StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 164,965
   Потребители: 12,367
   Автори: 4,003
   Коментари: 318,694
   Точки: 2,647,797
   Съобщения: 155,678
   Лексикони: 4,499
   Снимки: 10,768

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Всички са счупени

     Беше вечер, задаваше се буря, тук таме в имението лампите примигваха. Силният вятър се обърна във фъртуна, кършейки иглички и цели клонки от смърчовете, прах се издигна с вятъра, можеха да чуят как песъчинки шибат стъклата. Тони мина с дистанционното по ред на прозорците за да затвори, преди бурята да бе изметнала капаците.
     Беше наистина призрачно, вятърът беснееше около самотната къща, светлината си беше отишла, атмосферата бе досущ като в старинен замък. Коридорът беше пуст, лампите имтация на стари фенери светеха по- слабо от обикновено, Тони потрепери, затваряйки прозорците един след друг, когато нещо се изпречи на пътя му и той извика от уплаха.
     Беше сянка, носеща се във въздуха, или по- точно висяща от тавана. Анормалната липса на безтегловност и допир със земята накара Тони да се втрещи първоначално, сетне да отстъпи назад и да се смръщи.
- На интересен ли се правиш?!
Алекс висеше, сякаш залепнал за тавана, прилепил ръце на кръст към гърдите си, косата му се спускаше почти до земята, дълга половината от неговият собствен ръст. Той се ухили заядливо и слезе от тавана, никога не омръзваше да гледа стреснатите им физиономии.
- Щях да попитам как главата ти не се пълни с кръв – засегнат от детинщините му измърмори Тони и продължи, докато не затвори всички крила на етажа. – После се сетих, че главата ти е празна!
- Я стига, ще си пукнеш от скука като нищо, ако не съм аз – вампира тръгна след него, намерил си с кого да се занася.
   
     Понякога беше толкова скучно тук. Работа, крайни срокове, записване на нови песни, някой и друг донор на кръв, озверели фенове, оплаквания от звукозаписната компания, отзиви от медиите, рев от други банди…
Понякога на Алекс наистина му писваше от цялата тая дандания. Майк може и да се справеше със ситуацията по делови начин, но той не си падаше търпелив. Не веднъж бе насмитал разгонените фенове, и всичко се уталожваше за месец – два. И после пак заваляваха призиви за женитба, предложения за хапане и секс, безпочвени скандали между фенките, завист, разпри…
     Групата не бе обявила бракът на Уил и Саманта публично, именно за да спестят на двойката стресът, който рано или късно щеше да им се наложи да понесат. Нищо не оставаше скрито в шоубизнесът, но те щяха да се постараят да отложат бомбата.
- С нетърпение очаквам лятото – мърмореше Тони на връщане, когато беше затворил всички капаци. Седна на дивана във всекидневната и вдигна крака на съседното място. – Няма треперене, няма студ, бурите траят не повече от половин час.
- Да, и могат да отнесат покрива – Алекс седна срещу него и тръсна глава. – А слънцето – да ти стопи ретините. Лятото днес не е като в миналото. Озонът почти го няма, вече не мога да излизам свободно през деня, по- рано прекарвах часове на слънце без защита.
- Как така? – Тони се поизправи, информацията беше нова за него.
- Ако пиеш много кръв, можеш да се запасиш със сили за дни напред. Това ми даваше възможност да излизам без да се крия. Сега и час не мога да издържа.
- Милият той – заяде го Тони. – Ще организирам петиция – „Не на замърсяването на въздуха! Спасете вампирите!”
- Майната ти – Алекс се пресегна и го замери с фъстък от кристалната купа на масата.
- Прилепови фъшкии! – отвърна другият и също го замери.
- Не се бийте с храна – прекъсна ги гласът на Майкъл, който влезе без да ги поглежда и седна до Алекс, преглеждайки някакви документи. След малко ги раздели и подаде по един екземпляр и на двамата. – Примерен договор с нова компания. Искам да знам какво мислите. Не можем да продължим да се издаваме сами, на загуба сме.
- И какво от това? – дългокосият хвърли своето копие на масата и махна презрително с ръка. – Правим това, което искаме.
- Не ни вземат на сериозно – скара му се Майк, и той почти видя отблясъците по черните рамки на очилата му. – Банда без издател е половинчата работа, трябва да преподпишем.
- Все ми е тая на мен – вдигна рамене Тони. – Стига да имаме публика.
- Не може така! – кипна Майк. – Всяко нещо трябва да си е на мястото, да бъде…
- Изпипано до последният детайл – довърши Тони и въздъхна. – Добре, хубаво. Ако не литнем заедно с къщата – той кимна към блъскащият по капаците вятър – ще съберем останалите да го обсъдим. Сега ще спрете ли да ми надувате главата? Искам да си почина.
Той се излегна и подпря глава на страничната облегалка.
- Защо не си идеш в стаята? – смръщи се Алекс.
- Защо не се върнеш на тавана? – отвърна му той.
 Майк не си направи труда да им се кара, стана и тръгна обратно към студиото, където пазеше останалите договори, искаше да ги прегледа и сравни.
     Да, той се преработваше, престараваше се, мислеше твърде много, планираше твърде за напред.
Но той това правеше, нямаше да е Майкъл, ако оставеше нещата на случайността. Нареди копията по хронологичен ред върху пулта след като ги изчете и изгаси лампите, щяха да обсъдят отново всичко утре.
 
