По телевизора вървяха новините в 07.00 ч. Нямаше нищо интересно. Дори станалите емблематични полицейски акции днес отсъстваха. Това той го знаеше и без да чака новините, понеже длъжността му на отговорник по оперативно-тактическото планиране на звеното за борба  с тероризма му даваше това право. Погледна лицето си  в огледалото запотено от топлия душ. Все пак 36 години не е кой знае каква възраст.  Но когато половината от тях са минали в нощни дежурства и безсъние - нямаш  право претенции. И той нямаше. Късата му коса бе започнала видимо да побелява по слепоочията, но лицето бе запазило младежкия блясък на очите. Облече черната бойна униформа, кубинки, пистолет, документи, барета и станалия незаменим лаптоп. Докато  се гледаше си мислеше - \"Кога минаха толкова години?\"

Сякаш беше вчера когато завърши военното училище за пилоти в Долна Митрополия. Летеше на МиГ-23, а след това и на МиГ-29, най модерните за времето си самолети в армията. Бързата му реакция го направиха един от малкото асове във въздушния бой. След едни демонстративни полети на летището в Граф Игнатиево, командира на 61-а ескадрила на 3-то изтребително авиокрило на американските военно-въздушни сили от базата на НАТО  „Авиано\" - Италия полк. О\'Нийл свали емблемата си от униформата и я подаде с уважение на младия български лейтенант. После се случиха няколко неприятности и живота му пое в друга посока. Първо- в една дискотека, някаква местна мутра удари без причина неговия приятел и колега кап. Димитров. Капитанът получи тежка травма и повече не се качи на самолет. Извиканите полицаи дори не сложиха белезници на мутрата. Това бе първото разочарование от държавата. Когато отиде при началника на районното, той се оказа бивш колега от транспортния авиационен полк във Враждебна. Само вдигна рамене и каза, че такъв си е живота. А после стана и личната катастрофа. Рано вечерта при едни нощни полети с остарелия МиГ-21, при виража се изключи двигателят. Без агрегат не можеше да се включи. Опита се да планира, защото си спомни вица от военното училище, че попадне ли в „свредел\" МиГ-21, то той се вади само с лопата. Успя да го приземи, дори не помнеше как стана. Като на сън усещаше прегръдките на колегите си. Прекратиха за тази нощ полетите и го пратиха да си почива у дома с дежурната джипка. Още в коридора на квартирата си  усети непривичен аромат. Тогава живееше с приятелката си и дори плануваха сватба есента. Шумът от неговото влизане причини странни шумове в спалнята. Първо надникна с разрошена коса приятелката му, а после...После от спалнята излезе и гледаше уплашено нейния най-добър приятел „почти брат\" Иван.  „Почти братът\" бе с такава физика, че ако го удареха едва ли щеше да продължи житейския си път, но кой знае защо в главата на пилота пулсираха думите от една песен на Висоцки...\" До земята им се поклоних и едвам си отворих устата: Извинете, че в този чужд дом се отбих. Вероятно съм сбъркал вратата.\"

Изнесе се още същия ден. Живееше в казармата при наборните войници. Не каза нищо на Албена. Тя няколко дни идваше до портала. После спря. След месец подаде рапорт и напусна. Взе еднопосочен билет за Франция. Пет години служи в 2-ри парашутен полк на Чуждестранния легион. Започна като редник, а на петата година му дадоха офицерски пагони и благодарствена грамота. Не подписа втори контракт, а се върна в България. Приеха го след конкурс в звеното за борба с тероризма към МВР. И там започна като обикновен сержант, но скоро показа възможностите си и го направиха офицер. За трети път в живота му. А някои и веднъж не ставаха -обичаше той да се шегува със себе си. По принцип бе весел човек, със завидно чувство за хумор, но последната седмица не го проявяваше особено. И причината бе повече от човешка. На един коктейл от онези на големите фирми и организации, дето човек не знаеше кой е поканен и кой се е самопоканил, го запознаха с очарователна млада жена. Тя беше в оная привлекателна възраст между 25 и 30 години. Запозна го бивша негова приятелка, като го представи за „стъпил здраво на земята и сигурна опора в живота\".  Хареса я от пръв поглед, а при внимателния втори -направо се влюби. Не бе красива в истинския смисъл на думата, по-скоро имаше невероятен чар. Съчетаваше го с интелект и висока обща култура. И най-важното: в нея имаше нещо което го привлече като магнит.  До този момента бе имал доста връзки, бе се влюбвал няколко пъти, но за никоя от тях не можеше да каже, че иска да прекара живота си с нея. От няколкото срещи се влюби като ученик. И като правило - несподелено. Момичето му обясни, че изживява труден момент, развод с бившата си голяма любов, професионална кариера и ред други неща, които пречат на връзката. Не можела да си позволи чувства, особено към не много млад мъж, чиито принципи бяха изградени върху силата и дори си имаше собствено гробище от убити лично от него. Веднъж го попита дали лесно се убиват хора. И той съвсем откровено отговори:
- Не знам, аз освен хора, друго не съм убивал. Така, че на любовния фронт се очертаваше пълна катастрофа.

