StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 165,123
   Потребители: 12,356
   Автори: 3,998
   Коментари: 318,597
   Точки: 2,662,421
   Съобщения: 155,469
   Лексикони: 4,499
   Снимки: 10,792

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Възкресение

     Както стоеше, Уил се разтрепери и се срина на колене, това изненада всички, той никога не показваше емоции, никога не се отпускаше, не беше от приказливите или онези, които шумно изразяваха някакво мнение.
- Знам, че вероятно никога не би могъл да ми проsтиш, но трябва да се извиня. За всичките години, за споровете, за всеки един път, в който…
- Знаеш, че не е нужно да ми се извиняваш – Алекс го изправи на крака, Уил изглеждаше някак смален и уплашен сега.
- Разбира се, че е нужно, аз…
- И аз искам да се извиня – прекъсна речта му Честър. – Знам, че бях непоносим и…
- Сега всички ли ще се изредите да ми се жалвате?
Честър се сепна, но след някоя и друга секунда на устните на вампира се появи усмивка. А сетне очите му се преместиха на Тони, само той не беше казал нищо.
- Ходиш – отбеляза. – Как са ти краката?
- И трита са тук, благодаря – тихо каза той.
     Настъпи някакво успокоение след първоначалният шок да го видят отново тук, жив и здрав, завърнал се. Преди Тони да излезе и да вкара юмрука си с такава сила в гърдите му, че вампира залитна, хванат неподготвен.
- Как посмя – посегна да го удари отново, Майк и Уил успяха да го удържат. – Мислеше си, че сме те забравили или какво? Че няма да ти простим? Преживяхме една кошмарна година заради теб, а ти си се криел и си се цупил! Заслужаваш да те убия!
- Спри се, човече – Честър го сграбчи през гърдите и го издърпа назад. – Престани най- сетне!
- Очаквах да се справите по- добре – призна си Алекс, силно смръщен но съвършено спокоен. – А и не съм бил тук през цялото време…
- Е, никога не си бил много добър в мисленето – почти го наруга Тони и изблъска ръцете на Честър. – Бяхме в ада и всичките му девет кръга, с всички екстри, демони и кошмари… Ти къде беше през това време? – посочи го обвинително.
- Престани – пресече го най- сетне гласът на Майкъл. – Няма да ти отправя второ предупреждение.
- В ада – отвърна на въпроса му Алекс. – Различен, но не по- малко противен от вашия. Не знаех дали ще се събудя изобщо, трябваше да се махна от всичко, което познавам, преди да го унищожа напълно.
- Не си бил в Джърси? – изненада се Майк.
- Балканите – само каза той, и вече наруши неловкото стърчене до вратата като отиде до минибара и си сипа нещо за пиене.
- Балканите? – оцъкли се Честър. – Сериозно ли? Как си стигнал до там?
     Алекс се придвижи през стаята сякаш се плъзгаше, приличаше на грациозен черен лебед. Бледите му пръсти се спряха на облегалката на мастилено синята тапицерия на креслото, той продължаваше да не ги гледа.
- Избих много хора там, месеци наред се опитвах да проумея какво се бе случило и от къде ви познавах.
- Това наистина е било ад – тихо каза Честър.
- Адът започна след това – той обърна съдържанието на чашата и я остави на масата. – Когато осъзнах всичко, когато започнах да ви чувам… Трябваше да се удържам да не се върна отново тук, след всичко, което бях направил…
- Да се удържаш? – сега Майкъл изглеждаше така, сякаш щеше да го фрасне. – Много добре знаеш, че тук е твоят дом, че каквото и да стане, ти си ни брат.
Алекс се подсмихна гледайки надолу, косата му потрепна, кадифено черна, като нощта.
- Не е имало нужда да се криеш, никой от нас не те съди, никой не ти се сърди…
- Аз му се сърдя – измърмори Тони, но не особено убедително.
 
