Мариан купи парчето земя импулсивно. То беше собственост на един негов приятел от детските му години. Съвсем наскоро случайно се срещнаха след доста години, в които не бяха се виждали. От периода на късите им панталонки му беше останал спомен за това място. Тук бяха идвали тайно, за да берат джанки, за да се катерят по дърветата и да замерят кучето на съседа, което неистово лаеше срещу тях. Тук за пръв път прави секс с гаджето си, за което по късно се ожени, а преди три месеца се разведе. Спомни си оня дебел вълнен юрган с който се бяха завили и под който се любиха бързо, срамежливо и неопитно. Сега се усмихваше на този спомен, а тогава изпитваше  срам, но беше толкова превъзбуден, че забрави всичко и света се завъртя с бясна сила от изгарящото го желание. Опита се отново да върне емоцията, да я усети в сърцето си както правеше винаги когато се скарваха с бившата му жена, но този път не успя. Там имаше наслоени толкова много кал и тиня от няколкото години в които се опитваха да се заобичат пак, че чувствата му бяха като че ли погребани под тях. Разведе се защото искаше да имат деца. В началото тя се преструваше пред него. Докато един ден му изкрещя в лицето да си намери породиста крава, която да му наражда колкото си ще. Сега искаше да построи къща със собствените си ръце. Имаше нужда да остави след себе си нещо, което да пребъде. Знаеше колко и какви дървета ще посади на мястото на старите. Един орех задължително. Да векува. Чувстваше мъжката си сила неизразходвана и за това беше си подарил този шанс. Фирмата, която създаде с много желание работеше перфектно и дори там вече нямаха нужда от него. Но тя не му беше достатъчна. Беше се доказал и вече не изпитваше радост от това.
                    Миеше ръцете си на градинската чешма, близо до оградата, когато видя една жена да върви по улицата. Вървеше с вдигната глава, което му направи силно впечатление и носеше две явно доста тежки торби в ръце.
                    - Добър ден! - поздрави тя, а той се изправи и се усмихна.
                    - Добър да е! - каза той.
                    - Виждам, че работите тук и искам да ви помоля да кажете на собственика да прибира колата си в двора. Тя заема цялата ширина на улицата и вечер когато се връщам трябва да пълзя, за да си стигна до вратата.
                    Гнева й започна да взима връх.
                    - Тук на това място всички сме свикнали и се стремим да не причиняваме неудобства на съседите си. Кажете му, че следващия път в който се наложи да превземам тази кота, заради колата му ще повикам полиция.
                    За негова радост този път той реши да я остави на ъгъла и сега тя не се виждаше от тяхното място. Стана му много смешно от мисълта, че тя го взема за строителен работник и реши да се пошегува с нея,
                    - Да, госпожо, ще предам! Всичко ще му кажа! - говореше й леко притеснено и едвам сдържаше усмивката да не полази по краищата на устните му.
                    Тя продължи по пътя си и влезе в къщата срещуположна на неговата. \"А, ето кой бил съседа отсреща!\" помисли си той и загледа как тя върви отново с вдигната глава и тежки торби в ръце.

                  \"Мътните да ги вземат! Няма ли да престанат!\"


                  Провисналата мрежа и падналия кол на оградата я извадиха от равновесие. Денем у тях нямаше никой и кучетата от квартала за пореден път я събаряха. Всяко нещо в дома й, което изискваше намесата и помощта на мъж я разбиваше вътрешно. Не за друго - можеше и щеше да се справи сама, но то й напомняше непрекъснато, че това е вдовишка къща. Отвън, още пред вратата се виждаше и се разбираше, че тук няма мъжка ръка. Познаваше се и по това, че кола не беше вкопан, а само изправен и подпрян с камъни. Личеше си и по прораслите люляци до оградата, които трябваше да се изкопаят от корен. Огромната неокастрена корона на черешата скриваше дървената облицовка на къщата и за това не се виждаше, че тя е почерняла и отдавна е трябвало да бъде лакирана. Всичко това я натъжаваше безумно и убиваше у нея желанието да се справя с тези проблеми. А като се сетеше за амазонките и техните тъпи теории, как можели без мъже и как им било по-хубаво от това, чак избесняваше. Да, тя се справяше и с бормашина и с чук, и със зегето, но не искаше, отчаяно не искаше да ги прави тези неща. Можеше да си оправи и бушоните и контакта, ако се наложи, но не искаше, не искаше, не искаше.....
                 - Мамо, мамо, аз ще ти помогна!
                 Васко почти увисна върху нея прегръщайки я.
                 - Добре, маме. Иди  донеси кирката и една лопата.
                 Тя се наведе и се опита със всичка сила да премести бетоновия кол настрана, за да почне да копае. Той беше доста тежък, но  го провлачи и успя да освободи мястото. Детето донесе и голямата градинска ножица и започна да реже стъблата на люляка, които пречеха. Грабна кирката и яростно започна да копае. Всичко което се беше насъбрало у нея преля в ръцете й и тя замахваше с неподозирана сила.
                - Ей, госпожа, този кол трябва да се циментира! - чу някакъв вик отсреща. Повдигна глава и видя, че един от работниците в отсрещната къща я наблюдава.
                \"Ела и го циментирай ти!\" - каза си тя наум и и с още по-голям гняв заби за пореден път кирката в земята. Нямаше пари да повика някой, за да го направи както трябва. Усещаше как онзи продължава да я наблюдава и изведнъж я досмеша. Изправи се и кокетно и с професионален жест се подпря на инструмента.
                - И сега няма да го циментирам този кол! Държа си го така нарочно - отвреме навреме го вадя  защото обичам да копая с кирка! - сарказма й изплющя в лицето му.
                Той се сви и изчезна някъде навътре в къщата.
                - Васе,  давай сега, маме! Ще повдигаме заедно, за да изправим кола на мястото му!
                Детските ръце на сина й бяха слабички още, но точно толкова й трябваше, за да се справи. Повдигаха бавно и трудно, защото им пречеха коренищата на люляците. Тя усети как Васко започва да изпуска и се уплаши,че кола ще падне върху краката му. Напрегна се, за да го задържи, но от неговата тежест загуби равновесие. Не разбра какво става - изведнъж той олекна в ръцете й.
                - Бягаййййй, Васко! Бягайййййй! - крещеше тя.
                Изправи се и с голяма изненада установи как Васко и работника на когото се скара вчера се смееха с глас. Видя и Ема, която мълчаливо наблюдаваше сцената от улицата.