StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 161,638
   Потребители: 12,331
   Автори: 3,987
   Коментари: 305,816
   Точки: 2,626,272
   Съобщения: 142,237
   Лексикони: 4,478
   Снимки: 10,754

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Време

     Тони не беше много добре с мисленето. Когато се появих пред портата, подминавайки Харви и заставайки пред вратата, от вътре се чу чупене на стъкло, явно Уил се опитваше да подготви Майк за срещата.

- Поне да бяхте прибрали меча, преди да му кажете – заядох се и влязох в тъмния коридор.

     Бях идвал тук толкова пъти, бях живял тук... Вляво имаше врата, през която се отиваше по вита каменна стълба в мазето. И там бях стоял много време, в опитите си да се очовеча и да не убия никой от приятелите си.

Малко вдясно се падаше главното стълбище, широко и с дървени перила, поправени след атаката на ловците. Вдясно следваше общата стая. Когато влязох Майк и Уил стояха обърнати към нас, Майк беше нахлупил качулка над очите си, опитвайки се да не ме гледа. Така и не разбрa, че бях застанал точно пред него, Уил само поклати глава и отстъпи към вратата, подбиращ момчетата.

- Уил, не искам да оставам с него в една стая, казах ти, че...

Чак когато вратата хлопна затворена той осъзна, че беше сам заедно с мен.

- Мислиш си, че е забавно ли? – поде пак Майкъл, без да знае на къде да гледа, главата му се люшна няколко пъти, търсейки ме с поглед. В стаята и без това беше тъмно, качулката допълнително ограничаваше зрението му.

Или каквото беше останало от него. Вдигнах ръка за да му покажа, че бях там, той чак тогава ме видя и се опита да фокусира. Виждах как зелените като изумруди очи са потънали в сянка, приближих и застанах на колене пред него, той още седеше на облегалката на дивана.

     Исках да го обвиня, исках да обвиня себе си, че бях закъснял. Господ, или каквото там ни беше създало... Вместо това нещо запари в гърлото ми, две кървави сълзи се търкулнаха от очите ми.

- Съжалявам – казах. – Нищо не можах да направя.

     Яростта, която лъхаше от него малко по малко изчезна, той остана, загледан в нищото пред мен, ръката, вкопчила се в синята кожа на облегалката затрепери.

- Уил ми каза...

Той се изкашля и продължи.

- Каза ми за някакво експериментално лечение.

- Не – контрирах го.

- Давало резултат при...

- Ти не си маймуна, по дяволите! – извиках и замахнах, изправяйки се, запращайки фотьойла чак до другата стена. Той подскочи на мястото си, затърси къде бях, качулката едва се надигна от очите му.

     Тогава се уплаших. От този поглед, от липсата на такъв. Можех да видя, че и отвътре той беше пуст.

- Животът си е мой – стиснал зъби, треперейки каза Майк. – Ако искам да го прекарам кратко но с ясно зрение...

- И без разсъдък! – извиках повторно. – Ще си една безмозъчна ходеща парцалена кукла!

Майкъл посегна да ме удари, но пропусна и залитна напред, хванах го и го върнах на мястото му.

- Разкарай се от мен!

     Стоя така, после вдигна очи и все пак успя да установи къде точно се намирах.

- Винаги е било толкова лесно за теб! – избълва. – Ти нямаш проблеми, не ти се налага да правиш избори. Живееш като да няма утре, аз нямам тази привилегия!

Беше се задъхал от емоциите, отново притисна с пръсти разстоянието между очите си. Сега видях капки за очи, оставени на масата зад него, както и някакви таблетки.

- Искаш ли да се разменим? – попитах го.

- Не се видиотявай...

- Искаш ли да дойдеш на мое място? – вече повиших глас. – Искаш ли да стоиш пред най- добрият си приятел, който е готов да изпържи мозъка си в отчаян опит да поправи нещо друго?! Това ли искаш?! Да гледаш как единствените хора, за които някога ти е пукало, се превръщат в пепел пред очите ти? 

     Тишината беше дълга. Явно в това ни биваше най- много, да мълчим.

- Няма да ме разубедиш, Алекс – каза той. – Вече съм го решил.

- Не ми пука какво си решил.

- Достатъчно – вдигна ръка той. – Не се намеси в живота ми. Това е моят живот. Не се бъркай.

Той посегна към телефона си, и когато не успя да го открие, активира гласово повикване.

- Набери Професор Пиърс, клиника Броснън.

Машинката се включи някъде зад него, заобиколих го, взех го и телефонът стана на сол в ръката ми.

- Добре, махай се – вече се вбеси той. – Изчезвай от тук!

В този момент вратата се отвори, Уил нахълта и каза на всички да се успокоят.

- Ако знаех, че ще унищожаваш обзавеждането, нямаше да те извикам – констатира той, помагайки на Майкъл да седне на дивана.

- Извика ме да помогна – вдигнах ръце.

- Много помагаш.

- Накарай го да се махне, иначе... – поде пак Майк.

- Иначе какво? – иронизирах го. – Ще ме изхвърлиш? Не отправяй заплахи, които не можеш да изпълниш.

- Алекс, достатъчно – вдигна ръка пред мен Уил. – И никъде няма да ходи – каза сега на Майк. – Не и преди да се разберете.

- Нищо няма да се разбирам с него.

- Какво искаш от мен? – ядосах се. – Да ти изкарам решение от въздуха?

