uFeel.me
Времето не се връща
Автор: nastasqsi,  2 май 2010 г. в 00:50 ч.
прочити: 499

   Телефонът иззвъня за пореден път този ден и Лора бе принудена да се обади:

- Здравей, Лоре! Виж, днес решихме да се съберем момичетата и да излезем малко по магазините и да изпием по кафе... Какво ще кажеш да дойдеш с нас?

- Не мога, Миме...

- Не можеш или не искаш?! Хайде, момиче, вече толкова време си затворе вкъщи не е здравословно, ще се поболееш! Моля те, ела с нас, ще се поразвеселиш поне малко... – последва кратко мълчание – пък и вече мисля се мина достатъчно време, в което да стоиш непрекъснато затворена у дома.

- Времето никога няма да е достатъчно за това, което се случи, Миме, казах ти – не мога да изляза!... Не искам!... Извини ме, но чао...

   Този път Лора не само затвори телефона, но и го изключи. Не искаше да чува и вижда никого. Изолацията й от външния свят беше пълна от 2 месеца насам – тя не ходеше на училище, не излизаше с приятели на кафе, както правеше преди, вкъщи домашните дори вече не чуваха гласа й. По цял ден стоеше в стаята си облегната на прозореца, съзерцаваща сякаш нищото или пък вечността. Родителите й на няколко пъти се опитваха да поговорят с нея за случилото се, но тя отказваше да разговаря на тази тема – нещо бе умряло с нея в мига, в който умря и Александър.

 

***

 

3 месеца по-рано:

 

- Алекс, моля те, спри! Това те убива, не разбираш ли?! Кога стигна до тук? Казваше, че е просто за забавление, за да се отпуснеш, а вече си станал зависим. Не виждаш ли, че наркотиците те промениха! Ти не беше такъв, не се държеше така остро с хората. Никога не си бил груб с мен или майка ти, а днес за малко не й посегна... Алекс, опомни се! Това не си ти! Тези боклуци ще те довършат, до никъде няма да стигнеш!

- Лори, спри моля те! – тихо се обади момчешкият глас на Александър.

   Той беше на 18 години само след месец и половина щеше да прави 19 и да завърши

училище. Беше висок млад мъж с небесно сини очи и гарваново черна коса.Усмивката никога не слизаше от лицето му, но уви, това беше до преди около 7 месеца, когато той постепенно започна да се променя и да се усмихва все по-рядко и по-рядко.

- Лори, ти не разбираш... аз не го правя по собствено желание, то вече е в мен, аз имам нужда от следващата доза и не мога да не я взема, защото се чувствам зле... – той се приближи до нея и я погледна с големите, влажни очи, сякаш на малко дете. Очакваше от нея да го разбере, но Лора изобщо нямаше това намерение.

- Да те разбера?! Ти побърка ли се?! На какъв език искаш да ти го кажа? С боклуците, с които се тъпчеш до никъде няма да стигнеш! Боже мой, какво стана с теб?! Само преди по-малко от година мечтаеше да завършиш, да влезеш да следваш медицина, един ден да станеш най-добрия български кардиолог... – тя млъкна за секунда, но пак започна да нарежда думите си, макар да беше намалила тона на гласа си. – Мечтаехме да сме заедно, един ден да създадем семейство... А днес, когато те гледам не мога да те позная, сякаш някой е убил душата на моя Алекс и в неговото тяло се е вселил друг човек... друг, а може би... самият Дявол... – очите й се напълниха със сълзи, но тя все пак успя да овладее емоциите си.

- Лори, моля те... Ти ме познаваш най-добре от всички, знаеш, че не съм се променил... От всичко в този свят знаеш, че най-много обичам и държа на теб.

- Щом е така – докажи го! Престани да се вземаш дозите си! Двамата ще се справим, нали?! Ще потърсим подобаваща комуна и ще отидеш там за известно време, ще се излекуваш, а после отново ще бъдем заедно и ще преследваш мечтите си... След време отново ще бъдеш онзи Алекс, в който се влюбих в първия миг, когато го видях...

