Светла беше вече почти на 39. Кажи–речи – на 40!
Как така беше минало толкова време?
Сякаш вчера беше пораснала и бе поела грижите за сестричката си след смъртта на баща им. (Майка им дълго време не беше в състояние да мисли за нищо друго, освен за мъката си.) Водеше я на училище, вземаше я, самата тя учеше и успяваше да се справя и вкъщи, и да утешава, макар и без особен успех, майка им. Но не се обезсърчаваше. Не и за дълго. Само когато много се измореше, се налагаше да пази леглото два-три дни и пак ставаше, готова да продължи.
По природа, по инстинкт беше оптимистка и нищо не беше успяло да промени този факт и досега. Обичаше слънцето, но в дъждовните дни си почиваше; обичаше планината, но харесваше и безкрайния хоризонт на морето, макар че там често боледуваше. Обичаше всички аспекти на живота, а най-много от всичко – приятелите и близките си. Какво би бил светът без хората в него?! Обичаше да си представя как помага да намалее нещастието в света.
Стана студентка по социално дело, завърши сякаш без усилия и започна веднага работа на място, където не се бяха задържали много други. Тя я харесваше и до ден днешен.
Помагаше с желание на всички, които се завъртаха в обкръжението й. Непрекъснато беше заета с нечии проблеми и не намираше време да си отгледа свои. Сестра й се беше омъжила и сега имаше още две малки съкровища, за които да се грижи, да прегръща и целува с ненаситно удоволствие.
Свое лично семейство нямаше.
Досега не беше се замисляла толкова над този факт. Нямаше причина да ... При този открит характер около нея беше винаги пълно с хора и от двата пола. Беше висока и стройна, с тънка костна структура и източени форми, така че беше в крак с модата и изглеждаше добре без никакви усилия. Вярно, не излъчваше особен сексапил. Единственото наистина съблазнително нещо у нея бяха устните. Естествено червени, плътни и добре очертани, те се открояваха върху изящното й лице. Не че нямаше любовни връзки, напротив! С всички си оставаха приятели и след раздялата. Но може би се изморяваха да я делят непрекъснато - с всеки пореден закъсал...
Тия четири дни бяха обявени официално за празнични, близките й бяха заминали заедно в провинцията, многобройните приятелки до една се бяха пръснали накъде ли не и тя, комай за първи път в живота си, остана сама. Усети се леко притеснена едва в края на първия ден. Дотогава просто си почиваше с удоволствие.
Като си легна, доста се повъртя на тъмното, накрая запали лампата и заспа.
На другия ден трябваше да направи кафе и закуска само за себе си. Повече от странно усещане... пусна си телевизора и компютъра едновременно. Скайпът мълчеше, а програмата беше непоносимо скучна и тя реши да излезе навън.
Когато беше слънчево като днес, любимо място за разходка и пилеене на малкото й свободно време бяха сергиите с книги по “Слайвейков”. Тя тръгна към площада. Шумен и пъстър, както винаги, той я погълна изцяло след не повече от 30 секунди.
- Нора Робъртс ли харесвате? –дочу любезен глас зад себе си. Тя се обърна и отговори:
- Да, нея също харесвам. И поезия, и класика чета...май всичко... - засмя се Светла вместо продължение.
Мъжът беше със симпатична външност, макар че носеше черни очила, които криеха очите му. Според нейното дълбоко убеждение очите бяха най-важната част от лицето. Той сякаш разбра какво мислеше и побърза да обясни:
- Проблеми с очите от ярката светлина.
Светла кимна с разбиране.
От дума на дума се запознаха, после тръгнаха заедно и Огнян, така се казваше, предложи да отидат пеша до градинката на НДК, като за по-пряко минат по малките улички, далече от шума. Светла се съгласи.
Не щеш ли, тъкмо в последните метри, преди да свърнат, някой я извика:
- Светле, ти ли си, миличка? Добре, че те видях, ти си ми последната надежда!
Беше приятелка от студентските години, останала без хотел и без изгледи за покрив над главата си в празничните дни. Нямаше как, взеха си довиждане с Огнян, и Светла поведе жената към къщи.

Срещна го пак случайно няколко дни по-късно, след работа. Светла бързаше да отиде у сестра си и се съгласи само на едно кафе. Докато го пиеха, Огнян сравни устните й с разцъфнала върху лицето й роза. Клише, вярно, ама си беше приятно да го чуе. После той отново предложи да отидат в онази градинка.
- Да си довършим започнатото!
И се засмя иззад черните очила. Светла се позачуди на постоянството му, но си каза: ”Защо не? Щом помни и настоява, може наистина да съм му харесала.”
Отново се повтори почти същото!
Точно тръгваха по уличката, когато я извика едно от бившите й гаджета. Беше я пресрещнал, за да я помоли да му услужи с един от уредите за ремонт, които бяха купили заедно навремето. Нямаше как да откаже, бяха се разбрали да ги ползват и двамата след раздялата. Двамата мъже се изгледаха, но понеже тя не ги запозна, се разминаха и Светла тръгна обратно с бившия към къщи.
- Тоя тип нещо не ми вдъхва доверие. – вметна бившия с въпросителна, както й се стори, интонация. “Хайде сега, сценки на ревност ще ми разиграва! Не стига, че избра неподходящ момент!” – възмути се Светла, но само наум.

