StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 164,851
   Потребители: 12,354
   Автори: 4,004
   Коментари: 318,112
   Точки: 2,660,203
   Съобщения: 155,121
   Лексикони: 4,499
   Снимки: 10,803

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

В ада няма демони

- Предложенията не трябва да включват удряне с тъп предмет – заяде го светлокосият.
- Не можем повече така – Тони клатеше глава и хвърли дистанционното на телевизора на масата. – Разпадаме се, не само като група. Може би – той сви рамене и се поколеба да завърши изречението. – Може би Алекс беше прав за него, ако го бяхме пуснали, той щеше да се сбие с онзи идиот. Кой знае колко още неща потиска.
- Я стига сте ревали и двамата – Уил се облегна назад и скръсти ръце. – Майк не е идиот, не е и малко дете. И на мен ми идва да счупя нещо от време на време, това не ме превръща в психопат и убиец.
- Ти не си убивал, нали? – Честър го погледна, седнал с гръб към вратата. 
- Убивал съм…
- Не и човешки същества. По време на Ловът, и когато ги оставихме сами в онова градче, той е убил невинни хора за да го спаси. На никой от нас не му пука за религията много, Майк единствен е вярващ, и въпреки това ходи при вещица и убива хора, църквата никога не би простила това.
- Казваш ми… - Уил се изправи на мястото си и повторно се наведе към него. – Какво всъщност ми казваш? Че Майк е чудовище? Той е най- търпеливият човек, когото познавам. Онзи ден, когато доведе Алекс, всеки от нас искаше да го убие, всеки един от нас опита. Само Майк е толкова вечно добронамерен и даващ шансове. Познавам го отдавна.
- Няма какво да се лъжем – Тони си играеше повторно с дистанционното, избягваше да ги гледа – всичко се сгромолясва. Правим каквото правим и се качваме по стаите си, като затворници, вече не ходим никъде заедно, не играем на плейстейшъна… Някой помни ли кога последно той се усмихна?
     Черни облаци бяха надвиснали над бандата, първо Майк, после Тони, сега Алекс изчезна и всичко започна да пропада, бавно но сигурно.
- Трябва да има начин, ще си стъпим на краката.
 