- Стига си говорила глупости, Лори, и двамата знаем, че това не е възможно. Аз просто не мога да спра толкова лесно, разбираш ли?! Отровата беше е във вените ми и иска дневната си дажба... Излизам, съжалявам... Трябва да отида да взема това, от което се нуждая, за да не изпадам в ситуацията, което се случи по-рано с майка ми и да нагрубя и теб.

- Ти се шегуваш, нали?! Трябва да се шегуваш, няма да го сториш. Няма да отидеш при дилара, нали?! Александре,... - Лора се обръщаше към него с цялото му име само, когато двамата се караха за нещо или когато тя искаше да се наложи върху даден проблем. - ... излезеш ли от тази стая и от този дом, забрави за мен... завинаги!... – тя сама не осъзнаваше как тези думи излязоха от устата й, но знаеше, че само така би могла да го накара да й се подчини, поради факта, че той я обичаше прекалено много, за да си позволи да я загуби.

   В стаята за първи път стана толкова глухо. Алекс погледна лора с големите си небесно сини очи и за първи път в живота му те плуваха в сълзи:

- Нима си способна да ме оставиш точно в този момент, точно сега?!

- Алекс, само Бог знае колко много те обичам, но няма да стоя безучастна и да гледам как се съсипваш... съжалявам, но няма да понеса тази болка... Или ще направиш усилие да се откажеш от дрогата, или забрави за мен! Това е последната ми воля!

   Той продължаваше да се взира в нея, а в очите му се четеше разочарование, неразбиране и надежда за това, че тя все пак би могла да промени решението си. Двамата стояха така няколко минутки, които им се сториха като векове, след което Алекс проговори:

- Мислех си, че те съм те опознал за тези 2 години, в който сме заедно в добро и зло, но явно съм грешал... Съжалявам... – Той посегна към дивана да вземе якето си, след което обърна гръб на Лора и отвори вратата и след себе си чу гласа й:

- За последно ти казвам, тръгнеш ли, забрави, че съществувам... – гласът й беше пълен с толкова мъка, но тя все пак намери сили в себе си да изрече тези думи, но именно гласът й остана като клас в пустиня, защото Алекс излезе съвсем спокойно и затвори вратата след себе си.

 

***

 

   Изминаха се 4 дни от случилото се и разговора помежду им, когато на вратата се позвъня и Лидия – майката на Лора излезе, за да провери кой е:

- Лора!

- Кажи, мамо, какво има? Ако Алекс е дошъл да разговаряме отново, кажи му, че бях ясна,а той от своя страна избра пътя си!

- Лоре,... маме.... Сестрата на Алекс беше... тази сутрин са намерили Алекс в стаята му... – Лидия не знаеше как да съобщи това, което й беше казала Стефани преди малко, защото знаеше колко много ще нарани Лора, но нямаше друг избор. – Миличка, взел е свръх доза...

   Очите на Лора плувнаха в сълзи, тя сякаш знаеше какво би продължила да казва майка й, но все пак я прекъсна, надявайки се, че ще чуе това, което иска,а не това, което беше неизбежно:

- Но той е добре, нали?! Откарали са го в болницата, нали?!

- Съжалявам, рожбе,... Стефани дойде да съобщи, че погребението е утре от 12:00 часа.

 

***

 

   От този момент нататък Лора не знаеше къде се намира, болката и мъката я надвиха и тя престана да говори, да се усмихва, изцяло се поддаде на нещастието си. От очите й постоянно се сипеха сълзи и никой вече не можеше да върне онзи лъч в очите й, който тя имаше до преди близо 3 месеца, макар и разочарована от постъпките на Александър. Времето никога нямаше да заличи факта, че дрогата отне не само живота на първата й любов, но и една огромна част от нея самата.

    За нас Условия за ползване Бисквитки
    © 2004 - 2024 uFeel.me