uFeel.me
Животът - втора употреба /част първа/
Автор: eksplozia,  31 август 2011 г. в 16:23 ч.
прочити: 286

 

              Седнала беше на гранитния парапет на подлеза при хотел Плиска. Единадесетгодишния й син се беше гушнал в ръцете й. И двамата бяха мълчаливи и потиснати. Августовския ден клонеше към края си, но все още беше непоносимо топло. Горещите изпарения от асфалта и грохота на колите преминаващи по булеварда почти не достигаха до съзнанието й. Живота около нея беше нещо което се случваше извън - хората претичваха през локалното платно, за да догонят автобусите и да се приберат в къщи където ги чакаха семействата им, жените тепърва щяха да приготвят вечерята, мъжете им да се суетят около тях, децата да се радват за нещо или да се сърдят че не им дават да гледат още телевизия. До тях бяха застанали момче и момиче, които като за последно се целуваха. Други нарамили по две, три торби с покупки се оглеждаха явно търсеха с поглед някой с когото имаха среща. В заведението зад гърба им хората пиеха бира и говореха и се смееха. Пред тях спираше отвреме навреме някоя кола, качваше някого и потегляше.
               На тях двамата не им се прибираше, но и нямаше къде да отидат. В техния дом беше мъртвешки тихо и болезнено самотно. Преди три месеца внезапно и за няколко минути беше починал мъжа й. В ръцете й. Пред очите на детето им, което пищеше отчаяно. Близките и приятелите й знаеха колко голяма беше любовта им и че има реална възможност тя да се откаже от живота и да рухне психически за това не я оставяха за дълго сама. По - близките се обаждаха всеки ден.  Говореха й за това, че тя е длъжна да живее заради сина си. Единственото обаче което тя искаше е да я оставят на спокойствие.Не изоставяше задълженията си, но вършеше всичко механично - като машина на която командния блок е отказал, но механичните части продължават да се движат още няколко хода преди окончателно да спре.
                 - Ох, всеки ден едно и също! - чу тихия глас на детето до себе си.
                 Ужасната болка от сърцето стигна до гърлото и сълзите  потекоха по лицето й. Тя го стисна почти конвулсивно и опря устни в косата му. Целуна го и единственото желание което имаше е да крещи - от гняв, от страх, от безпомощност.
                  Години наред любовта между тях двамата беше ставала все по-голяма и по-голяма. С течение на времето все по-къси ставаха интервалите в които можеха да издържат един без друг. Работеха заедно в една фирма, но когато се наложеше единия да отсъства те и двамата физически чустваха липсата. Това ги караше без никакъв повод непрекъснато да си звънят по телефона. Неведнъж едновременно вдигаха очи и се поглеждаха, усмихваха се и изричаха едно и също. Нямаше нужда да разискват някой въпрос - те предварително знаеха мислите си. Често имаха нужда да се докоснат или прегърнат. Хората около тях се радваха на тази взаимност.

 

 

 

              Няма го! Няма го - крещеше мозъка й!


               Докосваше с пръсти чашата от която той пиеше кафе и усещаше топлината на неговата ръка. Поглеждаше към мястото на масата където сядаше обикновено и срещаше очите му. Вятъра отваряше вратата и тя очакваше да се появи след секунда. Слизаше надолу по стълбите и имаше усещането, че ей сега ще се сблъскат и той ще я прегърне както обикновено правеше. Все още беше заедно с тях - усещаше как страда и не иска да се разделят завинаги. Лягаше си вечер и заплакваше - понякога тихо, а понякога риданията й я давеха от липса на въздух. След това уморено заспиваше. Не сънуваше, а сутрин се събуждаше в шест без петнайсет, за да поведе детето си на училище, отново да отиде на работа, отново да изпълни всекидневния ритуал от задължения които имаше. Насилваше се старателно да отмести в съзнанието си неговото присъствие, за да може да се заеме с тях. Беше дошъл ноември, но това  го знаеше  от календара - вътре в нея времето беше спряло. В тъмните, мрачни и студени утрини  повеждаше сина си по пътеката през гората, която водеше до шосето където двамата чакаха автобуса. Беше страшно - тъмнината на гората и студа усилваха усещането за самота и безнадежност. Тя стискаше зъби и извикваше цялата си смелост, за да преодолее и този ден - до следващия когато отново трябваше да извърши същото и така до безкрай - ден след ден, седмица след седмица, месец след месец...а дали щеше да има година след година?
                На колегите й отначало им беше неловко и не знаеха как точно да се държат, но  се опита да им покаже, че работното  място не трябва да се превръща в мавзолей на нейното нещастие. Продължаваше да работи и живее по утъпканите пътеки, които бяха създали те двамата. Но усещаше несъзнателно, че трябва нещо да промени. Хората около нея я обичаха и се стараеха по всякакъв  начин да й помагат - доколкото им беше възможно. Посъветваха я да отиде на преглед при доктор защото за всички беше явно, че  губи сили все по-вече и по-вече. Вслушваше се в съветите които й даваха защото тя самата не знаеше как да постъпи.
                 Докторката беше доста по-млада от нея, приятна и хубава жена. Докато й разказваше  слушаше внимателно и не се намеси в разказа й. След това каза няколко напътствия и започна да пише рецепти. Тя с ужас установи, че докторката й предписва едни доста силни лекарства, които тя познаваше и гледайки я как пише зелена рецепта след зелена рецепта в нея внезапно избухна гняв. Гняв срещу самата себе си. В началото даже не можеше да определи какво точно е става. Само усещаше как все по-вече и по-вече се бунтува вътрешно. Взе рецептите, благодари и излезе на улицата. Пред погледа й попадна едно кошче за боклук - спря до него и взе ядно да къса рецептите и да ги хвърля вътре. В нея бушуваше смес от гняв, яд и решителност. Тръгна с широка крачка пеша и реши да върви докато се успокои и докато вземе решение. На Орлов мост вече знаеше и си каза - \"Имаш сили да се справиш сама със всичко, не ти трябват нито доктори, нито зелени рецепти. Всичко от което се нуждаеш е вътре в теб - в мозъка и душата ти! Ти винаги си успявала и сега можеш!\"

    За нас Условия за ползване Бисквитки
    © 2004 - 2024 uFeel.me