Денят бавно настъпва. Тихо е. И мрачно. Мъглата е полепнала по всичко наоколо, плътна и дълбока като студен памук. Само последните етажи на високите Люлински блокове стърчат като странен на вид, огромен игленик. Няма как, и тази сутрин няма да се радваме на слънчевата светлина. Все още е много тъмно. Ще изпием кафето си в болничната атмосфера на слабата електрическа крушка в кухнята, ще си теглим един душ, ще нарамим чантата и ще се качим в студения червен Икарус... който ще ни откара към поредния ден, който без да иска ще напомни, че не сме щастливи...

Младо русокосо момиче, може би на 16. Отмята бавно дебелото родопско одеало и се надига. Очите й се подпухнали и зачервени. Не, не е от снощен купон. Виждаме снимката, оставена на пода до леглото. Там са двамата, той е тъмни очи, тъмна коса... Ставайки, задържа погледа си на нея. Очите и отново леко проблясват. Тя поклаща глава. Става и тръгва към банята. Стои там дълго, облегната на стената, оставила нежните капчици да си играят пред нея, толкова ужасяващо неразбиращи как напомнят едни свои сестри, които цяла нощ са си играли върху възглавницата... Излиза бавно от банята. Вдига раницата си, бавно слага в нея някаква тетрадка, облича се и излиза. Качва се на автобуса. Вътре е студено, почти празно. Сяда на най-предната седлака и се заглежда през прозореца. Дървета, блокове, магазини... гледка, която тя може да усети и със затворени очи... Тук всичко се променя бързо... и всичко остава същото. Толкова години по един и същ маршрут... и нищо, нищо ново, нищо истински красиво... Днес за първи път няма да очаква той да й се обади. За първи път няма да има какво да прави след училище. За първи път от толкова много време ще е толкова ужасяващо самотна...

Червенокоса млада жена, може би на 27. Малкия й син я дърпа за ръката, пищи и плаче, че не му се ходи в детската градина. Госпожите са гадни, яденето е гадно, играчките са гадни. Тя не иска да го чува. Забързва ход, защото след малко трябва да отвори кафенето наблизо. Шефа пак ще крещи, че е закъсняла, тя пак няма да има извинение. А сина й по най-жестокия начин й казва, че всичко е гадно... Жестокото в децата е чистотата им. Прозорливостта за истината. Стигат до входа на детската градина. Намръщена очилата застаряваща дама й казва, че днес е ден за плащане на такса. Тя кимва. Пуска сина си. Вади портмонето. 7 лева и 40 стотинки. Поглежда възрастната жена и й казва, че довечера ще ги даде, защото е забравила да вземе пари днес. Жената я поглежда над очилата си, поклаща глава и затваря вратата след себе си, побутвайки навътре малкото момче. То иска да каже едно малко чао на майка си. Не успява. Тя тръгва към автобусната спирка. Знае, че не е забравила парите. Знае кой ден е днес. Знае, че пари и довечера няма да има...

Мъж с тъмни очи, може би на 49...Стои на спирката на автобуса. Да, днес за първи път от 10 години ще се качи на автобуса. Само преди 15 часа някакъв пияница размаза колата му в един стълб. Преди три дни изтече застраховката. А той забрави да направи нова. Съпругата му все още е в болница. Той се отърва със счупена ръка, но тя има и три счупени ребра  и много много синини... Слава богу, ще се оправи. Само той днес да успее да се нагоди на банцинга така, че да работи с една ръка... само да му изплатят аванса три дни предварително...

Чернокоса жена, може би на 38... събужда се от блъскането по вратата. Става трепереща. Отваря. Той отново е пиян, отново се прибира в 6 сутринта, отново е профукал заплатата. Нахвърля й се й крещи, че е блъскал сигурно половин час пред тя да се накани да отвори. Тя тихо прошепва, сякаш на себе си, че със звънеца би станало по-лесно, ако можеше да го уцели. Той не я чува. Отива към канапето в хола, където се сгромолясва и моментално заспива. Тя се облича и тръгва към спирката. Това палто е на 6 години... а вятърът не ще и да чуе... Нищо. Все някога ще има пари за ново. И за други обувки. И няма повече да боледува. Той все някога ще спре. Излизайки от блока слага тъмните си очила, макар и слънцето да липсва очевидно. Няма как. Глупавата синина, обхващаша лявото й око и скулата все още не иска да изчезне. Нищо. Ще мине. Всичко минава.

