Прибирах се от работа и вървях към спирката. Тогава я видях. Беше застанала на ъгъла с протегната ръка. Приведена и съсухрена, излъчваше състрадание. Издърпаната напред забрадката прикриваше лицето и правеше сянка, за да не й блести слънцето в очите. Дрехите вехти и избелели... Когато се изравних с нея, чух тихия, молещ глас:
         - За бога... Помогнете!
        Кой знае защо се сетих за мама... Милата! Извадих от чантата си няколко монети и ги сложих в треперещата ръка.
        - Бог да те поживи, чедо! – обади се тя, а аз продължих пътя си.
        Чаках зеленото на светофара, когато чух зад гърба си:
        - Госпожа, що й дадохте пари?
        Обърнах се и изгледах мъжа. Беше добре облечен с интелигентен вид. Можеше да ми бъде син, а можеше и да греша. Не ме остави да обяснявам, а продължи:
        - Тия са като проститутките. Имат и сводници... Сигурно са по-богати от нас двамата взети заедно, ако не и повече. Не си давайте друг път парите...
        - Ама тя каза „за бога...” – опитах се аз да го оборя.
        - Я, стига! Много сте наивна. Бог няма нужда от пари и не му трябват подаяние.
       Тоя ми досаждаше вече. Добре, че тълпата тръгна и аз след нея. Минах през градинката, където църквата стоеше някак си величествено, а децата се гонеха по алеите. Спряха ме думите на две мургавелки – едната млада, а другата някъде моя възраст:
       - Мъка имаш, ща знайш...
       - Че, кой няма мъка? – отвърнах.
       - Дай, да гледаме на ръка, како! За два лева, ма...
       - Нямам два лева - казах аз и исках да продължа, а те си знаеха своето:
       - Ами... Дай повече, ма, щом нямаш два... И магия имаш. Ще я развалим, ма...
       - Не вярвам на такива неща – отвръщам аз, а едната извади малка икона, прекръсти се три пъти и занарежда:
       - Не вярвала тя! Бог вижда всичко... Ама той шъ тъ накаже, тъй да знайш...
       - Я ми се махайте от главата!
       Едва се отървах от нахалниците и чух отново глас:
       - Браво, госпожа! Така трябва с такива... Те са напаст божия.
       Обърнах се – отново същият мъж. Следеше ли ме? Не се обадих този път и тръгнах по улицата. Сигурно бяхме в една посока, защото после се оказахме и на спирката заедно. Купих си билети и се качих в автобуса. Той беше пак зад мен. Едва ли ме сваляше, но бях чувала ,че напоследък млади мъже си падали по по-възрастни жени. Било модерно, престижно, а жените били по-опитни и не били като младите вятърничави... Боже, опази! Само това ми липсваше... Не бях приритъла за мъж, но пък и какво ми имаше, че да не ме харесват вече? Любопитството ме гризеше отвсякъде, а неспокойствието ми растеше...
        Отдъхнах си, когато мъжът слезе след две спирки. Освободи се едно място и аз седнах спокойно. Слава богу! Всичко свърши. Отпуснах се и затворих очи. Не ми пречеше вече и задръстването. Усмихнах се когато дойде моята спирка. Влязох в близкия магазин и сложих в количката хляб, мляко, картофи и сапун. За сега това ми беше нужно. Касиерката маркира продуктите и аз бръкнах в чантата за парите. О, боже!.. Портмонето липсваше. Паникосах се... Смутих се... Ами сега?... Извиних се... И си излязох...
        Вървях към вкъщи, а сърцето ми се свиваше. За бога, какво ставаше? Кога съм го изгубила?... След това се замислих и проследих пътя си обратно. При циганките не беше – стисках здраво чантата, а си купих после й билети... Мъжът? Само той и то в автобуса, когато се размечтах едно хубаво... Ама че съм глупава! Затова е вървял значи след мен... Не съм обърнала внимание откога и защо... Може да ме е забелязал още когато си изтеглих заплатата от банкомата пред службата.... Боже, боже, какви хора има само на тоя свят!

Рая Вид, 2012