StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 162,536
   Потребители: 12,345
   Автори: 3,997
   Коментари: 309,576
   Точки: 2,638,749
   Съобщения: 137,069
   Лексикони: 4,483
   Снимки: 10,759

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Учителката

            Училищният салон беше пълен с деца, учители, родители, гости, а масата отрупана с букети и кошници с цветя. Хвърли един поглед върху тях и сякаш преброи годините, които тежаха на женските й рамене…
            - Госпожо, добре ли сте?
            Някакъв глас я стресна, тя се усмихна, кимна с глава, но се отнесе някъде далече…

            Малка беше. Вървеше до майка си и стискаше здраво ръката й. Изведнъж спряха и изчакаха да наближи някаква старица. Майка й поздрави, поклони се и когато жената отмина, не се стърпя и попита : “Мамо, защо спряхме? Коя е тази баба? “, а тя й отговори: “Това е моята първа учителка, дъще…Тя ме научи да чета и пиша. От нея разбрах, че книгите са прозорец и към душата, и към света. Запомни от мен, детето ми – всички просветителите трябва да се уважават и тачат цял живот”. Тогава тия думи бяха непонятни за детската й душа, но те останаха дълбоко в съзнанието й...
            Минаха години. Стана ученичка в гимназията . Дойде от село и се сви на последния чин. Беше замечтана, отнесена с един невероятен блясък на сините си очи. Тайно пишеше стихове и харесваше Ботев, Вазов, Смирненски, Вапцаров… Възхищаваше се на главната героиня от “Под игото” и усмивка цъфваше на лицето й когато срещаше името й в малките книжки с кръстословици. Нали и тя носеше същото име! В часовете по български език и литература научи, че Рада, първата учителка в Родопския край беше прототип на Рада от романа. Тогава реши да докаже на себе си и на съучениците си, които я смятаха за просто селянче, че не името прави човека, а делата му.
            Търпението и книгите й помогнаха много. За домашна работа трябваше да напишат  съчинение на свободна тема. Дълго се рови в училищната библиотека, а после в тетрадката й се появи следния текст:
            “Селото беше сгушено в планината. По стръмните му сокаци момчетата прибираха козите от паша. Наоколо се чуваше и българска, и турска реч, а вратите се залостваха рано. 
            Поп Григорко беше повикал Радиния баща в малката стаичка на църквата и дълго обсъждаше нещо с него. След това, по мръкнало, на светлината на газената лампа, Вълчо гайтанджията разговаряше с дъщеря си и я гледаше много изпитателно. Тя сведе поглед, поруменя и леко се усмихна. Мечтата й се сбъдваше и затова просто рече:
            - Ами, тате, аз съм съгласна, щом и ти смяташ така, че е за благото на народа ни… Пък и нали от манастира се върнах заради това…
             После всичко се нареди както си го представяха. Нямаше да забравят никога и думита на попа :
            - Ще има големи промени, и войни ще има, ама на нас ни трябват будни, умни хора, които да се справят с всичко. Ако ние не си помогнем, кой ще ни помогне да запазим у нас българското – и езика, и традициите си? Радо, ти ставаш за тая работа! Благословена да си!
            Месец септември дойде бързо. Тогава се събраха и млади, и стари в църквата и поп Григорко я представи:
            - Много се радвам, че има жадни за знания хора. Рада Казалийска ще ви научи на писмо и четмо. Ще ви запознае с историята на страната ни и с великите личности, които са направили много за нея. Слушайте я и й помагайте. Учете се и помнете българското!
            Тя се изчерви, в сините й очи забляскаха пламъчета, а после каза тихо, но ясно:
            Благодаря, че ми оказвате такова доверие! Ще направя всичко по силите си… Знам, че хиляди пътища водят към заблуждения, а към истината само един. Затова ние заедно с вас ще намерим този път и ще стигнем далече…
            Децата я гледаха и поглъщаха думите й. Научи ги на четмо и писмо, а после на църковен славянски език и църковно пеене. Всички бяха много доволни и резултатите не закъсняха. Нейните ученици ставаха  добри учители и последователи на делото й и добри будители на народа за оцеляването му във всичко”…
            - Госпожо, госпожо! Зле ли Ви е? – пак я извади от унеса един детски глас.
            Тя се усмихна. Добре беше, но спомените я връхлитаха като пороен дъжд…
           
            Когато завършиха, всичките й съученици отидоха да следват, а тя се върна на село. Трябваше да помага. Дворът беше голям, работа колкото щеш, а й добитъкът беше много.
            В едно септемврийско слънчево утро, на моста пред училището, я спря една нейна учителка. Тъкмо беше изкарала козите и бързаше да налее вода от селската чешма.
            - Радке, ще учиш ли някъде? – попита я, а тя сведи синия си поглед и отвърна:
            - Не, учителко! Нека батко да завърши първо, пък тогава ще видим с парите как е...
            - Имаме нужда от преподавател по български език. Искаш ли да учиш децата за една година? Ще водиш пети, шести и седми клас. Заплатата е малка, но все пак е нещо…
            И тя се съгласи. С първия учебен звънец прекрачи прага на класната стая. Децата я познаваха.  Загледа се в очите им и се усмихна с най-красивата усмивка, която имаше. Чу въздишка на облекчение и се спря до всеки чин да попита за името на учениците си. Тогава се сети за онази учителка в Родопския край и уменията й да завладява и води всички хора след себе си. Искаше да бъде като нея, много искаше!
            После остана не една година, а цял един живот. Омъжи се, записа задочно и се превърна в истинска преподавателка по българска литература и история. Създаде в училището кръжок по художествено слово и изнесе с учениците си няколко театрални постановки в местното читалище. Учениците я благотворяха. Помнеше ги по име и ги обичаше като свои деца…
            - Госпожо, госпожо, добре ли сте? – отново я стресна детски глас.
            Тя прегърна момичето до себе си и го целуна. След това се разплака. Днес беше последният й работен ден. Това тържеството беше организирано за нея, но то не я радваше. Сърцето й се свиваше. Сбогуваше се с всичко наоколо. Не искаше, но законите бяха такива – трябваше да направи място и път на младите хора и на новите идеи...
            Някой пусна касетофон и песента “Учителко, целувам ти ръка” се разнесе из залата. Тя преглътна сълзите си, отметна с ръка белия кичур коса от челото си и каза:
            - Приятели мои, деца мои, гости, благодаря ви от сърце! Никога няма да ви забравя, защото вие всички сте част от моя живот… Вече съм пенсионерка. Не искам нищо. Стига ми тази награда да ме помните с добро. Правете добро и с добро ще ви отвръщат… Ще си позволя да завърша с думите на една велика за мен жена - първата учителка в Родопския край, Рада Казалийска: „Не е достатъчно да си учен и да си прочел сто книги, а да не можеш да кажеш фразата: „Обичам подобния на мен”... Затова направете живота си такъв, че да обичате хората около вас и те да имат сили да ви обичат и помнят!...

            Последният звънец удари. Училището остана зад гърба й. Старата учителка вървеше по пътя с гордо вдигната глава, прегърнала огромен букет от цветя и спомени.


Какво ме вдъхнови?!
Един конкурс и Денят на будителите. Нека е честит на всички!
vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2013-11-01
прочитания: 542
точки: 28 (виж далите точки)
коментари: 19 (виж коментарите)
препоръчано от: 19 (виж препоръчалите)

Вход