uFeel.me
Залез
Автор: sandraaleksieva,  16 април 2010 г. в 16:41 ч.
прочити: 310
 
Още от малък, той бе извънредно тъжен човек. По някакъв странен начин тъгата го правеше щастлив, в нея той намираше утеха, спокойствие. Харесваше му да е тъжен. Смяташе, че красотата на този свят се крие в неудовлетворените копнежи, в невъзможните мечти. Гледаше филми с нещастен финал и четеше книги, чиито главни герои умираха на последните страници на романа. Обичаше тъжна музика и дори миговете на радост в живота си той споделяше с нея.
И днес беше тъжен. Но не по онзи красив, меланхоличен начин, който го караше да се чувства жив. Днес той беше нещастен. След последния прочетен ред се взираше в монитора с празни очи... Не осъзнаваше как само в един миг човешкият разум може да загуби връзка с реалността и да напусне тялото. Точно това се случваше с него сега. Беше объркан и не знаеше какво чувства, нито какво иска... Стана от бюрото си бавно и се запъти към входната врата. Дори не каза на шефа си къде отива. Просто напусна. Навън го посрещнаха прашните улици и застиналите на светофара коли. Този път той не ги забеляза. Тръгна надолу по улицата и сам не знаеше накъде върви, нито защо. Имаше нужда просто да събере мислите си...
След няколко часа той все още вървеше. Бе стигнал извън града, до място, на което не бе идвал никога. Беше се изгубил, но не мислеше за това. Единственото, за което имаше място в съзнанието му, бе последният ред от писмото. Отново и отново преповтаряше думите й, но не разбираше какво означават. „Обичам те!\". Никога не му го беше казвала преди. Не и по този начин. Дали защото не го очакваше или просто защото не знаеше как да реагира, той не отговори. Остана пред монитора вкаменен и безмълвен.
Не спираше да върви. Ходеше бавно, сам, без посока, без цел. Очите му не виждаха пътя, нито хората, минаващи покрай него. Бяха минали много часове, откакто бе напуснал офиса. Слънцето бавно се спускаше над хълмовете и украсяваше небето в най-различни топли цветове. Стъпките му го отведоха до една тясна, криволичеща пътека, обградена от клоните на плачещи върби. Той не знаеше накъде води пътеката, но това не го интересуваше. Единственото, до което искаше да достигне, бе един простичък отговор.
Изведнъж пред тъжния му поглед се разкри прелестна гледка. Стоеше пред стар, дървен мост, водещ до отсрещния бряг на реката. Той не можеше да плува. Имаше страх от водата още от дете, но не се поколеба да тръгне. Когато направи първата крачка мостът се залюля над водата, но това не го спря. Продължи бавно да крачи по сухите, скърцащи дъски. Когато стигна средата на моста, бавно наведе поглед над реката. Тя бе спокойна, дълбока, безмълвна. Имаше нужда да постои известно време там, да помисли. Искаше му се да спре времето за миг, да си отдъхне, да намери отговор на въпросите, които се въртяха в главата му, и чак тогава времето да продължи да тече в същия неуморен ритъм. Докато стоеше наведен над водата и мислеше за думите й, слънцето бавно залязваше над хълмовете. Оставаха секунди преди да се скрие напълно. Точно в този кратък миг, когато небето беше огнено златисто, той разбра, че няма нужда да спре времето, достатъчно му беше да се вгледа в него, да го усети. От месеци не беше виждал залеза и съжали, че трябваше да измине толкова километри, за да забележи колко красиво е небето. И точно там, в златистите нюанси на залеза, той намери отговора, който търсеше толкова дълго. Да, вече бе сигурен - всичко, от което имаше нужда, беше един единствен залез.

    За нас Условия за ползване Бисквитки
    © 2004 - 2024 uFeel.me