uFeel.me
Утре ще умреш
Автор: DENI__,  30 декември 2005 г. в 00:00 ч.
прочити: 647
Остава ли ви достатъчно свободно време? Задавам си този въпрос от известно време. Доста често при това. Това е един от въпросите, който гложди всички ни – дали имаме достатъчно време, за да си пропилеем живота. Може би да, а може би…може би точно когато си отговорим на този въпрос животът ни ще е към своя край и ще е твърде късно за каквото и да е. Точно поради това този въпрос ме свърза с моя най-добър приятел…Ето какво се случи на практика:…
Беше просто най-обикновен ден – един от онези скучни и обикновени дни, в които би дал всичко, за да не станеш от леглото, но просто се налага, защото професията ти те задължава. Кофти работа. А за моя добър приятел Мартин беше два пъти по-лош денят, защото му се налагаше да стане още в 5 и 30 сутринта… Но той не възприемаше света по този начин. Всъщност започваше работа в 8 и 30, а офисът му беше на две преки от квартирата му. Но Мартин беше човек с традиции. Всяка сутрин ставаше точно в 5 и 30, правеше 10 минути сутрешен крос (дори в най-студените зимни дни), след това се връщаше у дома, вземаше си горещ душ и сядаше да си изпие кафето, четейки новините в няколко от любимите му уеб страници. След подробно прочитане на новостите по света, той отваряше електронната си поща, за да види новите си писма. Винаги в пощата му имаше 6-7 писма от съдружници и колеги, 3 от сайтове със зодиаци, а понякога и имаше писмо от неговата стара приятелка Люси, която работеше в Норвегия.
Както всяка друга сутрин, точно в 7 Мартин си отвори електронната поща и за негово огромно удоволствие бе забелязал, че Люси отново му беше писала. Ето какво пишеше в писмото:

“Скъпи ми и прескъпи Марто,
От няколко дни не съм ти писала, но това в никакъв случай не означава, че съм те забравила. Напротив!
Както знаеш, преди седмица имах рожден ден. Между другото, получих колета ти с подаръка и наистина много се зарадвах, че си се сетил за мен! Благодаря за прекрасните ръкавици и марковото вино.
Всъщност много хора се сетиха за мен и ми направиха доста хубави подаръци, но най-прекрасният бе двупосочен билет до България. Да не повярва човек! Представяш ли си, ще се връщам в родното си градче! От толкова време се канех и ето, че приятелите ми от Норвегия допринесоха особено много за това. Явно вече доста съм им досадила с разказите си за това прекрасно местенце в Европа, където хората сияят. Това естествено означава, че с теб скоро ще се видим. Изкарах няколко нощни смени подред, за да се освободя за няколко дни. Връщам се в сряда и ще остана до края на седмицата. С нетърпение чакам да се видим. Все пак доста време мина откакто не сме се виждали. Колко…3 години ако не се лъжа…
Липсваш ми
Твоя вечна приятелка:
Люси”

След като прочете тези редове, Мартин засия. От много време не се бе чувствал така…явно от 3 години! Просто това беше прекрасен за него момент. Погледна към календара и видя, че е понеделник. До сряда имаше много време…много и отегчително време! Реши, че непременно трябва да си види дневния и седмичния хороскоп, който никога досега не го бе подвеждал, за да разбере какво го очаква. Всъщност, имаше ли нужда да го гледа, след като то си беше ясно – само положителни емоции го чакаха! Все пак реши да се увери, че ще е така. Очакваше да пише “Среща със стар приятел” или пък “В сряда – най-незабравимият спомен, който можете да си създадете”. И така, той отвори първото си писмо с дневния си хороскоп. Само че за негово огромно учудване там пишеше “ Утре ще умреш”. Това го стресна за секунда. Все пак нищо друго не пишеше – нито защо, нито как…. затова си помисли, че има грешка и премина към графата със седмичния хороскоп. Само че тя бе празна. Единствено за вторник имаше предсказание и то беше “не се доверявай на непознати”. Това започна да обърква Мартин. Все пак хороскопът му беше едно от нещата, на които той доста вярваше. Другото, на което вярваше толкова сляпо, се наричаше Люси. Така че това писмо доста го смути. Най-странното бе, че и на следващото писмо с личния му дневен хороскоп ситуацията с е повтори – пак пишеше, че на следващия ден ще умре и пак в графата “седмичен хороскоп” нямаше нищо друго, освен изречението “Във вторник не излизай от къщи”. Това преля чашата. Мартин се ядоса и дори не отвори последното писмо. Но и да го беше отворил, нямаше да прочете нещо по-различно. Разликата беше, че в графата за вторник щеше да прочете “онзи,който ти е станал приятел вчера, може да ти стане враг днес”.