     Изкачвайки за кой ли път дървеното стълбище, той се чувстваше сякаш го правеше за първи път. Вратата на стаята му се отвори, посрещна го тих, застоял мрак. Всичко миришеше на стара дървесина, положена преди много години мазилка, прокрадваше се дори лек мирис на зима през затворените прозорци.
     Алекс се спря с ръка на старата брава и изпита бодеж някъде около мъртвото сърце, всичко бе така, както го беше оставил в деня, в който си тръгна.
     Отметнатата завивка на леглото, почти изцяло спуснатитие пред двойните прозорци завеси, дрехите му, пръснати из стаята, листовете с музика на бюрото, леко отвореното горно чекмедже на дрешника…
Майк го беше чакал, с неговата педантична подреденост не бе посмял дори да забърше праха по мебелите, за да не размести нещо, оставено от него точно където е било.
     Това чувство нараняваше. Много повече от сребърният нож, който беше измъкнал от гърба си миналият месец. Или стопените ретини, които един от ловците му докара с проклетата си усъвършенствана лампа, която навря в лицето му.
     Но повече от всичко нараняваха виковете им, порязванията, които сякаш режеха неговата собствена плът, когато онзи меч, който баща му изкова за него, проливаше доброволно тяхна кръв, отново и отново. Уил само, се беше опитал седемнайсет пъти, като последният в изблик на ярост едва не бе срязал сухожилието си. Тони и Честър бяха по- скромни, Майк…
На него беше му изгубил бройката. Той бе слизал долу всяка нощ през първите месеци, след като другите заспяха, и отваряше все по- дълбока рана в ръката си, накрая се наложи да спре, защото тя не се затваряше.
     Алекс лежеше на леглото си гледаше към тавана, червеното покривало спираше погледа му, спускащо се от двете страни и захванато за четирите колони. Странно беше да се върне отново тук, той обикновено не се връщаше. Сбогуваше ли се веднъж, той оставяше хората зад гърба си и напускаше мястото за някое и друго столетие. Знаеше, че ще съжалява, но в един момент се почувства толкова бездомен, че не знаеше какво повече да направи, къде да отиде.
 
 
Удавях се във липсващите спомени
Мислех си, че знаех що е ад
Викът на миналото бе дори по- ужасен
Викаше ме, забраняваше ми да се върна
 
     Той пишеше тази песен отдавна, не можеше да я завърши. От една година, по- точно. Нещо все не си беше на мястото в живота му, питаше се дали и всички хора се чувстваха така, борейки се срещу течение, което ги влачеше на разни посоки, ту твърде плитко, дъното издираше ходилата им до кръв, ту толкова дълбоко, че едва съумяваха да се задържат на повърхността и да не се удавят. Откачен живот.
 
 
     Завръщането на B.L.O.O.D. на сцената беше феноменално. Концертът се случи на най- големият стадион в Джърси - МетЛайф, в Ийст Ръдърфорд, който побираше 82 500 хиляди души. Хората бяха толкова много, заели дори страничните пътеки, алеи, местата между седалките, секторите бяха препълнени, сцената бе изтикана буквално до загражденията, за да осигури максимално място. Дори Алекс трябваше да признае, че не бе виждал такова нещо. Билетите бяха разпродадени за по- малко от 12 часа след обявяването му.
     Вампира стоеше пред тях насред стихналата сцена и вятърът преминаваше театрално през косата му, публиката крещеше срещу него в нещо, което той не бе чувал преди, те приветстваха възкресението му.
     Така и нарекоха турнето си, „Възкресение” защото след обявяването на смъртта му, той се върна сякаш събуден от мъртвите. Дори Майк беше на сцената въпреки, че не можеше да свири. Звуците го помитаха, това бе един от онези моменти, които надвишаваха възможностите на тялото ти, не можеше да надвика тълпата, да реагира на емоциите, които изпращат към тях, да осмисли чутото, ушите му пищяха. Не можеше и да помръдне.
     Но той можеше да почувства радостта им с всяка една своя клетка, които сега сякаш не бяха едно цяло. Сякаш се беше разпръснал над стадиона и бе навсякъде, заедно с всички тези хора, които крещяха, плачеха, смееха се, викаха истерично и бяха отворили сърцата и душите си за тях.
 
