StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 167,161
   Потребители: 12,430
   Автори: 4,038
   Коментари: 325,126
   Точки: 2,670,123
   Съобщения: 184,074
   Лексикони: 4,509
   Снимки: 10,722

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

За този живот

    Уил и Майкъл пътуваха в първа класа в самолета към Ню Джърси, и двамата мълчаха. Саманта беше отказала да се върне с тях, въпреки Уил да се бе опитал многократно да я разубеди да остане. Всъщност, колкото по- настоятелен ставаше той, толкова по- се отдръпваше жена му. Накрая просто не остана време за още уговорки, полетът им беше насрочен за десет и половина сутринта.
     Може би бъркаше относно решението си, мислеше си Уил, гледайки през мястото на Майк през прозореца. Пухкави бели облачета прелитаха на фона на лазурно синьото небе, тук горе всичко бе толкова светло.
На него обаче не му беше светло, беше на път да изгуби жена си, а не искаше нищо по- силно от това да има семейство и да отгледа детето си. Да му даде това, което той никога не е имал – спокойствие, увереност, твърда земя под краката си. Имаше едно решение, не беше лесно, но бе просто – трябваше да скъса с бандата и да се отдаде на семейният живот.
     Уил щеше да прекарва дълги уикенди със жена си и детето си в новата им къща или извън града. Щеше да се натоварва във фитнеса или да си купи маунтин байк и да обикаля из гората с други зажаднели за адреналин момчета. Щеше да спи до късно, да води жена си по рок фестивали и да научи детето да слуша хубава музика от малко. Щеше да си има куче, котка, рибки или каквото там нормалните хора отглеждаха, а не живи каменни водоливници и вълци в задния двор. Всичко, което трябваше да направи, бе да прекъсне досегашният си живот и да започне на чисто.
     Още докато търсеше изход от ситуацията и преподреждаше алтернативите в главата си, а посърналото изражение на лицето му не се бе сменяло откакто се качиха на самолета, той си даде ясната сметка, че няма да може да направи тази жертва.
Щеше да потъжи за Саманта година, може би две, за нероденото си дете или ако тя все пак реши да го роди за факта, че нямаше да присъства истински в живота му. Нямаше обаче да може да преживее факта, че никога няма да може да се бъде с момчетата на турне отново, да се отпусне и дори да се скара с тях да знае, че те го подкрепят. Със Саманта не бяха имали толкова отдавнашно минало, но бандата беше всичко за него.
Още там, на самолета, Уил взе решение.
 
     Пристигнаха в Джърси в ранният следобед. Кола извози тях и багажът им до имението, и чак когато колата подкара нагоре по извитата алея между смърчовете столетници, двамата мъже най- сетне се почувстваха у дома си.
      Редиците сребристи дървета, които скриваха всичко останало от поглед, хладината на сянката през това толкова горещо начало на юли, храстите, образували непристъпен килим между дърветата, птиците, пеещи в нарязваните от светлина клони. Майкъл беше затворил очи, оставил прозорчето на таксито леко отворено и беше изпаднал в нещо като транс, спокойствие, достигнал вътрешен мир, или както там наричаха това чувство. Когато колата спря на трийсетина метра от входа той излезе и тръгна направо между дърветата, изгубвайки се от поглед. Тони и Алекс ги чакаха при входната врата, но той не се спря при тях, беше се върна вкъщи след толкова много време.
- Как беше пътуването? – Тони измъкна черният куфар на Майк от багажника и го стовари до бялата каса на вратата.
- Поносимо – все още мрачен отвърна Уил с ръце в джобовете.
- Тя не се е върнала с теб – констатира Алекс очевидното.
Уил поклати глава, влезе вътре и затвори вратата.
 