Необичайно за Мартин, но факт – тръгна за работа още от 7. Беше близо до офиса си когато реши да завие в другата посока. Реши, че този ден ще пропусне работа. Това негово решение бе колкото безсмислено, два пъти по-правилно. Явно нещо наистина предстоеше да се случи и това го побъркваше. Не знаеше какво да прави, не знаеше на какво да вярва и изобщо имаше ли смисъл да му вярва…
Той беше на 26 години, неомъжен и без сериозна връзка. Беше висшист с добра професия и изключителни възможности. Тепърва му предстоеше да си гради все по-преуспяваща кариера. Имаше много спестени пари, с които щеше да си купи нова кола след два месеца. Имаше големи мечти за един голям живот… и точно за една сутрин тези мечти се разпаднаха. За една сутрин той успя да си даде сметка, че всички тези пари, цялата тази кариера и всичко останало не могат да променят съдбата му, която може би беше утре да умре. За какво бе съградил всичко това в такъв случай? Беше жертвал много срещи със стари приятели заради бизнес-срещи… заради глупавата кариера! И сега какво – оказа се, че е нямал никакво свободно време, че в продължение на пет години е градил нещо, от което утре няма да има и спомен. Осъзна, че няма никакви приятели, освен Люси, с която дори нямаше да се види никога вече. Осъзна, че на погребението му в сряда само Люси ще присъства, защото другите си приятели отдавна е загубил.
Днес, за първи път от пет години Мартин беше решил да не отиде на работа. Само че и без това нямаше къде да отиде, нямаше с кой да излезе и да пие кафе. Просто се разхождаше безцелно из града. Беше решил да обиколи и най-забутаните кътчета на Варна. Живееше тук от пет години, а дори не можеше да се ориентира в центъра. Време беше това да се промени. И въпреки големият декемврийски студ, той си вървеше съвсем спокойно из уличките на града.
Стана 5 следобед. Слънцето почти бе залязло, а Мартин не спираше да обикаля из забутаните улици на града. Там, в една тъмна улица, го причака един едър мъж. Допря нож до гърлото му и каза:
-Давай парите!
–Или какво – отвърна ядосано Мартин – или ще ме убиеш ли? Ами давай! И без това утре ще умра, какво значение има дали ще е днес или утре?
Колкото и странно да звучи, тези думи въздействаха някак си на нападателя и той се смили над него. Мартин се размина само с един лек тупаник. Но това по никакъв начин не успокояваха душата му. Просто мисълта, че утре ще умре не му даваха мира. А най-лошото беше, че и да не умре, животът му щеше да продължи да се развива по обикновения скучен начин.
Кулминацията на скучния му ден дойде в 5 и 30 когато си стоеше на една скамейка в някакъв квартал, който дори не знаеше как се казва и гледаше луната. Може би я виждаше за последен път…
След три минути луната бе закрита от куп облаци.
- Имаш ли час? – го попита някаква тъмна сянка зад него.
- Има ли значение? – отвърна Мартин.
- Ами за мен е от огромно значение. - каза сянката
- Нямам идея колко е часът. Колкото и да е, готов съм да дойдеш и да ме вземеш.
- Ами от повече от час чакам един друг, но той явно няма намерение да дойде, така че ще взема теб! А между другото, ти мен ли чакаш?
Мартин плахо бавно се обърна. За негово огромно съжаление не видя това, което очакваше да види.
- Ти коя си? - попита той
- А ти кой си? - попита тя
- Съжалявам, но те помислих за смъртта.
- О, благодаря! Никой никога не ми е правил такъв комплимент… - измъмри недоволно момичето - Чакаш ли някой?
- Смъртта.
- Ама ти сериозен ли си? И докога ще я чакаш?
- До утре.
- Абе ти болен ли си?
- Не знам.
- Е как не знаеш? Добре, чакай си смъртта…. но предлагам да я чакаш на някое по-топло местенце. Искаш ли да дойдеш с мен на кафе?
- Не, благодаря!
- Хм…сигурно си доста зает…както виждам
- Не. Всъщност не съм. Не и днес. Имам твърде много свободно време, за да се занимавам с теб.
