StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 165,039
   Потребители: 12,369
   Автори: 4,005
   Коментари: 318,805
   Точки: 2,648,303
   Съобщения: 155,473
   Лексикони: 4,499
   Снимки: 10,763

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

У дома

     Майк отново скиташе сам по заснежените улици, беше средата на декември и пътищата бяха покрити с разкалян сняг. Всичко бе окичено с гирлянди от светлини и хората се бяха впуснали в луд водовъртеж в очакване на идващите празници, на него не му се празнуваше.
Някаква жена чистеше снегът от козирката на магазина си, пряспата се срина на земята и свилата се в ъгъла котка изсъска и избяга по улицата, минаващата кола извсири след нея. Животното подплашено се скри от шумът и фаровете, може би нямаше да преживее празниците.
Майкъл си спомни онази кошмарна вечер, в която го бяха нападнали и Алекс го беше спасил от тях, въздавайки правосъдие. Спомняше си как го бе молил да го превърне.

     И изведнъж го видя на покрива. Черна сянка с дълга до кръста коса, която се полюшна и застина. Не можеше да си въобразява.
      Майк се беше разтреперил, трябваше да привлече вниманието му, трябваше да стигне до него. Колите минаваха и размиваха силуета с фаровете си, който на пук на делириума си стоеше там, светлините не можеха да го отмият.
- Алекс! – чу се как изкрещя. Сянката се обърна.
Миг по- късно я нямаше.
     Мускулите му сякаш бях атрофирали, отказваха да помръднат, а върешно тялото му сякаш бе пламнало. Всичко се случваше толкова бързо, а той не можеше да реагира. Той бе там, беше го видял, Майкъл беше сигурен в това.
     В момента всичко, което знаеше и беше той, се преобръщаше и сменяше посоката си. Спомените му, възприятията, факта, че беше малък уязвим човек, и онази му явна връзка с тъмнината. Майк пренебрегна всичко това и се приготви да извика повторно, сърцето му препускаше, въпреки той да бе спрял и отчаяно да гледаше нагоре.
Точно тогава вампира се появи пред него на тротоара, само на някакви си метри от него, той потрепери, трябваше да каже нещо, защо тялото му не му се подчиняваше?
     Алекс го гледаше и бе повече от ясно, че не го разпознаваше, леко смръщен но с широко отворени очи, сякаш се опитваше да разбере защо този смъртен го беше повикал.
Изражението на лицето на Майк бе разтърсващо, болка, отчаяние, вампира примигна.
- Не… Не ме ли познаваш? – започна Майк. – Не знаеш ли кой съм? Алекс?
Той не посмя да приближи, но още малко щеше да стигне до истерия. Тресеше се, вина се надигна у него. Колите си минаваха по улицата, коледната песен си вървеше зад витрината вдясно от него. Всичко бе като в абсурден сън.
Другият беше спокоен, поне привидно. Майк се дивеше колко съвършен и непроменен бе, дори след всичкото това време. Децата на нощта привличаха хората, тъмнинат у тях ги караше да им се възхищават. Линията на очите, тъмната завеса от коса, гордата осанка и непоколебимото излъчване – хората биваха запленявани от всичко това. А той бе точно както в деня, в който си тръгна.
     Алекс се извъртя леко към него и го погледа още малко, преди да каже:
- Помня те.
- Къде беше до сега? – почти изплака Майк.
- Имах нужда от време – само каза вампира.
- Защо не се върна? Забрави ли за нас? – обвини го той.
- Ти ме прогони.
     Това го шокира. Юмрук стегна гърдите му и започна да не му достига въздух.
- Бил си тук, а не си се обадил…
- Ти ме накара да си вървя – повтори дългокосият тихо, и все пак Майкъл можеше да го чуе над шума от клаксони и работещи двигатели, насищащи вечерният въздух с изгорели газове.
Двамата все още стояха по средата на тротоара, някакъв човек ги заобиколи и ги подмина.
- Изгоних вампира! - настоя Майк. – Опитах се да спася живота на всички…
Алекс се подсмихна, с което го накара неволно да трепне, лицето му, дори да тънеше в мрак, бе толкова бяло.
- Аз съм вампира, Майкъл, никога не съм бил нещо друго.
     Майкъл. Той никога не го наричаше Майкъл. Изболя го.