     До края на юли B.L.O.O.D.  изнесоха още три концерта, на които вокалист нямаше. Не дойдоха много хора, но на всеки един от тях Майк допусна феновете да се качат на сцената и да пеят с тях, импровизираше, опитваше се да бъде гъвкав, но възможностите им бяха на привършване.
- Това е някаква подигравка – Честър товареше китарите в буса, отзад в затревеното пространство зад сцената, ядно затръшна капака и се обърна. – Няма да свиря на следващият концерт.
- Защо не се успокоиш? – Уил му помогна да навие кабелите и да ги сложи в кутии.
- Бандата вече я няма – сниши глас и посочи към сцената той, пясъчно русата коса падаше в очите му. – Свирим без вокалист, човече! Ще говоря с него…
- И дума да не става – Уил се изпречи на пътя му.
- Какво сега, ще щадиш крехките му чувства?
Някой премина зад тях и Уил го дръпна настрани да се скрият зад големият черен автобус, паркиран по диагонал на изхода.
- Видях хапчета в стаята му, той е на антидепресанти. Започни спор и може да се прибереш вкъщи с липсващ крайник.
     Честър помълча, цупи се, сетне също много тихо отвърна:
- Ние бяхме велики, пич, B.L.O.O.D. бяха велики. Това, което остана от нас е за оплакване, феновете с право ни плюят. Майк трябва да сложи точка на това и да закрие бандата.
- Ще поговоря с него.
- Всички ще поговорим с него – посочи го Честър и отиде да помогне на Тони с барабаните.
     Докато Уил и Тони разглобяваха техниката, Честър се върна да отключи автобуса и да качи сгънатото в брезентов чувал платнище с логото им, тъкаше му, беше бесен, натъжен и в безизходица, какво трябваше да правят?
Феновете продължаваха да крещят зад загражденията, повечето се бяха заседяли да пият по бира, когато някой се приближи зад Честър и го заговори.
- Хей, ти си от бандата, нали?
Той се обърна.
- Ти си приятелчето на вампира.
Той примигна смръщен, подобни шегички не му се нравеха.
- Сесията за автографи изтече, запиши се за другия път.
Пред него стоеше висок здрав млад мъж, доста по як от него. Носеше бяла широка тениска и три четвърти зелени панталони и кецове, шапката му с козирка беше с някаъв надпис на рап група, главата му под нея беше обръсната.
- Знам кои сте вие – той приближи, не направи никакво впечатление на преминаваите хора от екипа, които разглобяваха сцената. – Познавам ви добре.
- Виж, изтърсак, нямам време за глупости – вече се ядоса Чаз. – Имам работа, ако не си забелязал.
Другият го посочи без да каже нищо повече и тръгна по утъпканата в тревата пътечка, образувана между двете метални конструкции на оградата.
- Знам къде учи детето ти – каза, сякаш без определена цел, сетне кецовете му се повлачиха към изхода и той се скри от поглед.
- Какво…
     Честър постоя така няколко секунди, опитвайки се да осмисли дивотията, която непознатият му каза. Сетне изпръхтя и поклати глава, продължавайки работата си.
Не си позволи да се притесни, в техният бизнес срещаха всякакви откачалници, нямаше време да се впряга за всеки един.
     Тони дойде и натовариха останалите инструменти, Уил и Майк се бавеха някъде, беше твърде горещо да ги чакат навън, качиха се в буса, Тони се сгромоляса на дивана и насочи струята на климатика към себе си.
- Гадна жега.
     Изминаха още десетина минути, но другите двама не идваха, Честър погледна телефона си, сетне си пусна нещо на телевизора, докато ги чакаше.
След още десет минути се чу глухо трополене, вратата на буса се отвори.
- Върви, долна измет такава!
Прозвуча удряне на череп в рамката на вратата, някой се спъна и падна.
Двамата с Тони се извърнаха навреме за да видят Майкъл, който сграбчи за гърба на бялата тениска мъж с нахлупена торба на главата и буквално го хвърли вътре.
- Човече, какво… - Честър се изправи, Тони стоеше с отворена уста, гледайки падналото на земята тяло, сега видяха, че ръцете му бяха овързани зад гърба.
- Помогни ми – нареди той на Уил без да им обръща внимание и двамата замъкнаха борещият се мъж навътре, и го затвориха в звукозаписното студио.
- Някой ще ми каже ли какво става?! – Тони стоеше зяпнал и челюстта му увисваше все повече и повече.
- Ще ти кажа като се приберем – отряза го той и изчака шофьорът и да се качи. – Нито дума – предупреди го.
     Пътуваха в ледено мълчание, опитвайки се да игнорират факта, че в студиото им имаше завързан мъж. Черното и червеното нагнетяваха обстановката допълнително, лицето на Майкъл беше непроницаемо.
      Стигнаха в имението, разтовариха техниката и шофьорът прибра автобуса в гаража, изпратиха го, чак тогава повторно отвориха тъмният автобус и свалиха затворника. Уил го хвана за врата и точно както беше направил с Алекс, отвори вратата на подземието и го остави да падне по стълбите.
- Да не сте превъртели, какво става?! – извика Тони.
- Ще ти кажа какво става – Майк беше сериозен, дори жесток, както рядко го бяха виждали. Поведе ги към общата стая и ги накара да седнат.
     Седяха, отново двама на един, Тони и Честър срещу Майкъл, Уил пак беше на късата страна на масата.
- Прибирахме барабаните, когато тоя мина покрай нас, не беше фен, такива не идват по концертите ни, не беше и от работниците.
- Знам – натърти Честър. – Говори с мен, заплаши ме и така нататък, някаква си отрепка, какво ти…
- Заплаши дъщеря ти - лицето на Майк се беше вкоравило.
- Майк, това беше просто…
- След като излезе, аз го последвах, двама други го чакаха. Изпрати ги да следят пред дома ти.
- Какво…
- Чух го със собствените си уши – скръстил ръце, смръщен рече Уил. – Не се е опитвал да те сплаши. Те знаят. За нас, за Алекс, дошли са да разчистват сметки.
Сега беше ред на Честър да зяпне, Тони закри устата си с ръка.
- Какво ще правим?
- Аз ще се оправя – Майкъл се изправи, светлокосият скочи на крака и се пресегна към него.
- Какво значи „оправя”, Майк? Той е човек. Не убиваме хора! – сметна за редно да му напомни.
     Сега вече Честър се уплаши не на шега. Изражението на приятелят му изключваше всякакво състрадание. Разбира се, че него го беше грижа за дъщеря му, но той беше отвлякъл жив човек!
- Какво смяташ да правиш с него? – попита, когато и Уил се изправи, двамата заедно изведнъж добиха вид не на мъже, защитаващи домът си, а на ловци. – Не можете да го убиете, не убиваме хора!
- Няма да го убия – поклати глава Майк. – Не и докато имам друга опция.
     Слязоха в мазето, Тони и Честър чакаха и всичко това никак не им се нравеше, от долу се чу приглушен вик, Честър понечи да се намеси, Тони се изпречи на пътя му и го спря.
- Остави ги да си вършат работата.
- Точно сега ли ще ми играеш пасивен? – вбеси се светлокосият. – Те измъчват човек!
- Ти май не разбираш – Тони застана пред него и го погледна в очите, не можеше да бъде по- мрачен. – Те ни заплашиха, заплашиха малката. За такива не си затваряш очите.
Тони се обърна и също тръгна към коридора и вратата на подземието.
- А какво правиш? – вдигна ръце той, все още без да помръдва от мястото си.
- Каквото трябва.
Каквото Алекс щеше да направи.
 
