StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 161,638
   Потребители: 12,331
   Автори: 3,987
   Коментари: 305,816
   Точки: 2,626,272
   Съобщения: 142,236
   Лексикони: 4,478
   Снимки: 10,754

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Жал

  Докато миеше парцала, санитарят се чудеше защо го е жал толкова за тази жена. В болницата имаше много други хора, чието състояние бе по-тежко от нейното, но го бе жал точно за нея, и то до степен, че да му е трудно да се концентрира в ежедневните си задължения. На всичкото отгоре тя не му бе никаква, дори не бе разговарял с нея, което правеше нещата още по-странни.

  Казваше се Нели. Бяха я докарали в травматологията преди два дена със счупено стъпало. Опитвала да се качи в претъпкан тролей, но се подхлъзнала и кракът й се озовал под колелото. Санитарят я бе чул да разговаря с една от сестрите. Гласът й бе прегракнал, явно бе крещяла от болка. Точно тогава за пръв път в сърцето му се промъкна съчувствието.

  Надникна в стаята й. Нели лежеше със затворени очи, но по напрегнатата й физиономия си личеше, че не спи. Продължаваше да я боли, въпреки лекарствата, с които я тъпчеха. Лявото й стъпало бе положено върху купчина възглавници. Бе подуто отгоре и отстрани на глезена, като под кокалчето се бе настанила грозна сърповидна синина. Пръстите, с подрязани по момичешки, нелакирани нокти, бяха застинали неподвижно и така й щяха да си стоят дълго време, защото всяко помръдване означаваше мъчителен спазъм, изстрелващ се нагоре към прасеца. Така бе казала тя на сестрата. Отзад на петата й имаше червеникави белези, без съмнение оставени от неудобни обувки на висок ток, с каквито обичат да се измъчват младите жени на официални събития, а и не само. Е, Нели скоро нямаше да може да носи каквато и да е обувка на този крак, което бе тъжно и някак… възмутително, все пак тя бе толкова млада. Не го заслужаваше, та кой ли го заслужава! Може би години наред нямаше да може да танцува в компанията на своите приятели. Сама на масата в някоя дискотека, забила тъжен поглед в питието си. Нищо чудно походката й да си останеше куцукаща завинаги. Мъжете щяха да я заглеждат, но и да имат едно наум заради недостатъка. Хубава, ама с дефект в окачването, щяха да казват циниците. И всичко това заради тъп инцидент, който при всички положения е можело да бъде избегнат.

  Особено му бе дожаляло, когато я върнаха в отделението след наместването на натрошените костици. Беше бяла като платно, с треперещи устни и трескав поглед. Дали лекарите не бяха пестили от упойка? Гадно бе и че кракът можеше да бъде поставен в гипс чак когато отокът спадне. Тоест всяко неволното помръдване означаваше агония. И тази смущаваща процедура по слагане и махане на подлога… Не, не бе редно жена като нея да преживява това. Спомни си как предната нощ каза на дежурната сестра, че Нели плаче от болка и че трябва да се направи нещо, но в отговор получи само свиване на рамене и подозрителен поглед изпод вежди, демек „какво си се загрижил толкова?“.

  На свиждане й идваха предимно млади хора, вероятно нейни приятели и колеги. Носеха храни, които тя не докосваше, и пускаха глуповати шеги, от които й призляваше. Личеше си, че се опитва да ги разкара. Но най-трудно изтърпяваше възрастната жена, която с тюхкането си правеше обстановката още по-тягостна.

  Санитарят влезе да почисти. Нели гледаше с празен поглед през прозореца. Гъстата й медено руса коса бе сплъстена и разрошена. Никой не си бе направил труда да я среше. Всъщност на нея вероятно за пръв път от години не й пукаше за външния й вид. Отвори шкафчето й, за да провери дали там няма храни за изхвърляне. Вътре бяха само личните й вещи, включително две елегантни червени обувки с нисък ток. Върху бомбето на лявата ясно личеше следа от грайфер, а кожата отстрани бе силно надраскана. Погледна с тъга в очите премазаното, издуто като балон и нашарено от синини стъпало. Чудно му бе, че някога то е могло да влезе в толкова малка обувчица. Щеше му се да заговори младата жена, да й каже, че съжалява за случилото се и да я увери, че нещата ще се оправят. Но се отказа, пожеланията нямаше да свършат работа; сега тя имаше нужда единствено от почивка и спокойствие. Искаше му се след време да я види отново, за да се увери, че се е възстановила напълно. Това обаче нямаше как да стане. Въздъхна тежко и излезе от стаята.

  Ден по-късно, по време на нощната смяна, санитарят я чу да хлипа. Отиде в другия край на коридора, за да не достига потискащият звук до ушите му. И други болни охкаха и плачеха нейде в тъмнината, но той не се чувстваше съпричастен към тяхното страдание. Това го изпълни с вина и смущение – нещо не бе наред с емоциите му. Какво ли? Нима другите хора не заслужаваха състрадание?

 Изпуши една цигара и влезе в стаята на Нели. Тя бе забила поглед в тавана и се мъчеше да се пребори с болката. По бледото й чело бе избила пот. Пръстите на лявата й ръка потреперваха спазматично, сякаш удряни от ток.

  – Как си? – попита плахо той.

  – Не ми се полагат повече хапчета – простена тя.

  – Опитай се да поспиш.

  Тя само се усмихна криво.

  Той придърпа една табуретка и седна до леглото й. Пресегна се и стисна ръката й, задържа я в своята. Тя го погледна с уплашени, неразбиращи очи.

  – Какво?

  – Нищо, ще се опитам да ти помогна да заспиш.

  И той направи каквото можа. Почти цялата нощ прекара до леглото й.

  ***

  На сутринта, по време на визитацията, Нели се обърна към лекуващия си лекар:

  – Може ли да споделя нещо с вас?

  – Разбира се.

  – Нощта бе малко… особена за мен.

  – Какво се е случило?

  – Ами… един от санитарите… вися часове наред при мен.

  – Какво е направил?

  – О, нищо лошо не направи. Всъщност ми помогна. Бършеше ми челото с влажна кърпа, говореше ми успокоителни думи, дори наложи болния ми крак с лед, за да отнеме болката.

  – Тогава какъв е проблемът?

  – Гледаше ме странно… с един такъв… особен поглед. Нямам представа какви мисли са се въртели в главата му … но беше плашещо. Не е нормално това нещо, разбирате ли! А и при положение, че съм прикована към леглото … и не бих могла да направя нищо, за да се защитя…

  – Да не би да ви е докосвал…

  – Не, не. Съвсем прилично се държа. Всъщност по едно време заспах и не знам … Но ако ме бе опипал, щях да усетя. Спя много леко, откакто си счупих крака. Нали разбирате, при всяко мръдване ме жегва жестока болка.

  – Добре де, искате ли да подадете оплакване?

  – Не, но моля ви не го допускайте до мен, плаши ме този човек. Просто поведението му е ненормално.

  – Уф, добре. Ще го пуснем в отпуск. До няколко дена отокът, вярвам, ще спадне и ще мога да ви гипсирам. После ще ви изпишем, така че няма да видите този човек повече. Така става ли?

  – Много ви благодаря, докторе!   
vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2018-05-01
прочитания: 128
точки: 8 (виж далите точки)
коментари: 2 (виж коментарите)
препоръчано от: 2 (виж препоръчалите)

Вход