Въпреки столичния хаос стигна навреме в поделението. Разписа се при дежурния и взе съобщенията до него.  Оперативката мина бързо, командирите на отделения и взводове приеха задачите, но командира му каза да остане. Първия въпрос го изненада:
- Как се оправяш с английския, капитане?
- Ами знаех го като пилот.
- А френския?
- Него го научих като парашутист- усмихна се капитана.
- Значи сме попаднали на правилния човек. Слушай сега задачата. Взимаш едно отделение от първи отряд. След два дни отлитате за Франция. Мисията е по програмата \"Атлаз\" . Официално ще се обучавате за конвоиране на арестанти съвместно с GIGN-групата за интервенция на френската национална жандармерия. Маршрутът е от Париж до Абиджан ( Кот Д-Ивоар ). А там ще получите конкретна задача. Време за подготовка - 36 часа. Въпроси? Предполагам не. Действайте. Минете през администрацията да получите документи.

Tака значи. Пак Африка. Е, поне ще е разнообразие. Мина да го ваксинират, опакова малко багаж. Реши да звънне на Петя.  Сигналите за свободно се точеха бавно. После електронен глас го уведоми учтиво, че абоната в момента не може да бъде избран. Капитанът се усмихна горчиво. Затананика си една песничка на която не знаеше името: \"... ние може да имаме много жени, но една от тях ще ни обича истински...\". Винаги бе твърдял със увереността на закоравял женкар, че любовта е трап в който човек пада само по недоглеждане.  Явно се намираше на дъното на трапа. Време беше да се стегне. Оставаха му няколко часа до началото на мисията. Отиде да поспи. И като правило - не сънува нищо. Ето ти признак на здрава нервна система. Изкъпа се, обръсна се и раницата с която ще пътува.

От поделението ги закараха направо на летището. Не минаха митнически контрол. Не носеха оръжие освен електрошокови палки. Погледнати отстрани десетината командоси изглеждаха като спортен отбор. След излитането почнаха да се закачат с стюардесите. И без това стюардесата е често срещан персонаж в еротичните желания на мъжете. Капитанът си имаше собсвено мнение. Не виждаше в тях нищо повече от сервитьорки, пък били те и на самолет. Сложи си тъмните очила и за да потвърди максимата, че в казармата само проспаното време не е загубено - заспа. Пък и от опит знаеше, че човек не знае кога пак ще може да спи. Събудиха го преди кацането на Летище „ Де Гол\". Очакваха ги. Още при приближаването видя нещо познато в единия от французите.  „Ами, че това е Клод. Клод Мистрал, старшина на първи парашутен взвод. Е, по-точно копието на Клод  десет години по-късно.\"  Заедно тичаха при 50-градусовата жега на Сиера Леоне. Още носеше отпечатък на задника си от обувката 45 номер на старшината, когато реши да спре тичането и да умре там. Не умря, но уважаваше методите на старите старшини да убеждават отчаяните. После станаха приятели. Водеха курс за оцеляване на части от морските пехотинци на САЩ, базирани в Средиземноморието. Щяха да умрат от смях когато гонейки групата морски пехотинци в 30 км. Крос, един от тях извади жълт картон и седна на земята. Изумени разбраха, че това е нововъведение в армията на САЩ при обучение. Когато войника се умори или си мисли, че е уморен - вдига този знак и... инструкторите са длъжни да му дадат почивка. Тогава с-на Мистрал му скъса картончето и му каза, че много се надява и врага да е съгласен. Та когато стане напечено, червеят (в случая - войникът) да вдигне картончето и да седнат на по кафе. Но докогато от него (с-ната Мистрал, а не червея )  зависи оцеляването му (на червея, а не на с-на Мистрал) то той може да си завре жълтото картонче в белия задник и да не го занимава с глупости. А после някой се чуди как така суперсилата САЩ губи войници в уж контролираните от нея зелени, сини и каквито си искаш цветове зони в Ирак и Афганистан. Просто на муджахидина Али му е през „малкия муджахидин\" дали  редника Скот е извадил жълт картон. В повечето случаи редника Скот сяда или пада изморен, а муджахидина Али идва и го разстрелва. До там с политиката на спазване на човешките права в армията. Забравяха основната максима, че работата на войника не е да умре в името на родината си, а да направи така, че врага да умре в името на неговата. И колкото повече, толкова по-добре.