     В подземието Майк и Уил вече „правеха” каквото трябва. Уил сграбчи повторно сриналият се на земята мъж, изхлузи тoрбата от главата му и преди онзи да се осъзнае, Уил нанесе три здрави удара в лицето му. Замъкна го до стената както беше зашеметен, Майк изтегли веригите, които се проточиха по камъка със злокобен дрънчащ звук, и заключи ръцете му в позиция кръст, разперени настрани.
- Сега да уточним – Уил се изправи в цял ръст пред него, докато гологлавият беше коленичил – кой да те вземат мътните си ти, и сериозно ли си мислиш, че ще се появиш, заплащвайки невръстно дете, и няма да ти съдера жалкият рапърски задник от бой?
     На лицето на мъжа бе изписан ужас, очевидно не бе от най- смелите, местеше поглед от Майк към Уил, носът му кървеше. Още преди да беше обелил и дума, Уил го шибна още веднъж и главата му се удари в каменната стена.
- Спомена Алекс – Майкъл стоеше от лявата страна, лявата му ръка сочеше към малкият процеп под тавана, запречен с решетки. – Какво за него?
- Вие сте някакви психопати…
Pреди да беше довършил, Майк се пресегна и сграбчи четвъртитата му челюст, измъкна голям извит нож от колана си и го втъкна в устата му, върхът се спря в основата на един от кътниците му, Майк натисна и окованият нададе висок гърлен писък, устата му започна да се пълни с кръв.
- Ще ти извадя всичките зъби, един по един, не си избрал човека, с когото да се заяждаш!
Измъкна ножът от устата му, изцапан с кръв и слюнка, и го избърса преди да го прибере в канията му.
- Да вървим.
     Двамата се качиха обратно горе и оставиха затворника да постои сам известно време. Честър мълчеше, водейки вътрешна борба между това, което трябва, и е редно да направят. През това време двама от екипа им вече бяха довели Емили и кучето, Майк им плати и настани малката горе. Хъскито се развилня на новото място и се наложи да изнесат всичко от стаята, освен тежките мебели, преди да бъдaт сдъвкани и унищожени.
- Може ли за момент – Честър дръпна Уил настрана, докато Майк проверяваше сигурностт на къщата и пусна външните защити за всеки случай. – Ще ми кажеш ли какво става?
- Защитаваме своето си, това става – ниско отвърна Уил.
- Човече, детето ми е горе, а в подземието има човек, когото изтезавате.
- Детето ти е тук именно защото тая отрепка заплаши…
- Знам! – прекъсна го Честър. – Просто искам да те помоля, не позволявай на Майк да стига твърде далеч. Моля те.
Понечи да обясни разликата между „далеч” и „твърде далеч”, но се отказа. Те щяха да направят каквото трябваше, със или без неговата подкрепа.
 
