StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 166,812
   Потребители: 12,418
   Автори: 4,035
   Коментари: 322,993
   Точки: 2,664,207
   Съобщения: 169,755
   Лексикони: 4,505
   Снимки: 10,714

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Живота не значи много

    На студеният покрив повя вятър, небето вече бе почти черно, одърпаните найлони се полюшваха от парапета и произвеждаха звук като от криле на умираща птица. Въздухът бе зловонен за дишане, прах, кръв и примеси на изгорели газове от улицата долу го изпълваха.
     Бяха изминали часове, но Арания все още лежеше и не се оправяше. Кръвта й лепнеше по ръцете на смъртния, тялото й бавно гаснеше.
     Честър си беше мисли, че раните й щяха да се затворят, точно както ставаше с Алекс. Сребро беше тежка артилерия, особено в корема, но те бяха вампири, кръвта им лекуваше всичко.
     Е, изглежда, че не беше всичко. Китаристът на B.L.O.O.D. не бе отчел факта, че Арания бе млада и нейната кръв нямаше тези свойства, нейната сила не можеше да се мери с тази на Алекс. Тя просто лежеше в ръцете му и умираше.
- Не мога да оставя нещата така – Честър се преви под идващият вятър за да я скрие. – Ще го повикам.
- Не – тя стисна ръката му, вдървила се от стоенето в едно и също положение часове наред. – Останала ми е малко сила, ако посмееш… Ще те убия.
След известна вътрешна борба той въздъхна и пак отпусна гръб на стария климатик.
- Защо упорстваш? – попита я.
Арания лежеше в краката му, опряла глава на предмишницата и рамене на бедрото му, цялата й предница бе изплескана с кръв.
- Това е въпрос на чест – каза, загледана някъде в беззвездното небе. – Човеците търсят помощ за да спасят живота си, за да продължат да живеят… За нас живота не значи много – тя трепна с рамене и се усмихна тъжно. – Какво ни остава? Храним се от живите и оставяме следа от трупове, не можем да обичаме, не можем да имаме семейства, приятели... Крием се като прилепи, избиват ни като вредители.
Той трепна неволно при тези й думи.
- Ти си имаш детето, бандата, ще живееш кратко, но имаш причина за това. Ние нямаме. Живи сме само за да не умрем.
- Това ти си го избираш – възрази Честър. – Алекс живее с нас по друг начин.
- Така ли? – жената прихна безрадостно, задави се и се преви на две, кашляйки кръв. Когато съумя да се успокои пак се подпря на него, притискайки корема си. - Онази негова приятелка, четох за нея, сигурно я е обичал, а тя е умряла.
Честър отвори уста, но не каза нищо.
- Заради него - продължи Арания. - Разчленили са я жива, а той я е намерил. Мислиш ли, че отмъщението му е донесло някакъв покой?
Светлокосият потрепери вътрешно, отново не отговори.
- Ние това носим със себе си, не случайно ни наричат прокълнати. Първият познат ни вампир е продал душата си на Ада, сега всеки превърнат е прокълнат. Мислиш ли, че щяхте да водите същият живот, ако не беше Алекс?
     Някъде изкряска птица, шумът на града нямаше нищо общо с Джърси, тътен и глъчка се носеха от долу, светлините вече осветяваха черното небе на Ню Йорк. Някъде се раждаше бебе, другаде умираше човек, или вампир. Имаше сватби, имаше шум, имаше и плач и трагедии.
- Нямаше да бъдем толкова известни – накрая рече той.
- Нямаше да криете магии в къщата си, да се биете за живота си, да се опитвате да се закърпите един друг. Онзи, дребничкият – тя кимна неопределено – свършил е с прекъснат гръбнак, нали? Мислиш ли, че това щеше да стане при други обстоятелства?
- Това не…
- Щяхте да си пътувате с автобуса пълен с курви, и да се напиете до откат, на сутринта да драйфате като свине и да оставите буса на автомивка, докато свирите. Най- много да ви свият по нещо, едва ли щяхте да забележите. После следващият град и следващия купон.
- Направили сме избор – стисна зъби Честър докато я поддържаше. – Не се отмятаме. – Може да ме мислиш за слабохарактерен, но дори аз стоя зад него. Да вървят по дяволите съвпаденията, Майкъл не случайно го откри онзи ден, никой не си е помислил да бяга от изборът, който направихме!
Арания само се изсмя и отмести поглед от сянката на отдушника вляво от нея.
- Ти си глупак, русокоско.
- Същото се отнася и за теб.
     Помълчаха известно време, след което Честър попита:
- Що за име е това, Арания? От къде си въобще?
- Сега изповед ли искаш? – тя леко се извърна за да го погледне, съжали, но не го показа.
- Не, че има какво друго да се прави – не й остана длъжен той.
Младата жена въздъхна, по- скоро с пренебрежение, отколкото от тяжест.
- Родена съм в Австрия, не толкова добра и подредена, колкото я възвеличават, в малките градчета е пълно с престъпност. Убиват, изнасилват, никой не го е грижа. Аз отраснах в бедно семейство, не ме забелязваха особено, не биех на очи…
     Майка ми винаги е била проста селянка, запознала се с баща ми, забременяла, той я изоставил. Върнала се на село и там ме родила. Когато дошло времето нямало дори доктори наоколо, станало направо в градината. Докато стигне до входната врата да повика съседи, водите й изтекли.
- Съжалявам да го чуя – рече само Честър.
- Родила ме е под храста на аронията, за това така ме нарекла.
- Знаела ли е, че той те е превърнал? – тихо попита Честър.
- Знае – потвърди жената. – Ходя да я навестявам от време на време. Не сме в най- добри отношения, но ми е майка.
- Чакай, искаш да кажеш…
- На колко ти изглеждам? – червеното на очите й просветна в мрака.
- На двайсет и три – призна си Честър.
- На двайсет и три бях когато умрях. Сега съм на петдесет и шест.
- О… - беше единственото, което той успя да изрече.
- Винаги съм знаела, че няма да издържа дълго, но това надмина очакванията ми. Имах кратък живот и като човек, и като вампир… 
     Улисана в разказът си, младата вампирка не забяляза как Честър се напрегна, извърнат от нея, и повика в ума си някой, който щеше да се справи по- добре от него с това. Нека го проклинаше като оздравееше, мислеше си, Честър беше решил да й даде още един шанс да открие нещо, за което си струва да живее.    
    