Пак бяха четири дни празници. Този път близките й си бяха в София и предстояха обеди и вечери тук и там, майка й си беше дошла от село и очакваше са се видят, но Светла този път се заинати. Реши да отдели два часа за себе си още първия ден и тръгна към площада с книгите. В гърдите й пърхаше затаена надежда. Макар че как ли щеше да се оправя с времето, ако... Тръсна глава и си рече: ”Каквото е писано!”
И в този момент чу гласа му зад себе си. Радостта й открито пролича в забързаното й “Здрасти!”.
Черните очила блеснаха насреща, отразявайки широката й усмивка.
Огнян се огледа, кой знае защо, после се засмя на свой ред.
- Здрасти! Какво ще кажеш, дали да не тръгваме веднага, преди да се е появил пак някой?
Светла весело закима с глава.
Но на същото място се случи отново!
- Светла!
Тя вдигна очи към небето.”Защо, о, Боже?”, каза си наум, после бавно и неохотно се завъртя и с неприятна изненада видя гърба на Огнян да се отдалечава в навалицата. Стана й тъжно. Беше познала гласа на Яна, една от най- хубавите си приятелки. Виж, тя излъчваше открито сексапил и женственост. Биваше я и да флиртува, умееше да прави необходимите паузи при общуването с мъжете, не бързаше винаги за някъде като Светла...Но и тя не беше омъжена още, вярно, че беше седем-осем години по-млада. Напоследък, от около два-три месеца, отношенията им нещо се бяха поохладили. Яна беше се държала сопнато и затворено последния път, избягваше погледа й и се чудеше как по-бързо да си тръгне, а сега... точно сега идваше към нея почти тичешком, пребледняла, с развети коси и ужасен израз на лицето. “Защо все аз, Господи! Няма ли и други на тая земя?”
Яна вече стоеше срещу нея, запъхтяна от бързане.
Зениците й бяха свити като топлийки, а по челото й имаше капчици пот. “Да не е почнала да се боцка?” мярна се ужасно подозрение в ума на Светла.
- Кой беше тоя мъж с тебе?
- Знам ли, бъдещо гадже може би... но сигурно вече се отказа! – отвърна Светла с лека ирония.
- Откъде го познаваш?
Светла вдигна вежди, но Яна хвана ръката й и и продължи:
- Той ли те заговори пръв? Сваляше ли те? Направи ли ти комплимент за устните?
Светла усети надигащо се възмущение в гърдите. Но в тона на въпросите имаше нещо... което я накара да разкаже накратко историята, макар и с доста хладен тон. Завърши почти ехидно, нещо абсолютно нетипично за нея:
- Това е всичко, ако изобщо може да се каже, че има нещо!
- Свали ли си очилата? Поне за миг? Не? Той е...знаех си! Отдалече ви видях, но... не мога да го сбъркам с никого!
Светла млъкна. Сега Яна беше почервеняла да пръсване.
- Трябва да поговорим, Светле! Много е важно, повярвай ми! На някое по-спокойно място?
Умолително сключените й ръце и израз разтопиха едва образувалия се лед в сърцето на Светла и тя въздъхна примирено:
- Давай тогава у нас, къде другаде? Не е чак толкова далече, може и пеша, ако искаш...

