Засрамена, притеснена, изчервена и супер ядосана!!!


                Чак сега разбра защо всички се смееха! Този кол никога нямаше да падне. Мариан го държеше с едната си ръка, а с другата беше прегърнал Васко и двамата се заливаха от смях. На китката му проблясваше тънка златна гривна и този факт нещо я обезпокои, но тя реши по - късно да мисли за това. Ема пристъпи напред и се обърна към Мариан:
                - Сигурно ти си бригадира тук?
                - Да, госпожо, може и така да се каже!
                - Искаш ли да изкараш малко пари след работно време? - попита тя по най-безцеремонния начин, който беше характерен за нея - Ще ти платя колкото е необходимо, за да го циментирате този кол, ти и твойте хора!
                - Спри, Ема! Никой няма да циментира нищо и никой няма да плаща на никого нищо! - от яд и възмущение говореше като картечница. Вече беше и унизена. Преодоля засрамването си и погледна Мариан право в очите.
                - Ще Ви помоля да оставите кола до оградата, ние със сина ми ще се оправим по - нататък! - не се учуди изобщо на ината, който я обхвана.Оставаше само да тропне с крак. Не искаше никой да разбира колко е безпомощна. А от него се излъчваше сигурност и спокойствие....
                - Както кажете, госпожа, но ние двамата с Васко можем да я свършим тази работа само за половин час.
                - Нека, мамо, нека! - тъничкия гласец на Васко взе връх над останалите.
                \"Ах, какъв долен и гаден манипулатор е този тип!\" помисли си тя и още по-вече се вбеси. Присъствието  на Ема тук я дразнеше и безпокоеше. Почувства се като диво животно в клетка - притисната от три страни и раздразнена до край от собствените си упоритост и инат.
                 - Василе, отивай да си миеш ръцете, за да обядваме!

                 Васко мълчаливо тръгна към къщата, той много добре познаваше тези състояния на майка си.

                  Тя погледна отново Мариан право в очите:

                  - Благодаря за помощта – и за да заглади положението каза – може друг път да се възползвам от нея!

                  - Може да се възползвате винаги когато се наложи! – усмивката му беше широка и ясна – Може да се възползвате и от мен не само от нея!

                  Чак сега за пръв път го видя и го осъзна. Не беше много висок, около 180 см може би. Не беше и слаб, но не беше и дебел. Единственото определение, което й хрумна в момента беше масивен. Внушаваше респект и доверие. Спокойствие и сигурност......Ръцете му бяха  изящни и силни. В крайчета на устните му като че ли проблясваше винаги усмивка. А очите му....Очите му бяха болезнено проницателни и едновременно с това  в тях се криеше, криеше ... какво се криеше? Бързо отхвърли мисълта от главата си. Уплаши се от нея и се разгневи на себе си.   

                  Ема я хвана за лакътя  и настойчиво я прибутваше към къщата. Тя рязко се дръпна,  освободи се и за да подчертае независимостта си каза:

                  - Не забравяйте да кажете на шефа си за колата! – в гласа й прозвучаха раздразнението и гнева, който изпитваше в този момент и към собственика на колата, и към самата себе си, и към Ема, а най – вече към този непоносим и самотен живот, който водеше напоследък.

                  „Хм....възползвайте се и от мен! Това е върха на нахалството! „Шегобиец...виж ти!\"

                  Искаше да забрави и тази реплика и него самия. Искаше да изтрие болезнения копнеж, който тя предизвикваше у нея. Но тези очи и тези ръце.....Въобразяваше ли си....или.......? Беше вледенила сърцето си, за да преодолее  липсата на любов в живота си. Ако само за секунда се отпуснеше  подлудяваше от раздиращото желание за обич, милост и състрадание, които единствено любовта можеше да й даде. Сигурност и спокойствие.... тези думи нахълтаха в съзнанието й и отново я разтревожиха. Не трябваше дори да си позволява да мечтае за това. Крехкото равновесие, което беше постигнала можеше да бъде разрушено и да я върне там в началото където беше желанието й за смърт. Да, имаше детето си, но в никакъв случай не трябваше да използва обичта си към него като опора. Не искаше на никаква цена да го превръща в патерица, а да го научи да лети. Не можеше да бъде едновременно и баща и майка за него, но можеше да му даде свобода жертвайки себе си.

                    Вече се беше здрачило когато тя слезе от автобуса и се отправи нагоре по пътеката през гората. Вървеше между боровете с двете тежки торби, които като че ли  бяха станали като продължение на ръцете й. Тук беше най-тъмното място в гората и тя се страхуваше да не падне тъй като имаше много коренища , а светлината беше оскъдна. Спря за секунда да си отдъхне на мястото от където се откриваше красива гледка към езерото и погледна нагоре към небето. То беше тъмно синьо и дълбоко. Първите звезди вече отчетливо грееха, но далечно и отчуждено. Безнадеждно и безмълвно пое отново – оставаше й още малко.

                     „А, не!!! Сега ще види той!!!” Черната кола отново препречваше пътя й. Дойде й някак си спонтанно и отвътре. Засили се и с всичката насъбрала се ярост и без да се замисля се опита да я ритне по гумата. За нейна изненада крака й не стигна въобще до целта. Обувката й се беше заплела яко в един дълъг и провиснал клон на виещата се роза от нейната ограда и тя застина с единия крак нагоре и в двете ръце с торбите. Единственото, което можеше да направи в момента е да стои неподвижно и да се мъчи да запази равновесие. Не й дойде въобще на ума да ги пусне  на земята, за да освободи поне ръцете си. Толкова изненадана беше, че не знаеше как да постъпи. Извика, както й се стори на нея самата пискливо, името на сина си с надеждата той да я чуе и да дойде на помощ. Тишината й се стори непоносима. Толкова мразеше да е безпомощна. Изведнъж усети топлина на гърба си и две ръце които я обгърнаха. Не знаеше какво става до момента, в който чу глас в ухото си:

                       - Няма да Ви се сърдя за нападението над колата ми, но за да Ви освободя ще искам отплата!

                       Не си спомняше да е изпитвала такова облекчение никога през живота си. Отпусна се в ръцете му и заплака. По цялото й тяло се разля  топлина и спокойствие. „Спокойствие и сигурност....” - помисли си тя –  „Спокойствие и сигурност...” – повтори го още един път, а сълзите й се лееха. Сети се да пусне багажа и с крак все още закачен на клонката, се обърна, вдигна лице нагоре и с цялата отприщена вече страст у себе си впи устни в неговите.

КРАЙ