Не спираше да вали. Вече трети ден над града се стелеше потискаща сива мъгла. Дъждът падаше спокоен и навяваше печал в душите на хората.

Докато следваше с поглед капките, които плахо се стичаха по стъклото, тя се изправи пред прозореца, отвори го и погледна право надолу. Хората вървяха по улиците забързано, като че чак сега осъзнаваха колко е кратък животът. Винаги природата бе тази, която им го напомняше. Пред нея те бяха светулки, чиято светлина угасваше мигновено само с един нейн небрежен замах.

Тя затвори прозореца. Студеният въздух освежи лицето й и я накара отново да се върне към пианото. Седна спокойна пред него, сякаш с нови сили, и с още по-голямо усилие се опита да изсвири нещо красиво и нечувано досега. Не се получи. Пръстите й галеха нежно пианото, но все улучваха неточните клавиши. Това я караше да се чувства бездарна. Като дете свиреше непрестанно. Имаше усет за хубава музика и я създаваше с лекота. Не й костваше никакво усилие да изрази емоциите си в мелодия. Всъщност, тя показваше чувствата си най-често на пианото. То беше най-близкият й приятел и единственият, с когото можеше да сподели всичко. Достатъчни й бяха само няколко минути с него, за да успокои наранената си душа или да изрази радостта си.

Днес пианото не можеше да откликне на чувствата й, вероятно защото и тя самата не знаеше какво изпитва. Беше се събудила рано и цяла неделя гледаше дъждовните капки през прозореца и се опитваше да изсвири своята мелодия. Учудваше се на себе си. Никога досега не бе изпитвала толкова силно желание да твори. Същата нощ бе сънувала удивителен сън, който й помогна да преосмисли живота си. Дълбоко в себе си тя вярваше, че всеки е роден с призвание на тази земя и докато не изпълни целта, за която е създаден, не може да си отиде от нея. Най-после бе открила смисъла на своя живот и за пръв път чувстваше, че върви в правилната посока. Искаше й се да сподели съня си с пианото, бързаше да му покаже мелодията на собствения си живот, но то не пожела да я изсвири. Не и този ден.

Въпреки несполучливите опити, тя не се отказа. Посвети целия си ден на пианото и свири чак до полунощ, докато клепачите й не започнаха да натежават. Накрая се отпусна в леглото си уморена. Само след няколко часа я очакваше тежката работна седмица, но тя дори не се замисли за това. Струваше й се маловажно, защото бе преосмислила живота и гледаше на него с други очи. Така се унесе в съня си спокойна, защото бе сигурна, че утрото ще й донесе ново начало. Началото, което бе чакала толкова дълго...

На следващия ден продължаваше да вали. Глухите улички отново се превърнаха в мравуняк от забързани хора. И днес те вървяха със същите ускорени крачки, сякаш някакъв часовник им отброяваше оставащото им време. Изглеждаха жалки, безсилни пред природата. Но днес нямаше кой да ги забележи. Никой не мислеше нито за времето, нито за дъжда или за смисъла на живота. Нямаше кой да погледне навън през прозореца, за да се вгледа в плахите капчици по стъклото или да направи последен опит да изсвири мелодията на своя живот...

Същата нощ тя почина в съня си. Смъртта й бе красива, като бледото й лице, на което личеше тиха усмивка. Тази усмивка, с която чакаше да посрещне утрото.

Навън продължаваше да вали...