     Стоейки там като самотен стълб, нещо в него се срина и той не можа да продължи. Знаеше, че на пътя е мръсно, но коленете му явно не го знаеха, защото поддадоха и той коленичи на земята. Вината беше като разяждаща киселина през вените му, движеше се и тровеше цялото му тяло.
- Съжалявам – прошепна на себе си. – Толкова съжалявам!
Сянката на кръвопиеца падна върху него, ръката му се спря на главата му, той стоеше като паднал ангел над него.
- Знам – каза му.
 
 
 
     Вратата на имението се отвори, беше вече девет и половина, Уил и Тони мързелуваха на топло в общата стая, Честър по някаква случайност не си беше тръгнал още, на последък прекарващ все повече време с дъщеря си.
     Първоначално не обърнаха внимание на Майк, който често се прибираше по нощите от няколко седмици насам. Някой път пиеше в забутани барове, друг път си намираше момиче и се усамотяваха в някой хотел на неутрална територия. Повечето пъти скиташе като безпризорна котка, без планове да се прибира.
     Тримата седяха и дояждаха снощната пица, Уил махна с ръка без да поглежда в тяхна посока, Тони носеше тъмнозелена тениска с коледен майтапчийски надпис.
- Добре е, че все пак се прибра, в кухнята има още пица…
Тони млъкна и замръзна така, очите му се окръглиха. Уил и Честър едновременно вдигнаха погледи, и двамата реагираха по същият начин.
     Къщата, общата стая с тъмните дъски и мастилените завеси, двата поставени срещуположно дивани и минибарът вляво, всичко си беше същото. Вампира стоеше насред тази така човешка обстановка, и въпреки всичко изглеждаше толкова на място в картинката, че чак бе абсурдно и несериозно.
- Алекс – Уил остави бирата си и се изправи бавно, сякаш той бе само химера, и ако трепнеше по- рязко можеше да го накара да се разтвори във въздуха.
- Човече, ти ли си наистина? - Тони пръв заобиколи дивана и излезе напред, долната му челюст беше увиснала.
Алекс ги гледаше, имаше нещо познато и едновременно резервирано в начинът, по който дори не помръдваше. Майк виновно стоеше от дясната му страна и придържаше счупената си ръка.
- Къде беше до сега? – доби кураж и Честър, и се засили към него с намерението да го потупа, прегърне или каквото и да е, но се спря, виждайки студ в тези сега тъмни очи.
     Алекс помълча, те не можеха да прочетат почти нищо по каменното му изржение, той местеше само погледа си, който сега обикаляше земята. Загатна се нотка на съжаление.
- Тук и там – проговори накрая. – Имах нужда от време. Вие също.
- Не ми казвай от какво сме имали нужда – кипна Честър. – Викахме те толкова много пъти, вдигнахме цял Джърси на крака!
Погледът на Уил се насочи към закаченото на стената острие, Алекс сведе очи.
- Чувал си ни, нали? – попита, но вече знаеше отговорът. – Защо не се върна!?
     Уил се разтрепери, прокара ръка по лицето си и се обърна, пулсът му беше започнал да блъска, не можеше той да не го усеща, въпреки да не даваше признаци за това.
- Кажи нещо, не ни ли помниш? – избухна той. – Съжалявам за тогава, аз просто се опитвах… Опитвах се да…
     Алекс пристъпим вдигна ръка и я постави на нараненото му рамо, пресичано от дълбок грозен белег, както гърдите на Майк.
- Разбира се, че ви помня.
Моята банда, моите приятели, моите деца. Моето семейство.

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2019-06-21
прочитания: 63
точки: 2 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 1 (виж препоръчалите)

Вход