- Искам да ог вразумиш! – сопна ми се Уил.

Поклатих глава и отстъпих към вратата.

- Стой на място, Алекс.

- Или какво? – засмях се.

Уил извади нещо от джоба си и го вдигна така, че да го виждам. Беше дистанционното за портата и прозорците.

- Или ще отворя капаците и ще си направим пържен вампир!

- Ти си полудял – казах.

     Е, добре, това не го предвидих. В следващият момент дървените капаци на шестте прозорци започнаха да се отварят един след друг, светлината нахлу вътре като токсична отрова, отскочих към стената инстинктивно, но тя достигаше дори там, веднага тръгнах към вратата, която се захлопна и заключи. Последваха вратата към кухнята, вратата към склада, очите ми се вдигнаха към него с неприкрит ужас.

- Сядай долу, или не отговарям – пръстът му почти докосваше бутона, последният прозорец все още беше тъмен. – Сядай, или няма да доживееш четиристотин! – гръмна гласът му.

     Стаята се бе превърнала в празен аквариум, белите стени отразяваха слънцето, което нахлуваше вътре и само отражението й от тях ми предизвикваше физическа болка. Замръзнах на мястото си.

- Няма да посмееш – прошепнах през зъби.

- Така ли?

Тъмната точка, в която бях застанал без да мърдам изведнъж изчезна, когато и последният прозорец грейна срещу мен, инстинктивно се свих до стената, но усещах как слънцето започна да стапя кожата ми дори през дрехите. Откритите части от ръцете ми прокървиха, опитвах се да скрия лицето си, болката беше непоносима.

- Уил, остави го – каза Майкъл. – Винсент!

Последваха още няколко мига свирепа болка, след което капаците се затвориха един след друг, оставяйки половината стая тъмна, тези до вратата все още бяха отворени.

- Значи все пак ти пука какво ще стане с него – очите на Уил се присвиха.

- Разкарай се от тук – нареди Майк.

 

     Седяхме в стаята, аз и той, аз още не можех да успокоя дишането си, и да повярвам какво стана.

- Трябва да го уволниш – казах, когато все пак успях да открия къде бе изчезнал гласът ми. – Абсолютен психопат.

- Ще уволня всички ви – отвърна Майкъл, едва го виждах от облегалката на дивана. – Там ли ще клечиш? Налей ми едно.

     Надигнах се по- тежко, отколкото ми се искаше и взех чаша и бутилката от минибара, отидох до дивана и се сринах в един от фотьойлите. Раните, предизвикани от светлината бавно зарастваха по обратната страна на дланите ми.

- Не трябваше да се стига до тук – казах и след като му налях, пресуших останалото в бутилката.

- Те са семейството ми – изненадващо каза Майк. – Семейството се грижи за теб. Ако просто дрънкат и гледат себе си, ако не те познават и не споделят възгледите ти, тогава са някакви си там... – той вдигна рамене, не можа да намери определение.

- Семейството ти не иска да те загуби – казах. Той изсумтя.

Беше странно колко разговори бяхме провели на този диван. Дори последният път, когато бях тук, когато напусках. Тази стая имаше особено значение за нас.

     Неволно си помислих как някой ден тази голяма къща щеше да бъде моя, щях да седя необезпокояван тук, цялата тази уединеност беше идеална за мен.

А после ме изболя, гледайки как Майк беше отпуснал глава назад и опитваше да си сложи то тези капки, които се стичаха по лицето му, не уцелваше.

- Мамка му – измърмори.

- Не искам да те изгубя, човече – казах тихо.

Очаквах да ми се изсмее, след това признание. Той само изсумтя повторно и остана още малко така, за да не се излее разтвора от очите му.

- Все някога ще умра – рече.

- Не и днес – възразих. – Не под мое наблюдение. Няма да позволя подобно нещо.

Станах и тръгнах към вратата, гласът му ме спря.

- Не искам – каза насечено – да живея в мрак.

Обърнах се.

- Ти си имаш своите демони, аз си имам моите. Не искам да оставам на саме с тях.

     Върнах се обратно, наведох се и захапах китката си, докато зъбите не пробиха дълбоко в плътта, кръвта покапа на тъмни едри капки по килима.

- Пий – казах, отидох до дивана и я поднесох пред него.

- Какво...? Не.

- Пий, мътните да те вземат! – изръмжах. Хванах главата му и го наведох напред.

Усетих как устните му се сключват около кървящата рана, преди да се беше затворила, кръвта се стече по брадичката му, а когато се отдръпнах, не казах и дума повече.

     Прекосих светлият участък от стаята на бегом, хванах бравата и изкъртих заключената врата. Озовах се лице в лице с момчетата от другата й страна, които се сепнаха и отстъпиха назад.

- Какво правиш.... – Уил застана пред мен. – Повреди не само вратата, а и автомата към нея, сигурно цялата инсталация е за смяна. Що за дивак си ти?

- Следващият път – приближих и казах съвсем тихо но бях сигурен, че той улавяше всяка моя дума – ще повредя нещо друго, което няма да може да бъде поправено. Не си позволявай повече да ме манипулираш!

Измъкнах дистанционното от ръката му със сила, отворих си входната врата и изчезнах в настъпващата вечер.


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2018-04-13
прочитания: 57
точки: 3 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 3 (виж препоръчалите)

Вход