-Втърде много? Не ми ли каза преди малко, че утре ще умираш?
- Не. Казах, че чакам смъртта.
- Значи нямаш “твърде много време”. Имаш достатъчно време, достатъчно, за да се занимаваш с мен.
- Точно така.
- Ами в такъв случай ела с мен на кафе!
- Добре, добре! Щом това ще ти достави удоволствие, нека идем на кафе!
- Супер. Наблизо има едно много хубаво. Между другото, казвам се Мартина. Ти как се казваш? И близо ли живееш? Защото не съм те виждала никога, а физиономията ти изглежда лесна за запомняне. Така де, хубави мъже в нашия квартал рядко се намират…ти да не си се загубил случайно?….
Мартина се оказа доста по-приказлива от своя адаш Мартин, който само мълчеше и разсъждаваше. Но все пак компанията й не го отвращаваше…дори от една страна започваше да му харесва, че някой малко или много се бе загрижил за него.
- Кажете си поръчката – каза сервитьорката.
- За мен една Кола, Фанта лимон, горещ шоколад и минерала вода, моля! - поръча си Мартина - А-а и да не забравя…. Две парчета торта
- За мен едно студено кафе.
- Как така студено? - учуди се сервитьорката
- Ами ей така – донесете ми го студено! - отвърна Мартин
- Студено не предлагаме
- Тогава му сложете лед - каза й троснато той
в последния ден от своя живот Мартин се държеше необичайно странно. Той си беше странник по природа, но …. но днес сякаш повече от колкото по принцип. Сякаш се приготвяше за смъртта. Явно бе решил хладнокръвно да я приеме…или просто се правеше на интересен…и в двата случая започваше да изнервя Мартина. Дори не й отговаряше на въпросите. Затова тя си облече якето и стана.
-Къде отиваш?-попита я Мартин
- О, ти си можел да говориш. За миг си помислих, че в кафето ти са сложили лепило вместо лед и сега устните ти са залепнали! Ами тръгвам си.
-Дори не си изпи всичките тези безалкохолни, дето ги поръча.
- Ами в твоята компания апетитът ми внезапно изчезна-отвърна му Мартина и отвори вратата на заведението, за д излезе
- Не си тръгвай! - измърмори Мартин на носа си
Колкото и тихо да го каза, Мартина го чу. Тези думи я накараха да замръзне на вратата. Но студеният въздух влизаше в кафенето и клиентите започнаха да й викат да затвори. Но тя се двоумеше – дали да остане или да си тръгне. Все пак хора като Мартин не се срещаха всеки ден. Но имаше ли смисъл да си губи времето с човек, който си мисли, че утре ще умре? Всъщност…защо пък не – ако наистина умре утре, може би наистина щеше да си загуби времето с него. Ако е умре утре – още по-добре за него, щеше да продължи своя живот и вероятно пътищата им никога вече нямаше да се пресекат. Значи още по-безсмислено беше да си губи времето с него. Но имаше и вариант да си изгуби времето просто ей така, защото така си е решила. Защото просто си има време за губене и то трябва да се изгуби по най-лекомисления начин. Ако останеше с него, щеше или да си създаде прекрасен спомен, за който ще се подсеща занапред, или да си създаде най-отвратителния спомен за пропиляно време, който може да съществува. Но така или иначе щеше да е спомен. Затова затвори вратата и се върна при Мартин.

* * *
Понеделник, 10 вечерта. По принцип Мартин свършваше работа точно в толкова часа. След това се прибираше у дома, пускаше телевизия и половин час гледаше някое ТВ шоу. След това лягаше, за да бъде отпочинал на следващия ден. Така минаваше всеки ден от живота на Мартин. Но не и този. В тази студена декемврийска вечер, в 10 и 5 той пиеше кафе с напълно непозната и си говореше за дискриминирането на хомосексуалистите от останалия свят и защо това не е правилно. Всъщност, освен общото им име, се оказа, че с Мартина ги свързват куп други общи неща. Оказа се, че и тя, и той са родени в един и същ град. Дори се оказа, че са завършили в едно и също училище. За няколко часа Мартин успя да забрави целия си живот, цялото си скучно минало и да открие интересни факти от миналото си, на които дотогава не беше обръщал внимание. Започна да вниква по-надълбоко в нещата и да открива елементи от живота, за които дотогава не бе и подозирал, че са толкова важна част от неговото съществуване. За няколко часа Мартин напълно забрави за Люси, за нейното пристигане в България и за цялата онази глупост с хороскопите. Беше преосмислил напълно живота си. Така че, дори и да го чакаше смърт след няколко часа, той щеше да умре, знаейки как и за какво е живял. Не беше нещо особено, но беше все нещо.
