uFeel.me
За силната любов няма граници !
Автор: mamyhka,  21 юни 2007 г. в 00:00 ч.
прочити: 507
Падаше нощта..Майк се лежеше в леглото си и не можеше да заспи.Той не спираше да мисли за нея.Прав ли беше наистина или може би тя казваше истината.Трябваше ли да я нагрубява така?Замисли се какво точно му бе казала тя... “няма да се моля и извинявам,когато знам,че съм права”

- Защо постъпи така с мен?-прошепна той-нима всичко бе лъжа?

Погледна през прозореца и видя луната...да-това бе тяхната луна!

- Мила,дали и ти простираш очи към нея? НЕ,не трябва да омеквам,аз съм прав!Тя не ме обича,тя сама си отиде!

Тези противоречиви мисли не напускаха главата му.Искаше му се да заспи,за да не мисли за това,за да забрави за миг поне,но знаеше,че дори в сънищата си той я виждаше и желаеше,дори в сънищата си Майк я обичаше до полуда!

- Вивиан... – простене той без да се усети – по дяволите всичко...имам нужда от теб!!

Той стана бързо и пусна компютъра си.Потърси я там,където винаги си пишеха, но я нямаше-само две сърчица,заграждаше буквичките им стояха до името й.Нямаше я. Къде ли беше?Нима спеше?

- Невъзможно-помисли си Майки.

Посегна към мобилния си,но щом видя,че часовникът показва три и половина сутринта реши,че тя може би е успяла да заспи.Майк знаеше,че тя имаше проблеми със съня,а когато друг път се караха тя стоеше също така будна като него. Но пусна телефона-нещо го спря. Жестоките мисли отново нахлуха в главата му.

- Лъжкиня! Измамница! Най-после разбрах каква си! – каза той и отново легна

Въпреки,че я проклинаше и обиждаше в мислите си,противоречиво на всичко той стискаше нещо в ръката си-едно сребърно медальонче-нейното.И не можеше да го пусне.То винаги го успокояваше,защото бе изпълнено с нейната енергия.Вивиан винаги успяваше да го успокой,когато беше тъжен, отчаян,гневен или нещастен.Тя винаги намираше начин да накара сърчицето му да забие до полуда и това го правеше щастлив.

Майкъл скочи бързо и едва ли не изкрещя:

- Намерих те и няма да те пусна да си отидеш, ще си те върна,моя любов,ще си те върна още сега!

И той категорично реши да не й звъни или пише , а лично да отиде от тях,независимо , че живееха в двата края на красивия Лондон.Докато набързо-набързо се обличаше една силна,режеща и пареща болка в сърцето го накара да падне на пода и да полежи няколко минути.

- Не е възможно.Не може да съм като баща ми..Боже мой боли ме ...

Той не можеше да стане от земята...

- Майко...майко,помогни ми...

Лампите в другата стая светнаха и една жена наметната с бял халат влезе в стаята. Разтревожена,тя помогна на сина си да стане и го постави да легне.Рут,майката на Майк, едва не припадна при мисълта,че и Майк може да има здравословните проблеми на Стивън.Болките на Майкъл отминаха и тя се принуди да му даде успокоително ,за да може той да заспи.

На другата сутрин Рут го заведе в болницата на преглед.След няколко часови прегледи лекарите установиха,че момчето е напълно здраво. Една сестра влезе в кабинета,докато Майкъл се преобличаше и тихо му каза:

- Момче,ти вярваш ли предчувствията ?

- Да и то много-отвърна той

- Провери близките си...

Той понечи да я попита какво иска да каже,но тя се завъртя и излезе. Майк си спомни,че преди да го заболи бе тръгнал към Вивиан.Бързо извади мобилния си и й позвъни-трябваше да разбере къде е и да я види още сега,веднага!Сигналът даваше свободно..един,два,три,4етири,много пъти той й звънеше,но никой не отговаряше. Позвъни и в тях.И там никой не вдигаше. Набра приятелката й,за да попита дали знае къде е. Вирджиния – най-близката на Вив – му каза,че днес тя не е на училище и не знае защо. Майк искаше да я намери. Нуждаеше се от това момиче както от нищо друго. След известни колебания той отново взе телефона си и се обади на майка й... Даваше свободно.. Опита пак.

