StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 161,703
   Потребители: 12,331
   Автори: 3,987
   Коментари: 306,075
   Точки: 2,627,163
   Съобщения: 142,406
   Лексикони: 4,478
   Снимки: 10,757

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Ти си

- Така реши значи! – извика Дани, повече ядосана от колкото наранена – Е, добре – щам искаш иди си! Аз няма да те спра...
- Да – Станислав кимна, – всичко свърши... Нямам за какво повече да се боря.
Дани, която до тогава се стараеше поне малко да запази спокойствие, тогава избухна, крайно засегната:
- О, не си ти този, който трябва да се оплаква! Лъгал ме през цялото време... Казваше, че ме обичаш и че няма да погледнеш друга. После се появи тя... от нищото сякаш... и зае моето място! Знам, че заради другата ме оставяш сега!
Станислав й обърна гръб. Беше му писнало вече от подобни караници. Едно и също всеки ден – оплаквания, обвинения, викове до небесата...
- Ще млъкнеш ли за момент? – гласът му беше малко по-груб от необходимото – Засягаш се от глупости... Казах ти, че между мен и нея нямаше нищо. Кога най-сетне ще престанеш с безпочвената си ревност? Не ме оставяш да дишам...
Тя понечи да каже още нещо, но се спря. Просто нямаше смисъл... Измъчвали се бяха прекалено дълго време! Връзката им наподобяваше буря от самото си начало – нямаше нито един спокоен ден в романса им, изграден от толкова много страст, която преливаше извън нежните им чувства един към друг и предизвикваше прекалено много конфликти. Едва ли други двама се бяха обичали тъй силно и се бяха карали толкова често!
“Когато обичаш някого го пусне да си иде...”, припомни си Дани началото на поговорката. Може би това трябваше да направи.
- Хубаво. Дишай си въздуха без мен щом толкова ти преча...
“Да видим ще можеш ли!”, добави на ум. И си отиде...
Станислав постоя още малко потънал в мисли. Не разбираше защо не усеща успокоение след като най-сетне бе възвърнал свободата си. Въпреки това обаче знаеше, че ще му е значително по-леко без да трябва да дава непрекъснато обяснения, да се извиня за неща, които не бе направил, и да се оправдава за всяко свое действие.
Реши като за начало да излезе с приятелите си на кафе – онези негови приятели, които Дани не одобряваше изобщо. Странно, но дори, когато не бяха заедно той изпитваше неудържимото желание да я предизвиква...
И докато той и приятелите му стояха и си приказваха в тихото кафе, там влезе и момичето, станало повод за раздялата между Станислав и Дани. Казваше се Таня. Щом ги видя, тя веднага се насочи към тяхната маса и седна до Станислав. Фамилиарно го поздрави и сложи ръка върху неговата. Той винаги се беше забавлявал от това нейно собственическо поведение, но това беше понеже в такива случаи с тях беше и Дани, а на него тайничко му беше приятно да предизвиква ревността й. Но тъй като тя сега не присъстваше, нямаше никакъв интерес да толерира Таня, затова издърпа ръката си рязко.
Но сякаш с мисълта си за нея, той бе повикал Дани и тя се появи в същото кафе. Като я видя нещо в него трепна.
- Здравей! – поздрави я той щом тя мина наблизо.
Само че Дани дори не го и погледна. Премина като че изобщо не го е чула и седна на бара до едно момче, което веднага я заприказва.
- Ха-ха – изсмя се един от приятелите на Станислав – Тя определено не си губи времето и както върви скоро ще има кой да те замени...
- Ще я видим тази – казани се той и се усмихна леко. Стана и също тръгна към бара. Седна точно до нея.
- Намирам те за очарователна! – казваше тъкмо момчето, стоящо до нея – Често ли идваш тук?
Дани се засмя и тъкмо щеше да отговори, когато Станислав най-безцеремонно ги прекъсна:
- Защо не ме запознаеш с приятеля си, мила?
- Моля? – подскочи тя – Ти никакъв приятел не си ми... Ето там е твоята приятелка! – и посочи Таня.
- Така ли!
- Да, така! Не можеш просто да ме зарязваш и после да ми се правиш на гадже, когато ти доскучае! Такъв си егоист...
Той я хвана за ръка и я измъкна навън за да се разберат на спокойствие.
- Пусни ме! – извика тя – Нека се върнем. Студено ми е, а и нямам за какво да говоря вече с теб...
Той помълча малко, играейки си нервно с ключовете в ръката си.
- Може би не бях прав... – започна той.
- Може би..? – повдигна насмешливо вежди тя.
- Добре де, сгреших! Признавам си... – отново пауза – Ти си...
- Какво съм? – гласът й прозвуча почти нежно.
- Най-прекрасното момиче, което познавам – и в този миг той осъзна, че никога в живота си не е бил по-искрен – Ти си най-милата, най-красивата, най-умната... Може би винаги съм усещал, че си прекалено съвършена за мен и затова все търсех повод да те дразня и да предизвиквам лошите ти страни... Но не мога да те загубя...
По страните й потекоха сълзи...
- Тогава защо ме остави? – едвам попита.
- Защото съм идиот... Исках свобода, а когато я получих не знаех какво да правя с нея. Исках спокойствие, а накрая се оказа, че то ме отегчава. Исках без теб... а без теб се оказа, че не мога. Човек наистина трябва да внимава какво си пожелава... Понякога щом желаните неща се изпълнят осъзнаваме колко малко всъщност сме имали нужда от тях.
Тя вдигна ръка и с обич погали лицето му. Никога не го беше обичала повече от колкото в този миг...
vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2005-03-21
прочитания: 401
точки: 2 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 0 (виж препоръчалите)

Вход