- Как сте, смъртни? – Алекс застана на обичайното място в средата зад стойката с микрофона и изкрещя в него, това бе така забравен жест, накара всички да потреперят, гласът му можеше да причинява физическа болка.
     Алекс почака виковете да поутихнат и ги огледа всичките, странно, чувстваше се нервен, той никога не бе нервен на сцената. Или където и да било.
- Измина дълга година – започна той, придържайки стойката, наклонена към него. – Момчетата бяха прави, аз бях мъртъв… Но нали съм вампир, това не ми пречи.
Разнесе се смях.
- Истината е – той сведе поглед, звукът от неговия глас бе като напомняне от миналото и като нещо, което никога няма да доживееш да видиш, нещо от далечното бъдеще. – Истината е, че преживях много неща, бях на много места… Дори няма да ми повярвате – той се усмихна като извинение – Аз бях мъртъв, за света, за себе си, за приятелите си…
Тук той се обърна към Майкъл, който бе заел мястото си на сцената, той му кимна без да казва нищо.
- Знам през какъв ад ви прекарах, всички вас. Знам, че много от вас са се отказали от мен и не ви виня, аз също се бях отказал от себе си. Може би понякога трябва да умреш, за да се събудиш.
 
     Той се отдръпна от микрофона и косата му се заметна, Тони и Уил започнаха да свирят, две огромни криле в златисто пламнаха на видео стената, която бе най- голямата построена до този момент, 20 х 15 метра, на Майк още му причерняваше като си спомни колко пари бе дал за да я инсталират.
     От предната част лумнаха огньове, заместникът, който щеше да свири вместо Майк даваше всичко от себе си, по челото му бе избила пот докато се опитваше да спазва всяка нота и да отговаря на останалите, когато решаха да изкривят мелодията, камерите се въртяха на конструкциите си и улавяха всеки момент под черното небе на Джърси. Вампирите се бяха върнали.
 
     Както никога те започнаха с чужда песен, никога не свиреха кавъри, но този път беше различен, или поне на тях така им изглеждаше.
 
 
Светлината нежно прониква вътре
Портите на благодатта на мен и теб
Подмамвайки нашите неспокойни сърца
Трептящият пламък, толкова ясен
Унищожава нощта и ние виждаме
Страха, в който така силно сме се вкопчили
 
Но аз знам къде е мястото ми
Далеч от твоите богове
Лекуващи всяка рана и светлина
В този безкраен мрак

 
     Алекс се отдръпна от микрофона и притича по сцената, хората вляво зад загражденията викнаха и се струпаха напред за да го виждат, стотици ръце вдигнаха записващи устройства да го снимат.
     И всъщност те не знаеха нищичко за него. Нито истинското му име, нито къде бе роден, отраснал и живял, замесваха го в преиначените си романтични фантазии и го обожествяваха, много от тях умираха за него, доброволно или падайки в жертва. Той не бе умрял за тях, нито веднъж, това като че ли го превръщаше в консуматор, хищник.
      Беше умирал за други хора, онези, които свиреха на сцената с него сега. Познаваше ги от скоро, по- малко от трийсет години, какво бяха трийсет години за някой, живял почти 400?
 

Самотна, светлината свети над теб
През погребаните порти от огън
Подхранвайки твоята любов
Слаб е пламъкът, който ме държи на страна
От жестокостта и нежността, обгърнати заедно
Които вече не спасяват душата ми

И аз знам къде е мястото ми
Далеч от твоите богове
Лекуващи всяка рана и светлина
В този безкраен мрак