     Живота му минаваше като на кино лента, мислеше си Майкъл, докато лежеше в леглото си и гледаше към празния таван. Какво можеше да очаква от утрешния ден? Нищо по- различно от днес, безспирен водовъртеж, в който той се намираше ту от едната, ту от другата страна на повлеклите го събития. Беше започнал да се уморява.
     Странно бе как човекът мечтаеше за слава, адреналин, успехи… Да бъде почитан, дори боготворен. Когато обаче това станеше, той се дразнеше от шумотевицата, търсеше място, където да се скрие. Човешкият вид никога не беше задоволен, имаше нужда от малко, но ламтеше завсичко.
     И накрая умираше, оставяйки находищата от своите придобивки да гният с трупа му, да бъдат разпродадени и изхвърлени, защото тези след него нямаха нужда от тях.
А после всичко се повтаряше.
 
 
     Беше събота, студена но слънчева събота. Прозорците в цялата къща бяха открити, за да може слънцето да влиза, котелът в подземието беше запален, беше вече към обяд, когато на тежката дъбова врата се почука.
     Три пъти, кратко и приглушено. Когато никой не отвори почукванията станаха по- настоятелни, докато накрая който тропаше не отвори вратата и не влезе в червената стая, Алекс подразнено се извърна.
     В стаята му беше тъмно, всъщност стъклените фенери от коридора внесоха светлина и Саманта успя да види черепът на дрешника, окървавена кама и бокал с инкрустирани рубини в него. Гледката я стъписа, но се сепна дори повече при видът на вампира, който отметна червените завивки за да се извърне и да я види.
     Беше гол нагоре, кожата му белееше в мрака като лунно отражение върху водите на черно езеро. Косата му беше също тъй черна, той я отметна от лицето си, което показваше раздразнение, че го бяха събудили.
Саманта отстъпи назад сепнато, не можеше да откъсне очи от това, което виждаше. Дори засрамена, погледът й сякаш бе привлечен като с магнит към силните му рамене, перфектно оформените гърди и корем, когато той се извърна.
- Какво искаш? – прекъсна шокът й Алекс и пак й обърна гръб.
- Аз, съжалявам, просто… Майк ми каза, че мога да се кача, аз не исках…
Той изръмжа недоволно и се подпря на ръка за да се надигне, сетне седна с гръб към нея и разтърка очите си, тя почти не го виждаше заради водопадът от коса, спуснал се по гърба му.
- Ще изчакам долу.
Той чу тичането й по коридора, изпуфтя и се надигна.
 
     Когато слезе в общата стая, Алекс все още изглеждаше подразнен, но ни най- малко смутен, че тя го беше видяла гол. Все пак се намъкна в спалнята му без покана, при други обстоятелства той би се възползвал.
     Вампирите не спяха наистина, не и като в легендите, прекарвайки години в сън. Не, че не го можеше, но откакто живееше с хора, беше приспособил режима си към техният начин на живот. Можеше да изкара дни без сън и кръв, дори седмици. Някак си обаче беше приятно да мързелува.
    Саманта нервно вдигна очи, когато той влезе. Майк й беше сервирал чай, който тя моментално остави, като го видя, сякаш държейки една от чашите им би го вбесило допълнително.
      Личеше си, че Алекс беше сърдит, задето бяха нахълтали в личното му пространство. Влезе в стаята и затвори след себе си, движеше се с леко набиване на пети в дъските, косата му се развяваше докато вървеше. Веждите му бяха сключени, ризата на гърдите му – отворена. Той подмина Саманта и Майк, които бяха седнали, но не говореха, спря се пред мини бара и си наля едно, гаврътна го чак тогава се върна при тях и ги удостои с внимание.
- Добро утро, Алекс – натърти Майк, дванайсет минаваше. – Сам иска да поговори с теб, аз ще отида да…
- Свършиш нещо важно – довърши той и нетърпеливо го подкани да стане, за да заеме мястото му.
Майкъл стисна устни, кимна рязко към Саманта, което трябваше да мине като извинение за поведението на приятеля му, сетне напусна стаята с бърза крачка.
     Алекс изпуфтя и седна на мястото му, облягайки се назад. Няколко секунди беше затворил очи, сякаш се преструваше на заспал. Явно осъзна, че нямаше да продължи да спи, за това се надигна и погледна стреснатата гостенка.
- Какво е направил пак тоя идиот?
Чак сега Саманта осъзна, че той беше ядосан на Уил, не на нея, очевидно идването й тук бе свързано с мъжът й, това я накара да се поуспокои.
- Съжалявам, че те притеснявам, просто той е неузнаваем, дъжи се сякаш е друг човек… - Сам вдигна ръце, готова да продължи, Алекс я прекъсна като стана и отиде да си налее повторно. – Не е ли рано за пиене? – загрижи се за здравето му.
- Някои биха казали, че е късно – възрази той и пак седна. – Слушам. Какво му е различното? Да не си го хванала да носи дрехите ти?
Тя се засмя от солидарност, наистина беше притеснена.
- Дъжи се параноично, казва, че те е предал, че не става за приятел, че съм сгрешила като съм се омъжила за него…
- Добре, добре, спри! – Алекс вдигна ръка и обърна и втората чаша. – Прати ми го насам, ще му затворя устата.
- Не искам да му затваряш устата а да го убедиш, че това са глупости! – наведе се напред Саманта. – Уил е прекрасен човек, всички правим грешки, но той се е вкопчил във своите, сякаш са единственото нещо в живота му! Обвинява се, държи се като да е убил човек…
И това не беше далеч от истината, но Алекс предпочете да не го споменава.
 
