Някъде там -извън моя свят на камуфлажи и оръжейна смазка, има друг свят. Пъстър, шумен, щастлив. Изобщо един весел и слънчев свят. Там майките си разхождат децата, влюбени се целуват независимо от прогнозата и даже напук на нея. В този свят няма бронирани машини, няма снайперисти и автоматчици. Но това не е моя свят. В него се чувствам случайно попаднал, като излязъл от релсите влак. Моят свят е войната, калта, пясъците, изстрелите в нощта, тъмните сенки на планините и спокойствието на секретните постове.
Допреди десетина години попаднах случайно на този свят, от онзи слънчевия и шарения. Като офицер от специалните части на полицията обучавах поредния контингент \"мироопазващи сили\" на тактико-специална подготовка. Но имах неблагоразумието да обичам една дама. Ако очаквате някаква драма- няма да я намерите тук. Просто в един момент тя спря да ме обича. И заживя с друг, на друг адрес. Странно нещо са това жените. Харесват в теб това което след време ще започнат да мразят. Прибирах се в празния апартамент където още можеше да се долови мириса на нейния парфюм. Френски. Донесох го след една командировка в Париж. В такива случай човек става или алкохолик или женомразец. Е, повече от жените мразех алкохола. Събуждах се сутрин до някаква измислена кукла, с фалшиви гърди, фалшива коса. И се чувствах празен. Докато един ден не написах рапорт за кандидатстване в поредния наш военен контингент тръгнал да умиротворява братския иракски народ. После дойде Босна и Косово в състава на европейските полицейски части. Афганистан с неговите жълти хълмове и ситен  пясък. Сега съм за втори път там. В момента съм офицер от охраната на първата жена министър в афганистанското правителство. В моята група са двама американци от 75 рейнжърски полк, двама върлинести англичани от 22-и полк на САС един французин и аз - гордия представител на българския контингент- капитан от Военната полиция. Дамата бе около 30-35 годишна. Завършила \"Сорбоната\" и се върнала да помага на освободената си родина. Тук е мястото да кажа, че тази бедна и невзрачна страна странно как привличаше вниманието на великите нации. Те периодично я \"освобождаваха\", англичани, руснаци, пакистанци, американци. В момента под егидата на ООН я \" освобождават\" дори българи. Толкова освободители докараха до там, че в момента всяко 7-годишно дете получаваше за подарък нож, а на 13 години- пушка. И всички ревностни мюсюлмани считат за свой дълг да отрежат поне една глава на \"освободител\".  И много активно се опитваха да убият жената дръзнала да свали фереджето и да работи мъжка професия, а моята задача бе да не им позволявам. А аз съм свикнал да изпълнявам задачите.
Веднъж \"Сова\"- това бе определеното за нея кодово име спря при мен докато бях нощен дежурен пред стаята и.
- Сам ли сте, Питър? -ме попита на чист английски. Естествено няма как да съм сам, при наличието на две дежурни групи охранители. Пък и аз държах да си остана сам. Но това не се казва гласно в присъствието на дама, особено министър.
- Тук да, госпожо! -отвърнах учтиво.
- Вие капитане, сте българин, струва ми се?
- Странно, не бях срещала досега българин.
- Ами елата в България, там ни има повече- усмихнах се аз.
Дамата се засмя.
-Хубаво чувство за хумор в два през нощта.
- Не, просто цитат от любима книга, заради нея станах полицай.
- И защо дойдохте от България да ме пазите мен, една чужда на вашата култура жена?
- Аз съм войник, госпожо и пазя там дето ме изпрати страната ми.
- Нима мислите, че можете да ме защитите в собствената ми държава, от собствения ми народ?
- Не, госпожо, ако наистина се намери професионалист -то той въпреки нас ще ви убие.
-Тогава за какво сте ми капитане?
- Защото може да убие мен вместо вас.
-Но това е лудост, значи искате да умрете вместо мен?
- Не, разбира се. Просто това ми е задачата. Ако се наложи, да умра вместо Вас.
- Нима сте готов да умрете заради мен?