Приближавайки се до французите, капитана запя: \"En Afrique malgre le vent, la pluie, Guette la sentinelle sur le piton...\"  ( \" В Африка въпреки вятъра и дъжда, там на Хълма постовият е нащрек...\")- старата песничка от Легиона. Едрият французин подскочи като ужилен. Без да спази етикета махна очилата на капитана и го погледна в очите. Прегърнаха се.  По пътя към базата Клод не спря да говори. Беше се демобилизирал от Легиона преди 3 години. Сега бе инструктор в Жандармерията и предаваше соя боен опит на младото поколение. „Моите вълчета\" ги наричаше. На следващия ден направиха тренировка съвместно с тях. Разделиха се на  два отбора и отиграха освобожадване на заложници в самолет. Времето на българските командоси бе с половин минута по-добро. Капитанът знаеше, че се дължеше на хубавата екипировка, в България тренираха с къде по-лоша, освен това и шанса бе на тяхна страна. Но с-на Мистрал не даде почивка на французите, те отново и отново отиграваха ситуацията. Капитанът съжали колегите си и каза на с-на Мистрал, че просто българите са имали късмет. Но старшината се усмихна и каза: „ Те мойте затова сега тичат, за да имат утре те късмет\". В такъв случай капитана казваше само едно: „Бог да благослови старшините.\"

Излетяха за Африка рано на другата сутрин. В самолета имаше и двадесетина експулсирани африканци. Полетът мина нормално. Кацнаха по график. Предадоха конвоираните на местната полиция, която кой знае защо бе във военни униформи. Докато си почиваха в едно помещение той си спомни за Петя. Какво ли прави сега? Дали се е опитала да го набере или ...или той бе просто спирка в живота и. Малка, макар и приятна спирка. И докато бе потънал в мисли за любимата, на летището прозвучаха изстрели, които той веднага разпозна стария надежден АК-47 наричан за краткост „калашник\".  Изстрелите се смесиха с викове. Някъде се чуха взривове. Командосите наскачаха. Но от прозорците не се виждаше нищо.  В стаята тичешком офицер от охраната.  Каза, че има военен преврат, на летището се води бой между верни на президента войници и метежници. Настояваше командосите да се изтеглят от летището. Доводите, че чакаха техни колеги от ЮАР не направиха нужното впечатление. Местният офицер  с пяна на уста крещеше на смесица от френски, англииски и местния диалект, че не може да гарантира живота на командосите.  И докато разберат какво иска, вратата се отвори отново и двуметров негър с петнист гащеризон сложи край на тирадата. Всъщност сложи край и на живота на местния офицер, посредством добре познатия и ефективен автоматичен огън на стария АК-47.  Нападателят явно не бе професионален военен защото не спря да стреля в сгърченото тяло на офицера. Така за няколко секунди пълнителят свърши. Единият от французите направи подсечка, а друг използва електрошока и двуметровия гигант заприлича на купчина дрехи,случайно струпана до вратата. Мигом бе претърсен и освен автомата, взеха пистолет, една граната и два резервни пълнителя за автомата.  И така, командосите обявиха началото на бойните действия.  Нямаха информация какво се случва на летището и затова преоблякоха двама негри от френската група в униформите на лежащите на пода противници. Изпратиха ги на разузнаване из комплекса.   При връщането докладваха, че част от разбунтуваната армия е заела летището в опит да не позволят на Президента да напусне страната. Що за късмет бе тяхното. Да попаднат без оръжие в разгара на гражданска война.  Боен опит имаха само капитана и старшината. Обсъдиха обстановката. Нямаха богат избор. Ако останеха в помещенията след известно време бунтовниците щях а да ги открият. Едва ли щяха да правят проверки защо група млади и здрави мъже са в тяхната страна. Просто някой по нервен щеше да стреля, а после да пита. Втори вариант- излизат, неутрализират близките патрули, въоръжават се, завземат самолета си, излитат. Планът изглеждаше постижим, но май забравяха за всеизвестният г-н Мърфи и неговите закони. „ Ако по време на специална операция нещо може да се обърка, то наистина ще се обърка\".  В случая се надяваха пилотите да са в самолета. Те и тримата там си бяха. На пилотските места. С по една почти незабележима дупка  в тила. Не е нужно да си експерт за да разбереш, че живота в тези тела си е отишъл в началото на безредиците. До тук с постижимите планове. Наоколо бродеха сърдити негри с автомати и търсеха кой за около 10 минути бе убил 18 човека от техните. И съвсем нямаха скрупули да стрелят по всичко което се движи и не отговаря на техния диалект. Ако някъде имаше пилоти, те съвсем не бяха в района на самолетите.  Навсякъде около самолетите бяха проснати тела в униформи на авиацията, на обслужващите служби и маскировъчни армейски такива.  Да се връщат на летището - бе немислимо, въпреки че всички вече имаха оръжие. Само във филмите двадесетина човека натръшкваха стотици противници и превземаха летище. В живота не  става така. Нямаха въздушна подкрепа, нямаха план за изтегляне, не знаеха дори как изглежда цялото летище. Имаха един самолет без пилоти и без гориво. Всъщност една цистерна стоеше изоставена и керосина си плачеше да бъде откраднат. Стига г-н Мърфи да не дойде с тях и да се окаже празна цистерна. Г-н Мърфи обаче, реши, че има друга работа из летището. Значи горивото е ясно,  безстопанствени пилоти нямаше обаче.  Единият от командосите се сети: „ Шефе, ти не беше ли шофьор на шибан самолет в предишния живот?\" Капитанът се усмихна: Да, на изтребител, а не на „Боинг 737-200\".  Все едно от Фиат Уно да ме качите на ТИР автовоз. И при това на фиата да не си се качвал от 15 години.\" Но коментара не предизвика смях, а тъжни усмивки.