     В това време Майк беше поел надясно към тясната алея под прозорците на общата стая, чувстваше се като превъзбудено малко дете, сякаш за първи път се учеше да диша, въздухът тук бе толкова ценен. Майк се спря между дърветата, където едно упорито храстче бе подало филизи, същото, което Честър и Уил изкорениха, когато Алекс беше изчезнал. Упоритото растение бе намерило начин да оцелее и отново да порасне, Майк се спря и събра камъни и нападали клони, с които да го огради, този път никой нямаше да го изкорени. На връщане дори поздрави Харви, за толкова много години никога не го беше правил.
     Къщата бе запусната за месецът, в който ги бе нямало, това беше повече от очевидно. Паяжини се бяха появили по ъглите, котелът не бе пален и топла вода нямаше, а тревите, обраснали покрай алеята се бяха източили особено буйни заради топлото време. Нищо от това обаче като че ли не беше в състояние да помрачи доброто настроение на Майк.
- Ще се поразходя – рече той и изчезна обратно през вратата преди някой да беше успял да възрази.
Синята всекидневна беше някак празна без него, когато Честър се отби да ги види малко по- късно. Всичко беше някак сюрреалистично тук, далеч от Томс Ривърс, от касапницата, в която ги бяха въвлякли, от вампирите, лъснатият бял апартамент и всичко, което им се струваше като абсурден сън сега.
- Повече няма да мръдна от тук! – заричаше се Тони и се изтегна на дивана към телевизора. – Като дойде време да ходим на турне, събудете ме!
- Може да се наложи – Алекс се пресегна и метна няколко разкъсани плик на масата. – От звукозаписната ни надуват главата, че сме се изчесали, искат компенсация.
- Компенсация? – възмути се Честър. – Плащаме им достатъчно да ни издават, за кои се мислят!
- Няма да е лошо да запишем нещо ново – с нежелание се включи и Уил. – Ще видя сайта, само да си взема душ…
- Остави сайта, на всички ни трябва почивка – рече Алекс. – На теб най- вече. Феновете да побеснеят още ден, иди да поспиш.
Уил като че ли само това чакаше, изправи се и прие позволението да си почине на драго сърце. Другите трима останаха да помислят над ситуацията.
- И какво? – Тони си беше отворил бира и клатеше крака, провесени от дивана, половин педя се подаваше от глезените му под седем осмите му черни панталони с токи и капси по крачолите. – Всичко ще си бъде както преди, така ли? Нещо не го чувствам естествено, все пак едва не умряхме всички там.
- Нищо няма да е както преди – поклати глава Честър. – Имам чувството, че заминахме от тук преди цял един живот.
- Говори ми – Тони остави бутилката си на масата и се излегна по дължината на дивана. – Майк щеше да се радва да научи, че все пак не са ни прекратили договора от звукозаписната.
- Къде е той, между другото?
- Разхожда се – Тони се прозя и облегна глава на страничната облегалка, зяпайки безцелно в тавана.
- Вече се стъмва – забеляза светлокосият. – Дали е уместно да го оставим…
- Аз ще се погрижа – Алекс се надигна от фотьойла, миг по- късно вече беше напуснал къщата и в търсене на чернокосият, който се беше отдалечил завидно много за няколкото часа, откакто се бяха прибрали.
 