     Може би Уил беше прав, мислеше си, седнал на края на мастиленосиният диван и гледащ в краката си. Вечерта наближаваше, горе се чуваше трополене от Емили и кучето, които се гонеха в стаята му. Може би той лично трябваше да отиде и да срита мизерника, който беше дошъл да заплашва момиченцето му. Всеки баща би, всеки мъж с топки.
     Може би Честър не беше достатъчно мъж. Нито за жена си, която не поиска да остане, нито за дъщеря си, която трябваше да предпази, а някой друг го правеше за него, нито за родителите си, които не помнеше. Не знаеше какво бе станало с тях, нямаше връзка със семейството си от години, не помнеше почти нищо, предполагаше, че те не го искаха, така и не отиде да ги потърси, вече повече от двайсет години.
     Замисли се колко би се разочаровал вампира от него, как би го обвинил, че е безволев. Стана и излезе от стаята, по коридора се сблъска с Майк.
- Ела с мен – каза му, двамата слязоха в подземието.
     Долу беше вече тъмно, нямаше осветление, което само правеше мястото свирепо и страшно. Стъпките им отекваха по каменното стълбище, окованият се размърда, сетне започна да крещи.
- Викай колкото искаш, тук няма кой да те чуе. В частен имот си.
Мъжът като е ли не чу нищо от това, викайки в отчаянието си и опитвайки да се измъкне от железата, впили се в китките му.
     Някаква светлинка все пак влизаше в подземието, готическите фенери в черен метален обков хвърляха мъждива светлина от двора през прозорчето, затворникът им можеше да види как двамата мъже приближават, крясъците му преминаха в скимтене и утихнаха.
     Честър не знаеше как да реагира, какво да направи. Беше бесен, разбира се, но нещо не му идваше отвътре да започне да го бие, та той беше жалка картинка.
     И въпреки това нямаше намерение да остави нещата така. Сега се криеха тук, той и детето му, защото копелето бе дошло да ги заплашва.
- Дай ми това – Честър посочи към колана на чернокосият, където все още висеше онзи нож, Майк го извади и му го подаде с ръкохватката към него.
- Не, не, оставете ме… - разкрещя се гологлавият.
- Млъквай – опита се да звучи авторитетно Чаз и го посочи с върха на острието. – Ще те питам само веднъж, защо дойде да ме заплашваш?
Окованият го гледаше, сетне се размърда на мястото си, в тъмното Честър можеше да види изражение на погнуса на лицето му.
- Вашият приятел уби наше момиче, вашият проклет кръвопиец!
- Занасяш ли се с мен? – викна той. Ние правим музика, това са…
- Спри да ме баламосваш, знам ви какви сте – мъжът спря да се движи и се отпусна вяло на веригите. – Намериха Миса в локва от кръв, така и не се върна онази вечер… Беше облякла най- хубавите си дрехи и искаше да изглежда добре…
     Майк спря да слуша, нещата започнаха да се избистрят в главата му. Може би той говореше за нощта, в която го прогони, може би тогава Алекс бе нападнал без да се замисля, воден от жаждата за кръв.
- Въобразяваш си…
- Хвалите се пред целият свят какви сте, убивате, за вас няма бог и съдник, всичко ви се разминава!
Майк трепна при тези думи, Честър продължаваше да стои там, стиснал ножът му.
- Говориш за правосъдие – пристъпи още по- близо светлокосият. – Ще си го изкараш на невръстната ми дъщеря, така ли правите вие?
Лицето му се изкриви от ненавист.
- Готините рапъри с братството си, нападат малко момиченце? А после ще го обърнете на музикална война и ще изкарате нас виновни, гадните метъли с техните култове.
- Сам го каза – кимна към него окованият.
- Това не е справедливост…
     Изгубил контрол над емоциите си, Честър направи още една крачка, тогава гологлавият се пресегна и го ритна, Чаз падна на земята, ножът издрънча в опасна близост до лицето му. Завързаният прие възможността и сключи крака около шията му, Честър започна да се души.
     Точно тогава Майкъл сграбчи ножа и го заби в прасеца на десния крак на гологлавия, срязвайки почти изцяло мускулът му, разнесе се страховит писък, пръсна кръв.