„Освен това, за управлението на това чудо са нужни минимум двама пилоти, а аз дори не съм един.\"  Единият от французите стана и каза: „Аз всъщност съм малко пилот\". „Колко малко?\" Развеселен попита капитана. „ Ами баща ми има ферма и имаме малка Чесна - за пръскане на торове. Научих се да летя, преди да взема книжка за кола.\"  Страшината обобщи: Имаме двама пилота, изправен самолет и гориво до Европа. Какво, по дяволите, чакаме? Капитанът сериозно се засегна: Чакаме да дойдеш в съзнание. Това чудо е пълно с електроника, а аз не съм летял 15 години, няма да успея дори да го вдигна. 

„Виж какво, шефе - намеси се един командос, ако излетим шанса да се разбием и загинем е 80%, ако останем на летището - 100%.  Да ползваме 20% намаление и да летим. Дори ти намерихме агрегат с колегите за запалването.\"

Капитанът се замисли. Не е невъзможно. Пък ако стане-стане. И в края на краищата неговия живот си бе живот до поискване. Както казваше баща му, колкото и да се веселиш, накрая идва келнера със сметката.  Помисли си за Петя. Какво ли прави сега? Сигурно вече е изтрила номера му. Ако не оживееше, което почти бе сигурно, тя така и нямаше да разбере къде изчезна този така забавен понякога капитан. Може би си мислеше, че и тя е нечия спирка в живота. Но неговия влак едва ли щеше да спре повече някъде. Не беше религиозен, не вярваше в задгробния живот. Но се замисли дали пък там някъде наистина щеше да се срещне с хората които бе загубил в бой, или с онези които лично бе убил. Как ли щяха да го приемат? И дали щяха да го съдят? Не се плашеше от Ада. Смяташе, че Ад съществува преди всичко поради това, че много хора непременно вярват в него.  Бе живял живот на войник, нормално бе  да не си отиде със смъртта на кроткия часовникар. Помисли си, че ако има възможност - не знае какво би казал в последния миг на Петя. Не искаше да е лигаво или изтъркано от употреба. Искаше да и каже, че влака вече се е уморил да пътува и моли да се установи на нейната гара.  Само да не го посрещне надпис, че гарата е затворена. Или тя чака друг влак, по-модерен от неговия очукан и  олющен от живота влак.  

Разтърка очи, даде знак на колегата да седне на мястото на втория пилот - още неизсъхналата кръв попи в панталоните. И запали един по един двигателите...