    Душейки въздуха като животно, Алекс се спусна през посрещащ залеза Джърси. Този град му беше липсвал. Вампира прескачаше от покрив на покриви се оглеждаше, разчитайки повече на кръвната връзка, отколкото на обонянието си.
Скоро намери Майк при северните хълмове над града, където оживените магистрали свършваха в тесни еднолентови пътчета, губещи се между дърветата. Гледката беше изумителна, целият Джърси грееше в подножието, а отиващото си слънце сякаш го възхваляваше.
Майкъл стоеше почти на края на пътя и очите му преливаха в цветове, беше спираща дъха гледка, която можеше да се види всеки ден, а той го правеше за първи път, откакто живееше тук.
- Останалите се притесниха за теб – вампира се спусна от високото и кацна плавно на известно разстояние зад гърба му. Майкъл го беше усетил, но не реагира.
- Част от мен не вярваше, че ще се върнем – отговори той на съвсем различен, незададен въпрос. – Каквото и да стане вбъдеще, искам някой ден да умра тук, това е моят град. Всъщност, никога не съм го осъзнавал до сега.
- Не ти ли е рано да мислиш за това? – Алекс все още стоеше в сенките на дърветата, чакайки слънцето да се скрие зад хоризонта. Едва тогава пристъпи.
- Може би – подсмихна се той и зеленото на очите му стана някак топло, приветливо, преди огнено червеното на небето да се оцвети в меко пурпурно, и те да потъмнеят. – Но ние се върнахме, човече – изневиделица извика той. – Върнахме се и този път няма кой да ни спре!
Майкъл се затича по пътя, който се изкачваше още малко и водеше до затворен участък, от тук наистина можеше да се види целият град, потъващ в ласките на нощта. Алекс въздъхна и неохотно го последва.
     Майк беше превъзбуден, викаше и буквално танцуваше, стоейки там под нощното небе. Той почти никога не си позволяваше своеволности или показност на чувствата си, но от кого трябваше да се срамува сега? Беше сам, напълно сам, като се изключеше вампира, който го познаваше по- добре от всеки друг. Може би в един момент той би трябвало да се почувства некомфортно от това някой друг да дисектира живота му, но честно казано сцените оставяше за пред другите, сега просто искаше да свали всяка тежест от себе си, за да започне отначало утре. Звездите вече светеха в станалото мастилено синьо небе.
     Пътя свършваше при скалите, под които се ширеше Ню Джърси с всичките му над двайсет и две хиляди квадратни километра, доковете, пристанищата, светлините и верните им фенове, които ден и нощ чакаха вест от тях, живееха за тях.
     Както стоеше, Майк стъпи накриво и политна към пропастта, Алекс светкавично се пресегна и го сграбчи малко над китката, издърпвайки го обратно.
- Защо го правиш? – поклати глава вампира.
Майкъл продължаваше да се усмихва опиянен, щастлив, в безтегловност.
- Ти винаги ще бъдеш тук да ме спасяваш – каза, и отново вдигна очи към звездите.
Алекс имаше намерение да му се накара, да се опита да го вразуми, дори да го разтърси. Обаче вместо това той също се усмихна, гледайки как приятелят му изживява един от може би най- хубавите моменти в живота си – на безпричинно вътрешно щастие.
     Чернокосият се качи на най- високата точка от скалите и изкрещя с цяло гърло към милионният град под себе си, сега превърнал се в негова сцена. Светлините, които го огряваха незначително миниатюрното му тяло, в сравнение с огромният Джърси го правеха велик, правеха го безсмъртен, всяко човешко същество мечтаеше да изживее този порив.
     Точно там, където преди повече от осем години двамата отново стояха рамо до рамо, вампирът се беше върнал и си позволяваше да се надява, че имаше нещо подобно на дом, където да се прибере, и Майк, който беше почти сляп и го прие отново дори без да се замисли. Дори бариерите ниско в края на пътя стояха, ръждясали, потъмнели, но все още там, като призрак от отминал живот.
     Алекс погледна наляво, където Майк продължаваше да лети вътрешно, и толкова му се прииска да го убие точно в този момент и да го върне, за да не бъде сам до края на съществуването си. Двамата щяха да бъдат страхотен екип, щяха да подчинят света рамо до рамо, никой нямаше да е в състояние да ги спре.
Той извърна поглед и метна едно камъче в пропастта, което се търкулна и заотскача от другите издадени камъни, бързайки към светналият под него град като дете, бързащо към очакващо го приключение. Продължи да се усмихва, но вече на сила, остави Майк да изживее момента си, а той се покри в сенките, както винаги правеше. Някой ден само това щеше да остане за него, сянка, в която да се скрие.
- Трябваше да замина – каза тихо, повече на мрака, отколкото на Майкъл. – Но този живот започна да ми харесва и сега вече не мога да си тръгна. А когато ти умреш – Алекс се извърна и го погледна – няма да имам избор.
- Наистина ли вярваш, че смъртта е краят на всичко? – все още усмихнат се обърна да го погледне Майк. – Че връзка, затвърдена с кръв може да бъде заличена просто така?
- Сега ще ми четеш проповеди ли? – Алекс за секунди се намери седнал на ръждясалата бариера пред него, приличаше на огромна готическа декорация.
- Ако имаше смисъл, щях – кимна Майкъл. – Живота е просто един отрязък от време, смъртта също. Ако всичко свършваше, не бихме стигнали до тук.
- Това е много не-християнско – заяде го той. – Смирение?
- Аз ще умра, Алекс – вече зарязал превъзбуденото си състояние каза Майк. – Ти също. Някой ден, може би твърде далечен, за да бъде преброен във времето, ще се срещнем отново. Знаеш ли, може би тогава аз ще съм лошият – подсмихна се той.
Нещо стегна гърлото на вампира и той се извърна, не, че Майкъл можеше да го види в тъмното. Не му отвърна, така беше по- лесно.
- Благодаря ти – каза – за този живот. Много от предишните си проклинам, но днес мога да кажа, че все още намирам смисъл.
Майк кимна и се усмихна, все още загледан в многохилядният град под себе си, една сълза се търкулна от изумрудено зелените му очи, полетя надолу и се изгуби в тъмнината.

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2020-05-17
прочитания: 38
точки: 1 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 1 (виж препоръчалите)

Вход