StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 164,484
   Потребители: 12,362
   Автори: 3,999
   Коментари: 317,586
   Точки: 2,643,535
   Съобщения: 152,751
   Лексикони: 4,499
   Снимки: 10,779

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Тишина

Тишината, моят единствен приятел    
Сега ме следва и ми казва да остана
Омразата – семеството, което нямах
Mе вика да се прибера във ничий дом
 
Вървях по този път сам, прах се вдигаше под краката ми
Пред мен пътят бе безкраен, зад мен се губеше
Миналото ми бе тъмно, смътно, не знаех кой съм, нито къде отивах
 
Тишината, която винаги ме бе придружавала
Сега бе тъй тревожна
Сякаш пчели, жужащи около главата ми
Но когато махна със ръка да ги прогоня там няма нищо, освен пустота
 
Знаеш ли, много време мина, откакто се видяхме за последно
Много вода изтече, много кръв пресъхна
Липсва ми нещо, което дори не мога да назова днес
То изчезва от спомените ми, ден след ден
Избледнява и се превръща в смътен силует
 
Тишината, която винаги ме бе придружавала
Днес мълчеше в мен
Опитах да я чуя, отворих гърдите си, но там нямаше нищо
Спомням си, че някога ми каза да остана
 
 
     „Тишина” се казваше първата песен на B.L.O.O.D. без гост вокалист. Майкъл написа текста и всъщност сам я изпя. Момчетата го ръчкаха от месеци да опита, накрая той го направи – първата и последна песен на бандата, в която той беше вокалист.
     Песента беше всъщност начина, по който той се чувстваше. Когато започна да пише текста искаше само да изхвърли от себе си тежестта, която чувстваше през последните месеци.
Когато я завърши обаче осъзна, че тя звучеше повече като Алекс, отколкото която и да е негова песен.
 
     Продажбите бяха високи и публиката дори след сблъсъкът преди няколко седмици го оцени високо.
- Това вече са B.L.O.O.D. – коментираше някой в мрежата.
Може би, мислеше си Майк, това щеше и да е последното което бандата щеше изобщо да издаде.
     В него се водеше борба, която той скриваше от света и приятелите си. Не му се искаше да се отказва. Но какво повече можеха да представят? Имаха няколко неиздадени песни с Алекс, можеха да съберат материал за един последен прощален албум.
Тогава наистина всичко щеше да свърши.
     Майкъл дори не се и замисляше да търси нов вокалист. След като Сарина напусна така гръмко, няколко други музиканти му се обадиха, но той отклони всички предложения.
- Стига сме правили циркове на феновете.
     Делото, което заведе срещу Сарина за прекратяване внезапно на договора от нейна страна, бе спечелено с безкомпромисна победа. Виктория-Леона Андерсън, избрала си за пред света гръмкото и донесло й толкова слава име бе поредната, която реши да се спречка с тях и загуби.    
     Майк не се чувстваше по- добре от това. Мислеше си, че след като е направил нещо сам без помощта на вампира, щеше да се почувства пълноценен. Чувстваше единствено някаква тъпа липсва в себе си.

     Когато Сарина дойде да приключат всичко официално, да се разплатят и да прибере последните останали свои вещи от имението, двамата се гледаха като непознати. Останалите предпочетоха да не се намесват, поздравиха я и се отдръпнаха, за да не предизвикат нов спор.
- Ще си взема нещата и ще си вървя – тя не го поглеждаше в очите, облечена отново в скъпи ефектни дрехи, златист панталон, бяла блуза и много гривни и тежки ланци по врата си от чисто злато. Сетне реши все пак да не гледа в краката си и срещна очите му, закратко. – Съжалявам, че нещата между нас се получиха така. Аз наистина исках да се сработим.
- Всеобща грешка – отбеляза Майк.
Сарина отново сведе поглед, който премина по гърдите му и тя се сепна.
     В имението беше топло, вече беше почти лято, Майк бе разкопчал ризата си и жената забеляза четири широки белега като от нокти през средата на гърдите му, там, където Алекс го бе наранил, преди да изчене.
Вампира не му беше дал от кръвта си, след като го нападна и го нахапа по врата, белезите личаха пресни и ярки, хвърлиха младата жена в ужас.
- Алекс осинови вълк миналата година, от него е – веднага излезе от ситуацията чернокосият проследявайки погледа на Сарина, която държеше нещата си: чифт памучни панталони, слушалки и зарядно устройство, както и микрофон, който бе донесла в самото начало. Жената стоеше сковано с гръб към вратата и не смееше да го погледне повече.
- Не знам какво става тук – каза все пак, защото й се налагаше да каже нещо за сбогуване – но всичко това е прекалено. За вас може да е нормално, аз дойдох да правя музика…
С тези си думи тя се обърна и напусна къщата, вероятно нямаше повече да се върне.
     Майк затвори и с ръце в джобовете тръгна към общата стая, панталоните му се влачеха по земята, беше станал някак по-небрежен към външният си вид напоследък. Феновете като че ли харесваха това, беше им омръзнало да гледат стриктният Майк, винаги в риза и идеално изгладени панталони. Дори косата му бе израстнала, може би само той не виждаше колко се бе променил.
     Майк неволно почеса гърдите си, там където личаха четирите вдълбани белега, не се и надяваше, че щяха да заздравеят и да се махнат. Приличаше на онези персонажи по филмите, които се бореха с мечки и вълци, или някое свръхестествено чудовище, което ги белязваше за цял живот. Ирония, помисли си.
 
