StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 164,473
   Потребители: 12,362
   Автори: 3,999
   Коментари: 317,557
   Точки: 2,643,440
   Съобщения: 152,426
   Лексикони: 4,499
   Снимки: 10,779

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Вик за помощ

     Сцената бе построена и групата беше обиколила от всички страни, бяха проверили звука, осветлението, платнището се вдигна без проблем, спуснаха го веднъж за да направят тест.
Видеостената работеше перфектно, работниците тичаха напред назад, подреждайки инструментите по сцената, отбелязвайки с жълта лента отстъпа*, Тони блъскаше по барабаните за да разгрее, Уил и Честър изсвириха нещо кратко, другите двама бяха зад сцената.
    
     Когато отвориха вратите, многохилядната публика нахлу вътре като потоп и запълни всяка една дупчица от залата. Маса от тела зае празното пространство и веднага се усети как напрежението се покачва. Извадиха се телефони още преди някой да беше се показал, главното осветление бе включено, прожекторите още не работеха.
     Първоначалните викове утихнаха, като сега тълпата повече жужеше и обсъждаше концерта, онези, които не бяха успели да видят Алекс при завръщането му бяха тук за да попият всяко негово движение, всяка промяна в гласа му. Някои от тях все още вярваха, че той бе вампир, прекалено съвършен да е човек.
     В предната централна част точно зад загражденията се бяха струпали както обикновено красиви момичета, които веднага се заеха да се разсъбличат, да оправят грима и косата си, да повдигат бюста си. Вляво и вдясно бяха тези, които бяха стърчали прави в продължение на три часа, само и само да заемат най- добрите места около топ-фенките. Най- в краищата се виждаше и някое момче. Същото разпределение се забелязваше и на втория ред, където падаше страхотно блъскане и някои все още се опитваха да се докопат и да се вкопчат в загражденията, за да не бъдат отнесени.
Трети ред се ядосваха и се опитваха да си намерят най- доброто място, а четвърти – мястото с най- ниските хора пред тях, за да могат да виждат. Останалите се целеха в центъра, където най- често падаха хвърляните от сцената перца, палки, кърпи, бутилки с вода и какво ли не.
    На практика влизането на рок концерт представляваше една непрестанна битка от началото до края. Блъскане, стоене прав, никой нямаше правото да напусне мястото си или да се отпусне, защото биваше избутван от другите. Това значеше да бъдеш изтикан по- далеч от сцената, по- далеч от бандата, по- далеч от Алекс.
- Имам нужда да пийна – Майк сновеше напред – назад в съблекалнята им, Алекс беше привидно леден, както винаги.
Изумително бе как на лицето му не можеха да бъдат прочетени никакви емоции, страх, притеснение, напрежение… Сякаш си бе сложил маска.
     Изумителна бе и промяната, когато излезеше на сцената, всичко в миг се променяше, той беше като съживила се статуя. Нещо грейваше в очите му при вида на всички тези хора, събрали се там за тях.
     Алекс разбра какво значеше „да пийне нещо”, но нямаше намерение да бъде кръводарител тази вечер. Вместо това се съсредоточи и съвсем внимателно, почти незабележимо се прокрадна и нахлу в мислите му.
       Как щяха да реагират феновете? Дали всичко щеше да бъде наред със звука? Алекс щеше да свири неговата част, но дали това нямаше да се отрази на пеенето му? Ами платното? Дали щеше да издържи докато излязат? Медиите? Бусът им, паркиран отвън? А той, след като не можеше да свири, каква му беше работата на сцената изобщо?
Алекс се напрегна и извлече всички тези неща от ума му, оставяйки само еуфорията преди всеки концерт. Майкъл изведнъж спря да снове и се обърна към него.
- Какво правим още тук, хайде да излизаме, чакат ни!
     Петимата излязоха на закритата от огромното сиво платнище с кърваво червено V на него, техниците се скриха вътре, прожекторите нарочно насочени от задната част към тях, хвърляха издължените им сенки по платнището, хората се разкрещяха.
- Виждам ги! Ето ги!
- Започват, започват!
- Боже мой, започват!
- Готови? – Тони се качи на постамента и седна зад барабаните.
- Готови – Уил зае мястото вляво от него, погледнато откъм сцената, Майк стоеше малко по- встрани и сърцето блъскаше в гърдите му.
     Сенките им се очертаваха идеално по платното, стояха без да се движат, стотици камери бяха насочени към тях дори преди още да се бяха показали. Всички светлини в залата угаснаха.
- Давай – Алекс направи знак към един от екипа, той дръпна въжето и цялото платнище се срина, вдигайки облак прах. Публиката писна. – Как сте, смъртни? – изкрещя той. – Чакахте ли ни?
Море от ръце литна към него, трябваше да признае, че това му бе липсвало.
- Тази вечер няма да свирим – каза той, другите четирима моментално насочиха погледи към него, тълпата поутихна. – Ще ви отнесем! – извика.
Прожекторите изведнъж светнаха зад него и за един момент всичко стана бяло. Крясък на гарван огласи залата, видеостената оживя, горната й част потъмня и капки кръв се застичаха надолу, докато не почервеня напълно. Лицата им се изредиха едно след друго на нея, преди логото им да ги измести, превръщащо се в туптящо сърце.
     B.L.O.O.D.! B.L.O.O.D.! B.L.O.O.D.! B.L.O.O.D.! крещяха хората, прожекторите от бели бяха станали червени и примигваха в такт с пулса на сърцето.
 