Момче със тъмна коса, може би на 24. Става рязко след звъненето на алармата на телефона си. Облича се бързо, пали цигара. Трудно прескача оставените на пода книги, китарата. Стъпва внимателно, за да не събуди спящите на съседното легло момче и момиче. Излизайки на входа среща друг свой съквартирант, който веднага започва да му говори колко зле е с кинтите и че вече съвсем отговорно обещава другия месец да му върне всички пари за наемите. Момчето му казва, че не знае дали и този път ще може да плати двоен наем. Съквартирантът го поглежда, навежда глава и му казва, че тогава ще се изнесе, няма как. Момчето се усмихва тъжно. Казва му, че до другия месец има време, нещата може би ще се оправят. Все някак ще намери парите. Съквартирантът му грейва, усмихва се, потупва го по гърба. Момчето тръгва към спирката. Вади от джоба си някакви стотинки. По-скоро 45. Билетчето е 70... може би ще има късмет. Ако не – акт. Няма как...

Късен следобед. Мъглата е по-гъста отвсякога. Студено е, ситни капчици разсеяно полепват по мръсното и пукнато стъкло на Червения Икарус, пресичащ Орион. Разни хора слизат, други се казват... нищо ново... Няма контрольори, рядко се качват в Люлин. Има прекалено много възможности за бой от някого, нямащ билетче. От кабинката на шофьора Преслава крещи по някакъв мъж на хоризонта. Бабите гледат тъжно към прозореца, през който дали заради мръсотията, дали заради мъглата нищичко не се вижда. Един дядо е подпрял главата си на бастунчето, чува се тихо шушкане на пликчето с ябълки, което държи в лявата си ръка. Шушка, защото ръката му трепери неудържимо. Няма да го диагностицираме.

Наближава предпоследната спирка. 6 човека се изправят бавно. Всички вече ги познаваме. Дядото, майката, момичето, момчето, мъжът, жената... виждаме ги всеки ден, навсякъде... а те сега виждат блоковете, покрай които бавно се тътри Икаруса. Чакай, ами мъглата? Всъщност...тя започна рязко да се вдига. Виждаме все по-надалеч. Изкърцване на врата, автобусът спира, нашите 6 персонажа слизат. И спират изведнъж. Никой не знае защо е спрял. Всички бавно извръщат глава на запад. Това там...слънцето ли е? Да, и залязва. Във всички нюанси на червеното, оранжевото, розовото... толкова величествено... Чакай, чакай, отнякъде май... да бе, това вярно си е пиано... По-скоро мелодия от пиано... Ама защо, откъде? Никой не знае. Може би идва директно от залязващото слънце... Те спират и го гледат. Лицата им са по-меки, обляти в нежна светлина, някъде се прокрадва усмивка и изненадва лицето... А то не се противи. Поддава се. Слива се с нея. И всичко става различно...

...Но... но щом сега залязва, значи надеждата за утре е много по-голяма? Значи утре може би ще изгрее и няма да има мъгла? Дали? Дано...

Защото утре може би на самотата ще й е толкова кофти, че ще загуби снимката на тъмния красавец, може би тя няма да се сети утре за него. Или може би ще го срещне, а той ще съжалява ужасно.

Може би недоимъкът също ще се присъедини към самотата и ще избягат заедно. Може би шефът ще я разбере утре. Или пък старата госпожа с очилата. Или пък синът й. Или всички. Може ми издръжката най-накрая ще дойде, тя ще плати таксата. Или пък ще си намери хубава работа.

Може би колата все пак може да се оправи. А жена му още утре може да бъде изписана. Може би колегата на хоризонталния банцинг ще го съжали и ще дойде да помогне. А може и ръката му да зарасне по-бързо и да махне гипса, и да бъде всичко постаро му.

Може би той няма да се напие тази вечер. Може дори да вечерят заедно, после да погледат филм. Той ще хване ръката й и ще я погледне с онези очи, в които тя така потъна още при първата им среща...Може би съвсем скоро някъде ще има разпродажба на палта и тя ще си купи. А може и пролетта да дойде по-рано  и тя ще носи любимата си синя рокля, която той толкова много харесва...

Може би съквартирантът му ще намери парите и ще плаща и неговата част от наема следващите три месеца. Така най-накрая ще издаде книгата. Оттук нататък е лесно. Може би някой ще поиска той да пише за него. Може би ще пише най-накрая нещо истинско, ще се изнесе от мизерната квартира и ще заживее сам. А може и дори да се влюби...

Залезе. Започна да се стъмва. Разни хора тръгват в различни посоки, към различните си неволи, дразги и неразрешимости. Едно ги обединява обаче – някакво странно съмнение, че може би има надежда навсякъде...

...Пианото не спря цяла нощ. До следващата сутрин...