StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 164,467
   Потребители: 12,362
   Автори: 3,999
   Коментари: 317,543
   Точки: 2,643,393
   Съобщения: 152,132
   Лексикони: 4,499
   Снимки: 10,779

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Весел спомен

            Един ден, както си пишех и римувах някакви думи за стихче, при мен дойде весел спомен - малко човече, като амурче, с руса, къдрава главица и весели, засмени очички. Поздрави учтиво и започна да ме моли да напиша нещо и за него. И така мило и настойчиво ме молеше, че  не можех да му откажа. Обещах му и сега изпълнявам даденото обещание:

            Бяхме млади - в 10-ти или 11-ти  гимназиален клас. Преди колко години е било,  няма значение, важното е, че бяхме не само луди - млади,  палави, буйни, какво ти - направо щури. Аз бях НАЙ от всички в класа. Покойният ми баща ми викаше “войвода” и „ байрактарка”. Каквато и пакост да направехме в класа, аз бях сред  “активистите”. Някой ще подхвърли да избягаме от този час, нямаше нужда от молби. Речено- сторено и групичката на най - лудите, во главе с войводата, разбирай мен, тръгвахме и след нас, по силата на стадното чувство, се изнизваше и целия клас до един… Ако си сам, е малко страшничко, но така сме голяма сила – “Не съм сам, всички бяхме” или “бяхме целият клас”.  Е,  след този наш „ подвиг” имаше „ конско”, но някак си все ни се разминаваше.  
             Една вечер бяхме на седянка с белене на царевица. Беше много весело - лесни, закачки, смях. Някой подхвърли да се целуваме през царевична шума и естествено аз бях от първите, които бързо пристъпихме към изпълнение.

             Още на другата сутрин ни привикаха няколко момента и момичета в учителската стая. Мъмреха ни за неморално държане, искаха да ни намалят поведението, но слава богу, разумните учители надделяха в учителския съвет и пак ни се размина...

             Погледнах към моето гостенче. То беше опряло красивата си главичка с ръчичка на масата и ме гледаше сериозно.

             - 
Искам още! - простичко ми каза то и продължи -  Разкажи и как за първи път влезе в къщата на бъдещия си съпруг.
             - Добре - отвърнах аз и продължих - С моят покоен съпруг имахме ученическа дружба. Той беше в последния клас, аз бях година след него. И двамата бяхме ученици в единствената в града гимназия. Съучениците му знаеха за нашата дружба… Един ден следобяд си вървях по улицата и го срещнах с група момчета от класа му.  Отиваха у тях на седянка - белене на захарна тръстика. Подбраха ме и мен. Аз уж се дърпах, но всъщност изгарях от желание да отида. Беше много весело. През цялото време гледах срамежливо надолу, не смеех да погледа майка му и близките му хора, но изведнъж се порязах с едно листо от тръстиката. Раната беше доста дълбока и започна силно да кърви. Майка му дойде до мен и ми каза да  отида да го напикая…. Избухна буен смях, а аз разлях по страните си, вероятно, всичката червена боя, която имах в себе си. После какво стана, не помня. Сигурно са ме превързали, защото не послушах съвета, но спомена за засрамването ще помня цял живот…

            - Е, доволен ли си?- попитах моето гостенче.
            Дяволитото човече дойде при мен, гушна се, прегърна ме, целуна ме по бузата и тихичко ми каза:
            - Благодаря ти! Много съм доволен, но искам още.

            Така се разделихме с това мое приятелче. То ми обеща да дайде пак, а аз му обещах да пиша за него, но някой друг път…


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2014-04-07
прочитания: 234
точки: 25 (виж далите точки)
коментари: 2 (виж коментарите)
препоръчано от: 12 (виж препоръчалите)

Вход