 
Мракът ме влачи надолу,
Но аз не искам да падна
Има неща, неизказани,
Има животи, които откраднах
 
Върни ме сега, за един последен път
За да довърша каквото не успях
 
Дай ми крила, на които да се издигна
Без значение, че слънцето ще ги изгори
Аз знам в сърцето си какво изпитваш
Ти си този, който днес ще ме спаси
 
Прожекторите от примигващи станаха еднопосочни, крилата на гарвана пламнаха и той се превърна в горяща птица.
 
Върни ме сега, за един последен път
За да довърша каквото не успях
Аз изпитвам жажда за кръв, глад за плът
Които ти ще ми дадеш сега
 
Дай ми крила, на които да се издигна
Мрака ще дойде с мен
Дай ми твоят живот, вече нямаш право да избираш
Аз съм мрака, в който ще изтинеш
 
Прероди се!
 
Алекс излезе напред, посочи ги и ги подкани да викат, скачат и ръкопляскат по- силно. На устните му се бе появила усмивка.
 
Прероди се! Прероди се за мен! Прероди се!
- Хайде, смъртни!
 
    Изведъж от някъде долетя отворена бутилка с вода, която го плисна в лицето. Кожата му започна да се стапя и той извика и се сви инстинктивно. Когато отвори очи, от едното се стичаше кръв, огледа се.
     За щастие публиката не бе забелязала това като нещо по- различно от сценично поведение, той се обърна, опитвайки се да разбере от къде бе дошла водата, мислите и гласовете се смесваха. Момчетата продължаваха да свият, той се обърна към Майк, който стоеше на тръни и му кимна, той моментално изчезна зад сцената.
     Някой беше хвърлил бутилка със светена вода по него, който и да е бил, направил го е нарочно, до това заключение достигна Майк, докато вървеше по пустите в момента коридори. Алекс щеше да се погрижи за публиката, той поемаше техниците.
     Една след друга стаите се оказваха празни, Майк мерна директорът, който разговаряше с чернокосата жена, би им се нахвърлил, но не бяха те, нямаше как да се върнат чак тук за толкова кратко време.
- Наред ли е всичко, Майкъл? – попита тя.
- Всичко – потвърди той и сви в една врата вдясно.
Трябваше да е някой от тях, водата дойде отблизо, уцели го отляво, високо във веждата, нямаше как да е долетяла от долу, той щеше да я види.
     Залата беше празна, полутъмна, имаше някакви сандъци със скоби и свързващи болтове от сцената, както и врата вдъното.
     Точно когато си помисли, че трябваше да мине през нея, от там нахълта висок здрав мъж и се сепна като го видя, застина с ръка на дръжката, на лицето му бе изписан шок. Погледите им се срещнаха, тогава той се извърна рязко и хукна да бяга.
- Ела веднага тук! – извика Майк и го последва.
     Започна гоненица по следващият тъмен коридор, Майк едва успя да завие навреме за да види къде отива, попадна в осветено кръгло пространство между другите съблекални на групите, няколко врати зееха отворени.
- По дяволите!
Той заложи на лявата, спусна се натам, откри мъжът в подобно на офис помещение.
Наоколо нямаше нещо, с което би могъл да го нокаутира. Празно старо бюро, празни рафтове, а онзи беше доста по- едър от него.
     Но Майк все пак реши да приближи, игричките бяха свършили, и двамата бяха наясно какво следва.
     Ръстът не беше проблем, но счупената му ръка беше, и мъжът срещу него избра това като единствено преимущество да победи. Ако не се измъкнеше от тук, вампира щеше да го намери и всичките му шансове да не излезе от тук на парчета, свършваха. Майк стоеше в позиция да нападне, вдигнал единствената си свободна ръка в юмрук, когато мъжът се засили срещу него.

