Самотата изпиваше душата й на големи глътки. Вече работеше сама защото поръчките драстично бяха намалели и не можеше да плаща  заплати. След смъртта на мъжа й много клиенти се отдръпнаха и борбата за оцеляване стана жестока.Наставаше  и страховита икономическа криза. В студените зимни утрини когато градът мъчително се пробуждаше за новия работен ден тя сядаше пред компютъра и тогава отново откри музиката. Преди всичко симфоничната. Беше я забравила защото той не обичаше да слуша и тя малко по малко се отказа от нея. Мислеше за това, че всеки един от тях беше се отказал от нещо любимо в името на техния общ  живот. С любов. Толкова много работа имаха преди това, че никога нямаше време да се заслуша истински в някоя песен, която вървеше по радиото. Сега насаме със себе си и мислите си, с тъгата и любовта тя намираше забравена соната или симфония и потъваше във великолепието й.Започна да слуша всичко за което се сетеше и успяваше да намери в нета. Никой не можеше да я чуе и за това тя усилваше до край звука и пееше с цяло гърло без да се интересува дали го прави добре или зле. Имаше моменти в които болката  като че ли излиташе заедно с песента през устата й. Така прекарваше най-самотната и мъчителна част на  утрото докато слънцето погалваше небето със своите лъчи. Заедно със светлината и музиката тя се чустваше като новородено поне за част от деня и успяваше да се  справи с проблемите и работата.  И мислеше, мислеше, мислеше ......Опитваше се да намери отново пътя към живота. Едновременно с това се бореше със страха и безпомощността си. Повтаряше си като мантра - \"Ти можеш, ти си длъжна!\" За съжаление това само я правеше по-слаба и уплашена. Задължителността в това изречение я обезсилваше. Изпитваше огромно желание да се отпусне и да забрави всичко. Половината от нея се опитваше да го последва там горе където той беше, а другата й половина почти в безсъзнание извършваше всекидневните си задължения. Нощите бяха безкрайно дълги заради безсънието и мъката, която нахлуваше на огромни вълни и я заливаше безмилостно. Плачеше на пресекулки, ставаше, пушеше и отново лягаше с надеждата да заспи. Унасяше се уморено за два, три часа докато отново трябваше да се изправи срещу поредния си безнадежден ден.

                     Някой идваше към тях - видя силуета му през клоните на дърветата и разпозна съседката, която живееше съвсем наблизо. Наричаше я шефа на амазонките. Преди време Ема я беше въвела в нейното  лично  общество,  което се състоеше от няколко самотни жени. Всички те по различни причини, но най-вече за това, че не бяха се женили,  живееха сами. Първата тема  с която се започваха разговорите на техните сбирки беше, че мъжете са излишната част на човечеството и колко добре си живеят без тях. Този начин на мислене непрекъснато й навяваше мисли  колко кисело е гроздето. Вътрешно още първия път се разбунтува. Опита се да им каже,  че това не е така, но те всички вкупом изреваха срещу нея като фелдфебели на плаца и тя замлъкна. А всъщност  беше единствения човек с опит между тях. Беше опитала два пъти - първия й брак беше катастрофален. Просъществува точно една година. Напусна го една сутрин  докато той още спеше. Хвърли брачната си халка в канавката на спирката на автобуса и се почуства завинаги свободна. Още не беше разведена и се запозна с Росен. И това беше любов от пръв поглед - внезапна и силна като лятна гръмотевица. За части от милисекундата.
                    Ема беше дошла да я попита дали има нужда от нещо, защото тя самата ще ходи да пазарува и й предложи да отидат заедно. Облече се бързо, по войнишки, знаеше че Ема цени нейната деловитост.  А пък и тя самата не обичаше да се размотава - такава беше по характер, а впоследствие и професията й го наложи като модел на поведение. Докато пътуваха говореха непрекъснато - Ема беше интелигентен и ерудиран човек и темите които обсъждаха винаги бяха интересни. Имаше и много неща които да си разказват една на друга защото в действителност не се познаваха добре. Въпреки доста различните им мнения по някой въпроси те и двете се наслаждаваха на разговора. Усещаше как тя я харесва и се радваше. Чувстваше се благодарна за ненатрапчивата и деликатна помощ, която от едно известно време насам получаваше от нея.
                   Наближаваха нейната къща увлечени в шеги за една от другите амазонки - незлобливи шеги породени от симпатия и обич към нея. Разсмяха се почти едновременно и тогава тя усети, че ще стане нещо неприятно. Ема уж небрежно сложи ръка на коляното й и я задържа там повече от обичайното за един такъв жест.