- Винаги съм харесвала Майк повече – коментираше тъмнокосо момичев един от рок баровете, вътре бе тъмно, стените бяха тухлени, неизмазани, бар плотът беше дървен, по стените бяха окачени снимки на рок звезди, електрически китари и дори кормило и предна гума на чопър. – Той има стил, винаги е добре облечен. Винаги съм харесвала мъже с класически стил. А и е джентълмен.
- Не и според това, което чух – рече приятелката й и изсърба пяната от бирата си, после понамести медалионът с прилеп на врата си и продължи. – Доста зле са се разделили със Сарина, той дори я е съдил.
- Нека бъдем честни, тя не беше за там. B.L.O.O.D. може да наемат жена, но не нея. Следващата Бритни няма място при вампирите.
- Дали е вярно, че имат стая за изтезания в мазето си?
- Сигурно. Чувах, че Алекс обича да провесва момичетата си от тавана и ги държи така с дни.
По някаква причина това не се стори толкова лошо на приятелката й.
Изминаха няколко минути, преди вратите да се отворят и група от четири момчета да влязат и да се приближат към тях. Едното целуна момичето с прилепа, дръпнаха си столове и поръчаха.
 
     Вечерта беше топла, Джърси жужеше, като девет милионен кошер, Майк беше излязъл сам и се разхождаше безцелно из улиците. На стената на един бар забеляза техен плакат, промотираха новата им песен, това не предизвика в него никаква реакция. Понечи да отмине, когато вратата се отвори и отвътре изхвърчаха шестима тинейджъри, смееха се и викаха един през друг, сетне го видяха.
- Извиня’ай, човече – потупа го по рамото момче, по- високо от него и с нахлупена плетена шапка.
- Хей, той прилича на Майк от B.L.O.O.D.! Чакай, чакай – поспря се тъмнокосата и дръпна приятелката си. – Това е Майк, нали? Боже мой!
- За мен е такава чест – поклони се втората и цялата групичка се спря пред него. – Участие ли имате? Да няма да пеете? – тя се обърна към бара, той поклати глава.
- Може ли да се снимаме заедно, моля! – заподскача първата и Майк кимна и се нареди до тях, докато високият снимаше. – Много благодаря!
- За нищо – рече той и продължи по тротоара.
- Косата ти ми харесва! – подвикна тя след него, сетне ги чу да се препират с момчето да им изпрати снимката.
Всичко беше толкова абсурдно, безцветно и безсмислено.
- Вървях по този път сам, прах се вдигаше под краката ми. Пред мен пътят бе безкраен, зад мен се губеше. Миналото ми бе тъмно, смътно, не знаех кой съм, нито къде отивах – запя той на себе си, или по- скоро рецитираше. Вляво по булеварда бе станало задръстване, той подмина някаква жена облечена в изискано палто, която изобщо не го отрази, почувства се безкрайно сам.
Премина покрай сграда, пожарната стълба бе спусната, никой не си бе направил труда да я прибере. Всяко отчаяно хлапе можеше да се качи по нея и да се хвърли от покрива, а после защо гражданите били недоволни и не искали да плащат данъци.
     Майк понечи да се пресегне и да я затвори, но се спря. Трябваше да нагази в боклуците пръснати по тротоара, но не това го притесняваше. Изведнъж получи почти непреодолим порив да се качи по нея. Почти усети ръждясалият метал под краката си, видя се как се качва там горе, видя се как пада и тялото му остава да лежи на цимента с разбит череп и раздробени ребра. Остана няколко секунди да се взира пред себе си, виждайки собственото си тяло там, прииска му се да направи тази крачка и да се качи.
     А после отмина. Нямаше да се самоубие като последният загубеняк. Нямаше да угоди на съдбата, тази кучка, нямаше да зарадва враговете си и онези, които му завиждаха. Ненавиждаше с цялото си сърце самоубийците. Защо останалите трябваше да продължават да се мъчат, а те си улесняваха живота? Прекратяваха го. И на него не му се живееше, но беше тук, бореше се, дори да нямаше смисъл и на моменти да беше твърде тежко, непоносимо тежко.
     Не, той щеше да остане и щеше да изведе битката до край, до където и да го доведеше.

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2019-05-04
прочитания: 51
точки: 3 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 2 (виж препоръчалите)

Вход