uFeel.me
Живот
Автор: lithium,  10 септември 2008 г. в 16:02 ч.
прочити: 568
Бьорхилд стоеше срещу огледалото. Оттам я гледаха две сиви, помътнели очи. Докосна косата си и я отметна назад. Въздъхна. Замисли се за живота си преди. Кое не беше наред??? Имаше си своя верен другар – Кнут и по цял ден тичаха по поляната с овцете. Кнут беше добър събеседник – слушаше внимателно историите за викингите и само от време на време свиваше уши на страшните моменти, а на победния финал махаше с рошавата си опашка. Беше истински приятел. Веднъж прогони една лисица от двора им. Бьорхилд имаше щастливо детство - понякога я  водеха с лодката на баща й до съседното село на панаир... Зимата беше малко по-тегаво, но тя обичаше снега много. Правеше снежни създания из двора и си говореше с тях. Лоша беше тъмнината, но тя палеше свещи навсякъде и прогонваше злото усещане. Обичаше да лови риба и щом дойдеше пролетта тичаше надолу по хълма чак до водата. Искаше да събере провизии още от първия ден - зимата наистина беше дълга. Не се страхуваше от морето, нищо, че отне нейните родители. Тя му беше простила отдавна. А и след смъртта на Кнут ( умря тази зима от старост ) нямаше истински събеседници. Е.. ходеше на гости на леля и чичо в събота (задължителната вечеря ), но там повече слушаше, отколкото обсъждаше нещо. Нещо смути образа в огледалото. Споменът за онази нощ... Бьорхилд попипа корема си. Не можеше да повярва, че имаше нещо, по-точно някой там, вътре. Онази нощ си беше легнала рано, след като изчисти камината. Външната врата изскърца и дървения под се огъна под нечии стъпки. Тя не помръдна от леглото си скована от ужас... и Той я завари там. Чичо й не пожали това, което тя пазеше за момчето със златни коси от сънищата си. Сега ужасът там вътре беше порастнал и напомняше за себе си всеки ден. Бьорхилд извърна очи към прозореца - зейнала черна дупка в стената. Същата такава растеше в сърцето й от много време. Почувства се така отмаляла и безтегловна... сякаш беше само дух, без обвивка. Мъката и самотата бяха я изяли. Пожела си в този миг да умре. Просто да затвори очи и да я няма вече. Реши да спи - навън отдавна беше тъмно, животните бяха прибрани, къщата – изметена. Легна си в леглото и засънува момчето със златните коси. Усмихваше й се, в очите му искряха слънчеви лъчи. Протягаше ръката си към нея и я викаше по име. Никога не беше я викал досега... Не знаеше да го последва ли...? Къде ще иде с него? Какво ще види там? А толкова го беше чакала да дойде пак, да го прогони ли сега? Бьорхилд хвана смело ръката на момчето и той я прегърна, но не с ръце, с криле я обгради и се понесоха нагоре над хълма и морето. Така я намериха на сутринта - усмихната в спокойния си сън. Погребаха я точно до малиновия храст - там, където слънцето успяваше да надникне и да целуне плодовете. Там, където никоя стена не прави сянка. Там, където свършва дворът и започва пропастта.

    За нас Условия за ползване Бисквитки
    © 2004 - 2024 uFeel.me