     В следващият момент непознатия сграбчи гипсираната му ръка и я изви. Проряза го толкова силна болка, че падна на колене. Звезди излязоха пред очите му, не бе изпитвал нищо подобно през живота си. Изпъна пръсти напред за да му каже да спре, но онзи нямаше да пусне така лесно. В ръката му се чу остро пукане.
     Болка. С Майкъл се познаваха добре от години. Бяха се срещали по много поводи, и сега тя като че ли щеше най- сетне да го победи. Изпод гипса му рукна кръв, плътта се бе разкъсала, Майк не знаеше какво се случва около него, но направи това, което инстинтът му подсказваше – посегна за ножа в задния си джоб и замахна.
      Топла кръв покапа по него, беше уцелил мястото точно под брадата на мъжа, който продължаваше да стиска и извива вече натрошената му ръка. Видял шанса си, Майк направи още няколко слаби удара, докато не го разпори, сетне се срина на земята, ръката му се удари в пода.
- Алекс – промълви. – Алекс…
Остана да лежи в тъмната стая, искаше му се да крещи, но се страхуваше да издаде и звук. Или не можеше.
 
     Обратно на сцената песента беше свършила, Честър забеляза кръвта по лицето на Алекс, който продължаваше да се оглежда сред публиката, но не улавяше нищо по- различно от друг път.Погледът му паднан а едно момче с изрисвуан пентаграм на китката, на момиче с жълти ириси като на котка...
     И тогава чу онзи вик за помощ, свали със светкавично движение китарата от рамото си и сграбчи Уил в движение.
- Ела с мен.
- Какво, къде...?
     Той тичаше след него, докато неговото не можеше да се нарече тичане, той направо летеше между стените.
Влизайки в онази стая, Алекс откри Майк на земята, лежеше до мъртъв вече мъж с разпорена шия. Можеше да усети миризмата на кръв, идваща от ръката му.
- Боже мой! – Уил закри устата си като влезе.
Алекс не губи време, наведе се и подпря Майкъл на себе си, даде му да пие кръв, а сетне го остави да заспи.
- Какво е станало тук, какво…
- Докарай ми сандъка за китарите и найлон. Веднага! – извика му.
Сетне осъзна, че щеше да предизвикат твърде много шум, стана и остави Майкъл да лежи в същото положение, излезе навън и отиде сам да свърши работата.
- Алекс, какво има? – изпречиха му се директорът и чернокосата.
- Изчезвайте от тук – изръмжа им, и те действително го направиха, обърнаха се и се скриха от поглед, сякаш това бе именно неговата сграда и той ги гонеше.
     Стъпките му отекваха по празните коридори, на сцената Тони и Честър продължаваха да свирят, той най- сетне си позволи глътка въздух, връщайки се в тъмната стая.
- Какво става тук? – Уил държеше главата на Майк. – Нападнал го е? Кой е той?
- Копелето хвърли светена вода по мен – в движение обясняваше вампира. – Майк го е последвал. Прибери го – изкомандва и посочи развитият черен найлон и сандъкът на колелца.
     Уил беше вцепенен, ужасен и всичко останало, но не остана за дълго така. Изправи се и повдигна мъртвото тяло, облегнато на бюрото, чу се гадно джвакане, почти отрязаната му глава се наклони и отворената рана зейна пред очите му. Той потисна позива си да повърне и го остави да падне на найлонът, който започна да увива около него.