Не можеше да повярва на ушите си! Стоеше замръзнала в истински шок.
Огнян се беше оказал ... изверг!
Преди три месеца Яна нямала нейния късмет и тръгнала с него из уличките. Край някакъв заден двор я ударил по главата отзад и дошла на себе си завързана на стол под светлината на силна крушка, висяща направо от ниския таван. Било някакво мазе , но не изглеждало мръсно и запуснато, напротив. На опитите й да му говори той отговорил грубо:
“ Ти си хубаво и много секси гадже! И умееш да го изтъкваш с облеклото си. Отдалече се набиваш в очи. Хубава жена си, много хубава! А хубавите жени трябва да се бият, често и по много – та да им идва умът в главата! Защото умът лесно се изпарява от хубавите им главици... Иначе щеше ли сега да си тук?...“– и се хилел доволно, като я удрял отново, където свари. Разкървавил лицето и устата й, а после... с тези сцепени и болящи устни...
-Докато го правеше, ми повтаряше че имал вкус на рой бос и канела, представяш ли си? Искаше и аз да му го казвам, иначе пак бой... Колко продължи всичко, нямам представа, векове ми се сториха... по някое време извади спринцовка и започна да я пълни от някакво шишенце. Изтръпнах съвсем, рекох си – това вече е краят, ще ми види сметката! ... – Яна заплака. - Но се събудих все пак... на една пейка в парка, а слънцето печеше в лицето ми. Някакво момиченце ме гледаше озадачено и ме попита: “Ти наркоманка ли си?”, после отнякъде дотича майка му и го дръпна за ръката, а на мене се развика: ”Докъде стигнахте! Как не ви е срам, тука деца играят! На какво си заприличала, истински парцал!”...
Светла гневно затвори очи и за първи път в живота си пожела да извърши убийство. После гневът й премина в самообвинения - какво си мислеше за Яна, а тя... Разтрепери се и се разплака, а Яна стана от мястото си и седна до нея на дивана, после плахо погали ръката й.
- Нали не ми се сърдиш, че ти разказах този ужас? Не исках... три месеци го носих в душичката си, издържах някак си сама... но като го мярнах там с тебе, сякаш перде ми падна пред очите!
Светла ревна по-силно и я прегърна. Доста време мина, преди да може да отговори.
- Какво говориш, Яни, миличка? Ти ме спаси от нещо, по-страшно и от смъртта, тая, обикновената, както си я представяме! Как да ти се сърдя, аз цял живот няма да мога да ти се отблагодаря...

Подновеното приятелство се отразяваше добре и на двете. Бяха почти неразделни. Разговорите им бяха станали някак особено сърдечни. Постепенно Яна беше добила по- нормален вид, облекчена както от постъпката си, така и от споделянето. Красотата й отново бе започнала да си личи, въпреки че вече изобщо не я подчертаваше. По-рядко добиваше напрегнат или затворен вид, често даже по устните й плъзваше усмивка. Но все така категорично пресичаше, като с нож, всяка идея за терапия.
Светла още се бунтуваше вътрешно при мисълта за случилото се. Един ден не издържа и както си седяха на терасата й, попита:
- Защо да не се оплачем някъде?
- И да дам храна на още извратеняци, като ме почнат по медиите? Да го разказвам и в съда, и така нататък? Не!
- Но как иначе извратенякът може да бъде спрян? Ами ако не беше се случила тогава точно ти там? Какво щеше да стане с мене, а? И с други, които са нямали моя късмет... колко ли други са минали през този ад... като тебе? Мислила ли си...
- Мислих! Знаеш ли, много мислих... Защо аз?! А ти - не, и то цели три пъти?! Без нито капчица яд към тебе! Просто се чудех...питах...и знам, че намерих отговора. Ти никога не помисляш за себе си, все за другите! Затова този път Господ е решил да... вземе грижата за теб...
Светла зяпна. Тази мисъл не й беше идвала наум. Всъщност, не бяха ли я отклонявали от ония улички все нуждите на другите? Така си беше, вярно, но...странното беше, че Той беше “взел грижата” точно в момента на вътрешния й бунт. Да не би да... я насърчаваше? Да се погрижи най-сетне и за себе си?
Засмя се и си каза: “Има време. Само да убедя Яни да отидем заедно в “Анимус”. Като е рекла не, та не!”
Яна сякаш прочете мислите й и рече:
- Не си го и помисляй! Ти ми стигаш.
- Да, ама аз не съм ...”професионален терапевт” – завърши вече наум Светла.
Настъпи мълчание. Яна се замисли, загледа се в отсрещната кооперация и нервно почна да хапе устните си. Очите й бяха съвсем лекичко овлажнели, но макар и тъжна, изглеждаше много привлекателна. Приятелката й я гледаше и си мислеше: “Ще се оправи, вярвам го! Може пък и само времето да помогне, кой знае.? Аз ще съм до нея, колкото е нужно. А после... може да има късмет, да срещне подходящ човек, млада е още... Аз също го искам, нали така, Господи? Май си е наистина време.”
Светла въздъхна тихичко и се изправи.
- Я да направя кафе! Или по-добре чай, а? Късничко стана, да не се кокорим довечера...
- Да, да, по-добре чай... –отзова се Яна разсеяно, после изведнъж горчиво се засмя. – Само гледай да не е рой бос с канела!
И впери насълзен поглед в очите й, мъничко доволна от смелостта си да се шегува с това. Светла й се усмихна в отговор, въздъхна пак и тръгна към кухнята.
Щеше ли да дойде ден, в който да пият чай, необезпокоявани от спомени? Кой знае...



• от поредицата “Дорисувани портрети”

Заглавието на поредицата е резултат от начина, по който са създадени разказите в нея. Те са буквално това – дорисувани картини, понякога по един-единствен детайл или кратичка идея, възникнали в различни житейски ситуации и доразвити свободно от фантазията на автора. Героите в тях са измислени и нямат връзка с действително съществуващи лица и събития.