небесен престол. Иска ни се да литнем – свободно и леко; да поберем в очите си тая омайваща красота, да я превърнем в памет на сърцата!

      Тук, седнали сякаш до коляното на Господ, разбираме какво е за нас Родината.

     Толкова е богат българският език, а думите не стигат! Дай, Боже всекиму да види величествената картина когато:                                                              

                                       „Потъва в огън слънчевият диск

зад синята снага на планината.”

              Затваря се Божието око. Изпод клепките му засияват милиарди звезди – с шиници да ги гребеш! Звездната жарава се разпаля в огнището на лятното небе, а в долината трепкат светлинките на селото - шепа разсипани бисерчета. Припада пленителна юнска нощ! И песента на щурците възкръсва...                                  

     В Очин дол очите ви ще видят де е Българското. Ще го открият в невероятната пъстрота на народните носии и величавата мощ на екналите от песни върхове; в мъдростта и красотата на традициите, съхранили дълбокия ни жилав корен и гордия, пренесен през вековни премеждия Дух. Ще се усетите частица от тази вековечност.

   Повярвайте, ако поне веднъж видите Дефилето, седнали горе, до коляното на Господ – ще се влюбите в тая земя и няма да ви се тръгва обратно. Ще отнесете в очите си този прелестен рай, а сърцата ще ви доведат отново. Защото просто - тайно и несетно, бликналата обич ще ви превърне в живи пътечки към безсмъртната Душа на България!

2008г.

 

Тоня Борисова – поетеса и актриса, филмов сценарист, родственица на летописеца Захари Стоянов. Пътеписът е в основата на сценария ми за художествения филм „До коляното на Господ” – реж. Александър Борисов, продуцент Фондация „Сълзица за Вас”. На Международния кинофестивал БАЛФЕСТ – 2008, филмът получи награди за операторско майсторство и сценарий.