- Добре ли си? – Майк – хвана светлокосият за раменете и го изправи, докато затворникът продължаваше да крещи.
Виковете бяха привлекли Уил и Тони, Уил се спусна по стълбите и преди да разбере какво става заби юмрука си в лицето на непознатият мъж, ей така, за профилактика, сетне изведоха Честър, Тони се опитваше да удържи малката в стаята горе, но изпусна кучето, което се втурна надолу по стълбите и се разлая.
- Шибано копеле – мърмореше Майк докато миеше кръвта от ножа в кухненската мивка. Нямаше намерение да му предложи помощ, нека си умре в подземието, мислеше си.
- Какво ще правим?
Бяха намалили осветлението и сложили Емили да спи, събрали се като груп престъпници.
     Кое всъщност разделяше добро от лошо? Кой казваше кое е правилно? Бог беше казал: „Ако ударят едната буза, обърни и другата.”
Човека обаче често удряше повече, от колкото беше нужно, карайки другите да понасят ударите му. Майк реши, че Честър и дъщеря му не трябва да понасят удари, за това удари пръв.
- Ясно е – Уил се беше навел напред. – Ще го убием.
- Не може да… - тръгна да спори Тони.
Честър мълчеше. Онзи едва не бе счупил вратните му прешлени, имаше синини, беше се наложил с лед. Само ако Алекс беше тук, щеше да му даде кръв и той да се оправи светкавично, а после да разпори копелето и да покрие останките му, той си знаеше как и къде.
- Няма да го убием – намеси се Майк.
- Но нали…
- Ще им го пратим като назидание. Който се замеси с нас, ще свърши по този начин.
    Когато утринта настъпи, Честър и Тони отведоха Емили в студиото да й покажат как свирят, докато Уил и Майк слязоха в подземието и докато приятелите им отвличаха вниманието на хлапето, Майкъл отвърза едната ръка на мъжа.
- Обърни го с гръб – нареди.
Кракът му беше жестоко срязан, той дори не се бори с тях, докато чернокосият омота и двете му ръце с веригата, а сетне извади ножът си.
    И започна да пише, направо в плътта на нещастника, дълбаейки буквите направо с острието. Крясъците му не можеха да се чуят горе, където Емили въодушевена свиреше фалшиво на една от китарите на баща си в звукоизолираното студио.
Не разбра как бяха рязали думи направо върху гърба на мъжът, за който нямаше понятие, че се намира в къщата им, не разбра как го натовариха на джипа отново с торба на главата, и как го изхвърлиха на улицата, точно пред сборното им място и ъндърграунд клуба им, с почти отрязан крак и послание, от което кръвта бе избила и превърнала огромната тениска в кърваво платно:
Quia non excludit malum, lasciva atque aucupio ceperit.*
 
- Какви сме сега, отмъстители? Мафия? – Уил караше към автомивката, където изчакваха да почистят купето и багажника.
- Не знам – лицето на Майк бе някак безизразно, а после се насити със себеомраза и болка. – Вече нищо не знам. Но докато той можеше да превъзмогне всичкото насилие и свикваше с него, аз не мога. Не трябваше да се стига до тук.
- Знаеше, че ще стигнем до тук още в деня, в който му отвори вратата – Уил се наведе към него, въпреки шумът от автоматичните четки да го заглушаваха напълно.
- Надявах се да не се налага – Майк стъпи на пътя на една вадичка сапунена вода, която се бе насочила към него, надявайки се да я спре. Тя се раздели и плъзна в две различни посоки. – Излиза, че съм чудовище, и той няма нищо общо с това.
- Колата ви е готова, сър, петдесет и три и осемдесет – един от работниците дойде да ги извика, Майк пое бележката със сметката и затършува из джобовете си за монети.
- Не си чудовище – Уил плати вместо него и се качи на шофьорското място. – Това е светът на хората, техните правила. В ада няма демони, пълно е с хора.




*Каквото повикало, такова се обадило.

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2019-05-28
прочитания: 42
точки: 2 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 0 (виж препоръчалите)

Вход