- Няма значение заради какво умирам, има значение как умирам.
- Странен човек сте Вие, капитане. - и се прибра в стаята си.
Дааа, права е дамата. Странен човек, в странна държава, в една странна ситуация. Проверих постовете, алармената система и се завих с маскировъчното яке - да поспя преди да съмне. Утре ни очакваше един съвсем спокоен ден. Трябваше да я придружим до тяхното правителство. То се намираше в \"Зелената зона \" за сигурност. Наоколо бе пълно с всякакви войници. Афгански гвардейци, полицаи, натовски военни постове, американски зелени и черни барети. Значи почти нямаше опасност.
Сънувах странен сън. Бях си в България. Бях заедно с Петя, все едно не сме се разделяли. Говорих нещо дълго и несвързано, тя само ме гледаше с онези дълбоки очи, очи с цвета на див лешник. Бях в парадна униформа, но странно защо започнах да мия пода. Мих го старателно, като в казарма. А Петя...тя ми се усмихваше... Събудих се. През прозорците вече сивееше утрото. Навън сградите бяха сиви и мрачни. А планините още по- сиви. Ех как исках да видя зелен хълм. Тук никъде няма да видите зелен хълм. Зелен като хълмовете на България.
Измих се. Стегнах се. Проверих оръжието. Проверих постовете. А в главата ми бе останал спомена за онази усмивка от съня. Като стана дума за съня се сетих, че има един дежурен лейтенант - десантчик от Русия на първи пост. Той гледаше на карти и тълкуваше сънища. Разказваше, че баба му била врачка, но той го разказваше винаги пиян, така, че не му е връзвахме много. Сетих се за съня си и му разказах. Нещо като сянка премина през иначе светлите му очи и луничаво лице.
- Не е на хубаво този сън, пази се приятелю. Хората от моето село казват, че сънуваш ли че миеш пода, миеш пода да дойде смъртта. Дано не е твоята, приятелю.
Еее, бабините му глупости. Та нали сънувах Петя. Толкова рядко я сънувам. Странно дали и тя сънува понякога мен.
- До позивните \"Ромео\". Внимание. След 10 мин. \" Сова\" на изхода.- заговори радиостанцията в ухото ми.
- \" Ромео\"-1 разбра. В готовност. -отговорих бързо и се затичах към стаята на дамата. За днес имах да оправдавам доверие.
След 10 мин. тръгнахме към изхода. Пред дома всичко бе спокойно. Американски \'Брадли\" стоеше на ъгъла. Картечарят приветливо ни махна. Страшни са тези янки, винаги се смеят и дъвчат дъвки. Махнах му на съюзника в борбата с тероризма. И потеглихме към Правителството. Навън се очертаваше слънчев и горещ ден. Бързо стигнахме до \"Зелената зона\". Е, май Смъртта няма да ми идва на гости. Ама и тоя руснак с неговите глупости. Слязох първи и отворих вратата на бронирания джип. Дамата слезе зад мен. Афганските гвардейци бяха застанали мирно. Бяха млади момчета, едва ли имаха 18 години. Кой знае от кой кишлак ги е отвела войната. Тръгнахме към входа. Усетих да ме полазват мравки по гърба, секунда след това изтрещяха изстрелите. Не можех да ги сбъркам. Автомат \"Калашников\"  7.62мм. Хвърлих се върху дамата я съборих на земята. Усетих как куршумите се забиват в жилетката. Знаех, че след третия тя няма да издържи. В този момент останалите от охраната пометоха със залп двамата гвардейци. Защото всъщност те стреляха в гърбовете ни. Не усещах болка. Но странно, не можех да стана и...усетих вкуса на кръвта в устата си. Погледнах я. Яркочервена. Край, струва ми се. Някои от патроните, а може всичките да са били дебалансирани и със сигурност са разкъсали някой важен орган. Постепенно губех съзнание...Значи така се умирало. Досега винаги съм стоял от другата страна на автомата. И слънцето угасна, затова ми е студено...
А бе един толкова спокоен ден...