    Концерта свърши, беше вече среднощ, групата отказа среща с превъзбудените фенове, много беше вероятно да станат инциденти с толкова много и неспокойни хора. Момчетата машинално прибираха техниката, Майк се навърташе наоколо и се опитваше да помага с една ръка, но само ги бавеше, накрая Уил го напъди да си почива и сам изнесе сандъка с усилвателите до буса.
- Добре се справи – Майк стоеше срещу Алекс, който се беше скрил зад една от колоните в тъмното, музиката им звучеше на заден фон на вече празната сцена, един от мъжете ги избута за да мине, изключващ осветлението.
Алекс безмълвно кимна, когато някой се появи зад него и го фрасна, хващайки го неподготвен.
- Копеле такова, ето къде си бил…
     Двамата с Майк веднага застанаха на щрек, преди Майкъл да разпознае пълното лице на Весп в полумрака.
- Какво правиш тук?
- Знаех си, че ще се върнеш, мамка му… Никой не успя да заблудиш.
Двамата се успокоиха, след като видяха усмивка.
- Радвам се да видя, че си жив и здрав.
- Благодаря, че си се грижил за групата – каза му Алекс.
- Тъкмо се наканих да стана по- активен, ти се допиля – мъжът отпи от кутийката бира, която носеше, предложи им, те отказаха. – Прави са, мястото е прокълнато. Никой освен теб не може да го заеме.
- Това са глупости – започна да се защитава Майк, Весп се изсмя високо и отпи отново.
- Кажи, къде си бил, момчетата се поболяха от притеснение с теб.
Алекс стрелна Майк с поглед, преди да измърмори нещо уклончиво.
- Ти си таралеж в гащите, да знаеш – Весп допи бирата си и смачка кутийката. Сетне се обърна към Майк. – Пази се, чуваш ли? И оздравявай бързо.
- Аз съжалявам, че нещата се случиха така, че трябва да напуснеш…
- Не е вярно – прекъсна го Весп, и той се сепна. – Но и аз не съжалявам. Мястото ми никога не е било при вас, а и то никога не е било свободно.
Той го потупа по рамото и се изгуби между работниците към изхода.
- Опитал си всичко, нали? – каза Алекс, гледащ след него. – Да задържиш бандата активна.
- Нямаш си и представа.
- Какво стана, заспахте ли там? – подвикна им Уил от изхода. – Хайде идвайте!

     Прибирайки се в имението, всички бяха някак замаяни, прескачайки от една реалност в друга. Може би трябваше да изчакат?
- Нямаме време да чакаме, времето минава, животът свършва - беше казал Майкъл.
- Знаеш ли колко трудно се намират хора като него? – отговори Уил, когато Алекс излезе, и удари по масата с юмрук. – Като теб също. Днес хората са готови да те предадат за порция пържени картофи.
- Комплимент ли ми правиш, или намек да стана и да наготвя?
Той се усмихна. Спомни си времето, в което Майк носеше очила и не виждаше добре. Дори сега изглеждаше свръх сериозен и по- възрастен от тях, вечно готов да ги вкарва в правия път.
- Какво ще правим сега? – позволи си да попита Майк, беше все още не на себе си от внезапната поява на вампира.
- Ще поспим – Уил се изправи и му подаде ръка да изправи и него. – А ако доживеем до утре, ще покажем на света, че отново сме тук. Ще живеем в този момент, както винаги сме го правили, с гръм и трясък. И много рок енд рол.
- Много крилати мисли ти идват напоследък – Майк раздвижи рамене и тръгна след него към вратата.
- Ще взема да издам книга.
- Издай две.
- Лека нощ, Майк - каза му Уил вече горе.
- Лека.
     Майкъл наблюдаваше как той отиде до стаята си и вратата се затвори, чак тогава се мушна в своята, като първо огледа тъмният коридор – всички бяха по местата си.
     С годините му беше станал навик да проверява дали всички спят, преди да си легне. Дори да бе твърде млад се държеше повече като техен баща, отколкото като приятел, грижеше се за тях, пазеше ги. Дори когато Алекс се появи в картинката и бе повече от ясно, че по никакъв начин той не можеше да му се наложи, продължи да бъде техен щит и опора.
     Осъзна колко беше пропаднал в изминалата една година, как се превърна от помощ - в тяжест за тях, как бе сглупил да се забърка в неща, които ги излагаха на опасност. Искаше да бъде достатъчен, да тежи на мястото си, и започна да върши глупост след глупост. Може би имаше нужда вампира да го държи на земята, а може би да му позволява от време на време да се издига над смъртната си същност.
     Така или иначе, те бяха единствените на този етап от живота му, за които му пукаше. Беше убивал за тях и щеше да го направи отново, ако му се наложеше. Не знаеше дали това бе семейство, но беше най- близкото до такова, каквото изобщо някога бе имал.






*Песен: H.I.M. - Endless Dark

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2019-06-23
прочитания: 45
точки: 3 (виж далите точки)
коментари: 2 (виж коментарите)
препоръчано от: 1 (виж препоръчалите)

Вход