     През това време Алекс разчупи гипса и го свали от ръката на Майкъл, който лежеше в безсъзнание на земята. Костта бе извадена и счупена на още няколко места, пробила мускулите, пиронът стърчеше извън нея, кръвта бе шурнала и той скоро щеше да получи сериозна кръвозагуба.
- Какво ще правим?
- Приспах го, не мога да оправя всичко толкова бързо – каза му без да го поглежда. – Ела тук, трябваш ми. Искам да стегнеш за да не кърви.
Уил отиде и коленичи зад него, стискайки здраво с две ръце неговата над лакъта. Плътта бе започнала да посинява от кръвоизливи.
- Дръж го здраво – нареди Алекс, след това изтръгна пирона, хвана ръката му и намести счупената кост, която произведе противно пукане.
- Мамка му – Уил извърна очи.
Алекс сряза ръката си и остави неговата кръв да изтича директно в раната. В същият момент започна да нарежда някакви думи, толкова бързо, че нищо не му се разбираше, въобразяваше ли си Уил, или около тях се появи повей?
- Не пускай – каза му, след което продължи на този странен и непознат език.
Не беше английски, не беше латински или някой от познатите им езици, но колко пък говорими езика имаше в света, трябваше да е все някой от тях.
     Или пък не. Като на забавена филмова лента плътта сама започна да се събира, костите да се спояват,  Алекс сряза ръката си за втори път и продължи да изцежда собствената си кръв вътре, Майк започна да идва в съзнание.
- Не мърдай – предупреди го.
     Двете части от костта му се разминаваха, но Алекс полагаше усилия да ги закрепи, скоро неговата кръв започна да прелива от разпорената му ръка, Майк осъзна къде се намира и какво се случваше, и му се догади.
- Алекс…
- Ще се погрижа за теб, само не мърдай.
     Майкъл продължаваше да лежи, сега осъзна, че някой държеше главата му, беше Уил. Останалата част от тялото му лежеше там без сетивност, искаше му се да се раздвижи, но като си спомни каква зверска болка бе изпитал, докато онзи въртеше ръката му си помисли, че така бе по- добре.
Гипсът му го нямаше, вместо това Алекс се бе надвесил над отворената му ръка и правеше нещо. Металната пластина лъсна встрани, изцапана с негова кръв.
- Какво правиш? – попита отпаднало, потрепери при мисълта, че скоро щеше отново да започне да чувства.
Той не му отговори, говореше нещо, толкова познато, че сякаш говореше на неговият език, идваше му да продължи думите му но беше толкова изтощен, неестествено изтощен.
     Светлина идваше през празният правоъгълник на вратата, до краката му стоеше черният сандък за китарите на колелца, какво търсеше тук изобщо? Обърна се надясно, мъжът, с когото се бяха сбили го нямаше.
- Какво стана? – попита пак, никой не му отговори.
- Ще се погрижиш ли за него? – Алекс се надигна и се изправи. – Трябва да отида да закрия.
С тези си думи остави Уил и Майк сами.

     От стадионът се разнасяха викове, служителите бяха хукнали да отремонтират и приберат всичко, Майк беше увил ръката си с бинт, и сега двамата с Уил вървяха към буса им.
- Разбрахме се, че не убиваме хора – рече Тони, докато качваха големият сандък в багажника.
- Е – Уил бутна силно и той се плъзна вътре. – Вече убиваме.

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2019-06-27
прочитания: 59
точки: 3 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 1 (виж препоръчалите)

Вход