Жената без име

Тя стоеше сама, и взирайки се в нощната тъма си мислеше за всичко, което бе се случило в живота и. Прошарените коси напомняха за годините, които тежаха и които навяваха тъжни спомени за пропуснатите възможности, за погубения живот и дълбоката болка в сърцето. Горчилката в гърлото и задавеното дишане бавно, но сигурно печелеха над изнемощялото и тяло. Сега тя нямаше име, нямаше и име за нея. Кристалните сълзи от зачервените и очи, като малки стрелички, се забиваха в пясъка. Морските вълни с грохот продължаваха да се разбиват в скалите. Мрак пронизваше всичко. Луната, като едно огромно око, продължаваше да следи всяко нейно движение, сякаш искаше да види гибелта на това изстрадало създание. Тя грешницата, тя скитницата, тя... не знаеше какво да прави с живота си.Нямаше за кого да живее, за кого да диша, за какво да се смее, на кого да дари любовта си. Сякаш и вятърът беше срещу нея. Яростният му бич клатушкаше слабото и тяло ту на една, ту на друга страна. И той, заедно с цялата природа, произнасяше присъда. Нямаше прошка за нея, нямаше и спокойствие за душата и. Сякаш всичко я тласкаше към едно... към смъртта.Само тя искаше нейната душа, само тя желаеше да я освободи от цялото страдание, да потуши пожара пламнал в сърцето и, да и даде покой завинаги.
Какво ли бе и се случило, какво ли искаше да я заличи от земята, какво не и даваше мира? Защо ли и звездите угаснаха за нея? А тя с побеляла и пропукана уста продължаваше да мълви тихичко някакви слова. С кого ли разговаряше? С кого ли се съветваше? Дали със самата себе си или с всичко наоколо?. . . Не знам!Кротко я наблюдавах и не знаех какво да правя. Искаше ми се да и помогна, да я утеша, да и дам надежда, но не можех. Нещо ме спираше. Някакъв глас ми казваше остави я.Приливът идваше. Морската вода на талази настъпваше по брега и взимаше всичко със себе си. Сякаш я викаше, сякаш и казваше „ ела, ела, ела...”. Безмълвно наблюдавах, но вътре в мен нещо не ми даваше мира. Предчувствах края. Искаше ми се да изскоча от скалите, зад които стоях и да отида при нея, да я прегърна, да поговорим. . . Но някаква невидима сила ме държеше сякаш в окови. Неподвижна и няма аз нямах власт над себе си! Съзирах една трагедия, без да мога да я предотвратя.
Вълните вече докосваха босите и крака. Искаха я повече от моето желание да я спася. Изведнъж непознатата се изправи, с ръка, уморено, отметна кичура коса, падащ върху лицето и за последен път погледна към сушата. В дясната си ръка държеше нещо, медальон или кръстче... не знам.Сякаш водата и даде сила и тя енергично започна да крачи към морето. Отиваше си. Освобождаваше се от земните си мъки, без дори да каже сбогом, без дори да се замисли. Бавно, но жадно, водата я поглъщаше. Първо докосна глезените и, после я погълна до хълбоците, а накрая обхвана и сбръчканата и гуша. Смъртта пиршествуваше над тялото и. Отиде си! А аз безмълвно продължавах да стоя зад скалите, но този път не се вглеждах в нейната фигура, а се взирах в синьото море, сякаш търсех отговор на това, което се случи.
Не зная дали съм сънувала или не. Събудиха ме звуците на чайките и лъчите на слънцето. Взех си джапанките в ръка и тръгнах по плажа. Изведнъж нещо ме убоде по крака. Помислих, че е някоя мида или стъкълце. Погледнах в стъпката на пясъка и... учудването ми беше голямо-едно нежно синджирче с кръстче на него.Взех го в ръка. За секунди осъзнах, че всичко е било истина, а не просто сън. Морето бе взело пред самия ми поглед поредната си жертва. То бе пожелало да вземе нея и да пожали мен. И аз исках да умра, като жената без име.
Разбрах, че трябва да направя това, което тя не бе направила за себе си-да намеря смисъл да живея и да живея не само за мен и за другите, но и за тази жена, която чрез своята смърт спаси мен. В душата ми останаха много въпроси, но така или иначе не разбрах какво и се бе случило. Чувствах само вина, че не успях да я спася.