С Мартина се разхождаха до два сутринта. Времето просто летеше когато беше с нея. А вече от два часа се очакваше Мартин да умре. Само че Мартина нямаше достатъчно време да дочака смъртта му.
- Беше ми много приятно с теб тази вечер – каза тя – само че утре работа ме чака. Ще трябва да вървя, защото ще ставам рано сутринта. Колкото и да ми се иска да дочакам с теб настъпването на смъртта ти, съм доста заангажирана утре. Вече ми имаш телефона, свържи се с мен и ме дръж в течение.
Тя се обърна и потегли към къщи. А Мартин просто стоеше скован на едно място и гледаше след нея. След няколко секунди сянката и се загуби в далечината. Той се обърна на другата посока, усмихна се небрежно и потегли към апартамента си.
След двайсетина минути си беше у дома. Направи си едно топло мляко и си легна в леглото, в готовност да посрещне смъртта. След това заспа дълбок и непробуден сън…
* * *
Какво се случи в сряда ли? Ами Люси се завърна в България. Минаваха няколко часа, откакто бе пристигнал самолетът й. А тя стоеше на аерогарата и чакаше своя добър приятел Мартин да я вземе оттам. Стори й се доста странно, че не отговаря на повикванията й. Беше объркана…или нещо се беше случило с него, или той напълно беше забравил за тяхната среща. Изведнъж Люси започна плаче. Всички наоколо я гледаха със съжаление. До нея седна някакво момиче, което явно чакаше да пристигне някакъв самолет.
- О, боже! Тези дни всички ли се само съжаляват?! - въздъхна тя - Онзи ден пих кафе с един, който си мислеше, че ще умре. А сега и ти. Какво пък е станало при теб?
- Приятелят ми, заради който се върнах в България, не идва да ме посрещне от 3 часа насам! - отвърна Люси през сълзи.
- О, това е много жалко. Може би се е успал. Аз пък чакам една приятелка, която ще се връща от екскурзия.
- Е, дано не се разминете…както ние.
- Ето ме и мен! - извика Мартин, бягайки към Люси.
- Ах, ти си жив! - възкликна Мартина.
- Да, жив и здрав! - отвърна Мартин-Съжалява за закъснението, но днес като станах си мислех, че е вторник. Явно съм спал непробудно цял ден!
- Няма нищо. Важното е, че се виждаме. Наистина започнах да се притеснявам за теб. А вие двамата откъде се познавате?
- Той е онзи, който си мислеше, че ще умре-засмя се Мартина.
- Да седнем на кафе, имам доста да разказвам и на двете… - предложи Мартин

След това им обясни, че след като се е върнал у тях и е заспал доста дълбоко….
Вероятно влияние беше оказал алкохолът, който бе изпил преди да се срещне с Мартина онзи ден. И след това се бе събудил в сряда, мислейки си, че е вторник. Естествено Мартин бе седнал на компютъра, за да си провери електронната поща. Но в нея имаше само три писма – и трите от сайтовете с хороскопи, в които се беше регистрирал. Но той не си направи труда да ги прочете. Дори не си направи труда да си отвори електронната поща никога вече.
А какво пишеше в писмата ли? Е, там пишеше едно и също – това бяха извинителни писма от уеб сайтовете, в които се обясняваше, че някой е проникнал в базата данни и е сменил текстовете на хороскопите, за което се извиняваха на всички потребители за създаденото неудобство.
С две думи – пропиляно време.
Но дали и според Мартин това си беше пропиляно време? – Може би не. Все пак на всеки човек му трябва известно време за пилеене, в което да преусмисли живота си. И именно след това загубено време човек коренно променя живота си, както направи и Мартин. Той вече много повече обръщаше внимание на приятелите си и спря да гради толкова усилено кариера. Намери си по-лека работа с по-кратък работен час. По този начин започна да живее малко по-пълноценно…поне според него. Явно наистина беше умрял..и се беше родил наново. Както се казва, всяко зло за добро.
А и от друга гледна точка, точно това загубено време го срещна с новата му добра приятелка, срещна го с…мен!

    За нас Условия за ползване Бисквитки
    © 2004 - 2024 uFeel.me