Видях го един ден в града, връщах се от банката, внасях последната от дванадесетте суми за лаптопа. Той стоеше до парапета на заграждението пред малко кафене, бе се облегнал и говореше с двама мъже, които не разпознах. Обърна се към мен и ме загледа за цели няколко секунди през слънчевите очила, после продължи разговора, не показа, че ме е познал но знаех, че е така. Продължи да се усмихва а аз отминах с отмалели крака. Исках да се затичам и да се хвърля на врата му повече от всичко, седнах на оградата на ъгъла и усетих как по лицето ми се стичат сълзи, не можех да ги спра, не можех да уравновеся дишането си, защото той беше там.
  След малко го видях да тръгва, качи се в колата си и мина покрай мен, и този път видях очите му без очила. 
  Невероятният светлозелен оттенък на сивото се взираше в мен за част, най-красивата, и най-болезнена част от секундата. Трепнах и усетих, че чантата се изплъзва между пръстите ми, улових я. Понечих да извикам, сякаш нещо ме затегли след него, но миг по-късно той вече беше далече напред по магистралата.
                                      *
   Успях да се прибера вкъщи, да се вмъкна в банята и да заключа вратата. Оставих водата да се излива върху мен сякаш бях омърсена, а онези, най-чистите зелени очи се взираха в съзнанието ,и сякаш за да ме изгорят до основи.
Стоях там, не знам колко, докато кръвното ми падна до толкова, че ми се зави свят и залитнах. Усетих как главата ми се удря в етажерката над мивката, която се нацепи и строши. Тубите и бутилките изпопадаха с трясък, а аз се замаях, силна болка пареше челото ми отдясно. В огледалото смътно видях как кръвта се беше стекла до ухото ми. Изругах и изхленчих, намятайки хавлията, болеше.
  Излязох от банята и тръгнах към шкафа с лекарствата в кухнята, а по яката капеха тежки капки кръв. Срещнах Майк на вратата, който подскочи, очите му се разшириха.
- Какво е станало с теб, Андж? Миличка?
Зарадвах се хладно на уплашеното му лице.
- Поставката в банята ме ядоса, ударих я с глава и я счупих. Вече няма да ме дразни.
   Явно прие саркастичното ми обяснение като \"подхлъзнах се\", измъкна лекарствата които тъкмо бях взела, за да стигна до марлята от ръцете ми, и ме заведе до дивана.
- Легни, сега идвам.
  Седнах и отпуснах глава на облегалката, треперех, мозъкът ми сякаш се блъскаше в черепа, дори той можеше да се гордее с такова попадение. Осъзнах, че и ръцете ми са се нарязали когато се бях подпряла, помислих си дали да не оставя отпечатъци по светлия диван?
  Майк се върна, седна до мен и започна внимателно да обработва раната. Съсках и пуфтях излишно силно всеки път, когато ме докоснеше. После ме заведе до леглото и понечи да свали хавлията ми, поклатих глава и я придърпах.
- Цялата е в кръв, и е мокра, ще настинеш, дай ми я - настоя той. - Ще я пусна със студена вода, дано кръвта излезе, хайде, Андж!
  Нацупих се и му посочих вратата, той въздъхна и излезе, тогава се заех да се обличам. Вече треперех а косата ми беше в безпорядък, изсъхнала без да успея да я разреша. Това вече беше проблем. Застанах пред огледалото и започнах да скубя с четката, гледайки накриво отражението си и всичко около мен. Тръгнах към вратата, но преди да стигна бравата, тя се завъртя и вратата се отвори.
- Андж, къде остави...
  И ме пресрещна повторно в главата.
  Този път не можах да се задържа на крака и се строполих на земята. За Бога, защо? Нима не ме боля достатъчно днес? Майк се спусна да ми се извинява, вдигна ме от пода и ме занесе до леглото, а аз обхванах главата си с ръце, пак беше рукнала кръв.
- Съжалявам, миличка, много... Спокойно, сега ще донеса аптечката.
- И обезболяващи - изръмжах през зъби.
- Да, веднага.
- За теб, идиот такъв, ще те убия!
  Съзнавах, че не го заслужаваше, не ме удари нарочно, грижеше се за мен, но просто мразех топлите му ръце попиващи кръвта от лицето ми за втори път. Точно сега ги мразех. Понечи да ми се извини отново, но аз го изгледах свирепо.
- Изчезвай!
  Исках да бъда сама, исках да не го виждам, само онези зелени очи да се взират в съзнанието ми докато заспя.