     Добре, трябваше да каже, че тя започваше леко да го дразни, сега и семеен консултант ли беше станал? Бяха се оттървали от Уил след женитбата му, и уж проблемите ставаха с един по- малко, той щеше да се хване в ръце и да започне нов живот. Сега женичката му идваше за втори път да занимава Алекс с дивотиите им. Уил определено щеше да изяде някой и друг тупаник, когато се вяснеше насам.
     Алекс изглеждаше уморен от човешките им простотии, от предположенията и безпочвената вина, която таяха.  Не беше сърдит на Уил, че се бе опитал да защити приятелите си, себе си. Не и повече, отколкото се очакваше. Алекс дори бе изненадан, че не го беше убил в онзи ден, късметът, или каквото там беше, го бе оттървал само с грозният белег.
Може би Уил се опитваше да бъде Майк, да достигне неговото ниво, доверието, което имаха по между си. Нямаше да стане, Майк беше… Различен.
     Специален, би била точната дума. Имаше нещо черно и отмъстително в него, което рязко граничеше в вечното му търпение и добрина. Да, той бе способен на жестокости, но в името на своят и техните животи, той бе много повече от човек в някои отношения, твърде умен за да бъде смъртен, твърде опитен.
    Саманта стоеше на мястото си и опитваше да подреди проблемите в главата си. Уил, последните му неочаквани прояви, истинските й чувства към него, скорошната сватба, плановете им за по- нататък, новата къща, плановете на родителите й, сестра й, Джил и начинът, по който се бе отнесла към нея, бандата и предстоящите им турнета, отсъстването на Уил, евентуален разговор за деца, Алекс…
Тя вдигна поглед към него, сега беше свел глава и с явен интерес изучаваше празната чаша. Или спеше с отворени очи.
     Линията на очите му бе тъй идеална, завършвайки с ред черни ресници. Имаше нещо нежно в погледа му, нещо почти грижовно. Младежкото излъчване, и същевременно древното присъствие, бунтарски дългата коса, синьото на очите му… Той бе тъй красив, невъзможно красив за човек. И все пак беше човек, поне с тялото си, тя никога не би могла да разбере душата му.
Погледът й се прокрадна по гърдите и отворената риза, Саманта се засрами. Сякаш прочел мислите й той вдигна ръка и я закопча.
- Ще говоря с него – каза й – но трябва да знаеш нещо, Уил е преживял много, страшно много. За времето, в което съм живял, съм срещал всякакви хора, някои полудяват, някои се извръщат срещу своите си, превръщат се в същества без души. За всичко, през което е преминал, той се държи и е в неочаквано добро състояние. Всички са счупени, не очаквай от него неща, на които не е способен.
Алекс се изправи.
- Аз не очаквам – тя ведага стана заедно с него. – Просто искам да е щастлив, надявах се бракът ни да го направи щастлив, а той все е нещастен.
- Той е човек – просто каза Алекс. – Хората са увредени. Опитай се да запълниш това, кеото той сам не успява.
     Или ще те разкъсам, добави, но не на глас. Ако постъпиш с него така, както бившата на Честър, нищо няма да ме спре да пръсна костите ти из цялата околност. Аз не съм човек, мен не можеш да лъжеш.
- Благодаря ти – Сам излезе иззад масата, оставяйки чашата си. – Той наистина оценява това, което правиш. Аз също. Просто бих искала да не се обвинява.
- Знам – отвърна той, изпращайки я.
- Благодаря, Алекс, за всичко.
Сам се сбогува с него, стигна до колата си, качи се и подкара надолу по Алеята, вампирът я изпрати с поглед, оставайки в сянката на дърветата.
А после се обърна и влезе в къщата с единственото намерение да се качи горе и да си доспи.

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2019-09-14
прочитания: 48
точки: 3 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 0 (виж препоръчалите)

Вход