     Беше след полунощ, когато на покрива се появи черна сянка и демонът на нощта се насочи към тях. При други обстоятелства всеки човек би се споминал от страх, покварата, която вампира пръскаше около себе си бе осезаема.
     Очите му светеха в мрака, вперени в слабият човек и умиращата немъртва, мракът сякаш се сгъсти около него, той го водеше.
- Какво те прихвана? – проръмжа, някъде изкряка гарван.
- Алекс?
Честър се беше вцепенил, всяка клетчица го болеше от седенето на мръсният покрив, извърна се и врата му изпука.
Алекс беше видимо вбесен, наведе се и измъкна със сила тялото на Арания от ръцете му, която изстена и се захлупи на другата страна.
- Просто се опитвах да…
- И една дума да не съм чул!
По някаква причина гласът на чернокосия прозвуча заплашително, повече от обикновено. Честър млъкна и се зае да помага.
- Какво да правя? – попита, разстилайки якето си под главата й, докато Алекс я слагаше да легне.
- Освен стоенето ли?
- Опитвах се да помогна, ще престанеш ли? – жегна се той.
- О, да, много те бива с помагането. Тя няма да преживее до сутринта…
     Алекс застана на колене над нея и пренебрегна слабият й протест, подпря се на ръка и започна да оглежда пораженията. Косата се спусна около лицето му, опирайки се в съсипаните й дрехи, той я отметна за да вижда и прокара ръка над раната.
- Простреляли са я със сребро – информира го светлокосият. – Дадох й кръв, но не се подобри особено…
- Сребро? – Алекс вдигна очи с изражение на погнуса. – Значи са били ловци.
     Без повече въпроси той застана стабилно над нея и с няколко движения разкъса поразените й дрехи, Честър чак трепна от изненада заради увереността, с която Алекс остави на показ голата й кожа, корема и гърдите й.
- Какво ще правим? – засуети се той.
- Среброто е още в нея, за това раните не зарастват.
- Какво означава това, трябва да го извадим, трябва ти нож или…
Докато той дърдореше Алекс изпъна ръка, оставяйки ноктите му да се покажат, дълги и остри като игли. Сетне се протегна и бръкна с незащитена ръка в плътта на вампирката.
 
    Проехтя писък, силен и зловещ, Арания сграбчи с две ръце неговата, сваляйки цели ивици кожа. Беше изпитвала болка през живота си, но това бе неописуемо с всичко преживяно до сега. Сачмите се бяха разпръснали в корема й и той се опитваше да ги достигне, бъркайки направо във вътрешностите й.
- Дръж я долу – нареди Алекс, Честър гледаше как очите му почервеняха.
     Стиснал очи и опитващ се да не чува писъците на агония на Арания, Честър натисна раменете й към земята, докато тя се бореше да се откопчи от ноктите на вампира над себе си. Среброто съскаше и стапяше и неговата кожа, Алекс си пое въздух и заговори на език, който смъртният не разбираше.
     Беше бърз, не особено благозвучен и завъртян. Алекс имаше остро произношение, на места звучеше злостно, окултно. От корема на вампирката започна да се надига лек слой червена пара, сякаш собствените й вътрешности горяха. Тя се дърпаше и крещеше, металните пластини започнаха една след друга да излизат с потоците рукнала кръв.
Ръцете на Алекс се бяха оцветили над китките, косата му метеше земята, разтраканият климатик продължаваше да боботи зад тях. Чернокосият се надвеси над нея, сряза ръката си и остави своята ркъв да потече в устата й.
  