- Да? – обади се един тих и сподавен глас

- Добър ден – каза щастливо той,защото се надяваше,че вече ще я намери – Обажда се М...

- Кажи Майкъл ? –каза жената

Тя го бе познала..Но от къде? По гласа ? Той се сети,че преди дни Вив бе дала номера му на майка си , когато отиваха да поплуват .

- А , госпожо Паркър , познахте ме. Обаждам ви се да ви попитам къде е Вивиан, защото изобщо не мога да я открия.

Настъпи мълчание.Стори му се , че жената се разплака,но реши,че му се е причуло.

- Няма я,Майкъл-рече тя

- Аа и при вас ли не е? Къде може да е тогава ? – замисли се той на глас

- Никъде,момчето ми,никъде.

- Как така,госпожо ? – рече учудено той

- Отиде си.Вивиан си отиде,Майкъл,тя... – и жената заплака още повече

- Какво ?? Чакайте идвам ...

- Недей,дете,недей..Гледката не е... –тя замълча

- Аз..

- Ела след 2 дни в нас към 10 часа – тогава ще донесат ковчега...Сигурна съм,че дъщеря ми би искала да я изпратиш при последният й път...- замълча за момент – Тя те обичаше,детето ми – и жената затвори телефона ...

Всичко пред очите на момчето се завъртя и почерня.Не усети как минаха два дни,не усети как се озова в дома на Вивиан. Носеше три черни рози.. три беше любимото й число, черното-любимият й цвят,а розата- любимото цвете. Влезе и пристъпи напред... Видя черният ковчег на масата ,но нямаше сили да погледне вътре-до последно вярваше, че там вътре не лежи неговото момиче... Бавно отиде към него и остана смразен-тя беше! Тя лежеше вътре бледа и студена,но все така красива... Изгарящите сълзи започнаха да се стичат по личицето му и той се строполи до ковчега на своята любима.Няколко мъже се спуснаха и вдигнаха момчето...

- Как? Кога? Защооо? – извика той

- Прекалено много въпроси, това е за теб –  каза един тих глас зад него и една състарена ръка му подаде бял плик, с надпис “Майк”

Това беше баба й. Тя го погледна с обвинителен поглед,а след това се срина над ковчега на внучка си,проклинайки живота си,искайки от Бога да я прибере заедно с детето й.

Майка й пищеше,баща й тихо ронеше сълзи,а баба й плачеше с цялата си същност. Всички плачеха-дори и хората,които не харесваха Вивиан. А момичето стоеше все така неподвижно в своето вечно легло...

Майкъл побягна навън и бързо разкъса плика..Намери много листи-той знаеше за това писмо-тя искаше да му го даде преди да замине...Прочете го на един дъх и заплака още повече... тогава видя още едно листче , очевидно прибавено скоро,изцапано с кръв ..

“...Извинявай,мило момче, извинявай,че не мога да спазя обещанието си,но аз ти казах-не мога да живея без теб.А теб сега те няма- няма смисъл и място за мен повече на тази земя...Обичам те помни това винаги! Бъди щастлив,мое момче...срещни отново любовта и сбъдни мечтите,които аз не успях...ще се видим някъде там след много години,много! Обичам те,Майки,обичам те!Бори се с живота и за мен,сбъдни мечтите си заради мен,моля те...! Завинаги твое момиче..!”

Той погледа към небето,сложи ръка на сърцето си и с глас,изпълнен с болка и вина изкрещя :

- Прости ми,Вив!ОБИЧАМ ТЕ...ЗАВИНАГИ ТВОЕ МОМЧЕ !
Една светкавица светна и небето изгърмя...заваля силен дъжд...



    За нас Условия за ползване Бисквитки
    © 2004 - 2024 uFeel.me