     Изминаха десет минути или повече, преди Арания да спре да крещи и да утихне. Алекс най- сетне си пое въздух и се извърна на една страна, сядайки на мръсната циментова плоча.
- Ще живее ли? - Честър не си бе позволявал да издума през цялото време, опитваше се да се оттърве от пищенето в ушите си, нейните писъци, Алекс само поклати глава.
- Не знам.
Изминаха още няколко секунди, преди той да събере каквото бе останало от дрехите й, намота ги на топка и ги натисна към корема й.
- Дръж – нареди на Честър. – Отивам да намеря кръв.
Миг по късно на покрива отново бяха само смъртният и ранената вампирка.
 
     Не след дълго Алекс се върна, влачейки млад мъж, все още в съзнание. Стовари го на купчина в краката й и Честър с отвращение и шок загледа как Арания се вкопчи в него, и свирепо разкъса сънната му артерия, този път човекът крещеше и се бореше. На светлината, идваща от улицата той можеше да види, че жертвата им беше на около трийсет, също със светла коса и слабо телосложение. Вероятно Алекс го беше измъкнал от някое парти или го бе причакал на улицата. Започна да му се повдига.
     Арания спря да пие малко преди пулсът на мъжа да заглъхне, измърмори нещо и отново легна назад, чакайки промяната да настъпи. Скоро плътта й започна да се затваря, изхвърляйки и последните частици сребро от тялото й.
     Честър я гледаше, лежаща там и белееща на фона на нощта. Изглеждаше тъй крехка и съвършена, дрехите й все още разпокъсани, не скриваха назъбените отвори на раната на корема й, където Алекс бе бъркал с голи ръце. Формата на талията й, пристегната с тъмният кожен колан. Закръглените й гърди, слабичките рамене, изящната шия. Една красива млада жена, с кяото той беше преспал само преди няколко вечери.
Същата тази жена беше разкъсала жив човек току пред очите му.
- Вземи – Алекс коленичи, свали от себе си същото онова сиво горнище и й го подаде, Арания се пресегна и го облече.
Тя се изправи тежко и постоя известно време, никой не говореше. След това се обърна към Честър, който продължаваше да стои вдървен и в шок от сцената, на която беше станал свидетел и каза:
- Благодаря ти, че ми спаси живота, въпреки да го направи пряко желанието ми. Ще се опитам да намеря моето нещо – смигна му, сетне застана очи в очи с Алекс.
     Не му каза нищо. Тя беше по- ниска и физически много по- слаба от него. Гледаха се, вероятно общуваха на ментално ниво, нито един от тях не помръдна, не кимна или дори не примигна. Последното, което Честър видя от нея беше гърбът й, когато се затича и скочи от покрива, и после изчезна.
- Ела – прекъсна го гласът на чернокосия. – Да се връщаме, преди някой да ни е видял.
     Никой не трябва да разбира за нея, каза му, докато се прибираха и нощта все още беше черна, а Ню Йорк все така светъл, шумен и пренаселен. Никой няма да разбере за станалото, нито момчетата, нито Уил и жена му, нито дъщеря ти. Прибери се, измий се и си легни. Ако питат, ходил си да пиеш.
     Това, което се случи беше наложително. Така живеем ние, живот за живот. Ако не бях пожертвал онзи мъж, трябваше да пожертвам нея.
- А тя? – погледна го Честър, докато вървяха по тротоара, блокът им вече се виждаше от тук.
- Тя ще изчезне и никога повече няма да се върне. Може би, някой ден, ако оцелее, пътищата ни ще се пресекат отново.
 
     Може би, помисли си Честър, но той нямаше да е жив, за да види този ден. Алекс го каза напълно ясно, Арания нямаше повече да ги приближи.
     Той със сигурност знаеше какво бяха правили заедно, не му каза нищо за това, предпочете да не го прави. Нямаше обаче смисъл да му напомня как Честър нямаше работа с вампири, и в негов интерес а и на всички останали, бе никога повече да не я види. Такова беше решението му, и Честър трябваше да се подчини. Арания също.

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2020-03-17
прочитания: 39
точки: 3 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 1 (виж препоръчалите)

Вход