uFeel.me
The show must go on... forever
Автор: Tea,  13 февруари 2008 г. в 00:00 ч.
прочити: 267

- Не, ти не разбираш...аз... аз искам да ти говоря за любов...

- Говори тогава. Какво разбираш от нея? Какво можеш да ми кажеш за любовта?

- Аз... вече нищичко не мога да ти кажа...

- Тогава?

- Тогава... да помълчим, а? Помниш ли онези мигове... в които седяхме, опрели лактите в масата, и уж съвсем случайно сблъсквахме погледите си...а точно при сблъсъка музиката за момент гръмваше... и погледите ни танцуваха, а ние не можехме дори да помръднем, защото осъзнавахме, че нишичко не можем да контролираме... А погледите ни толкова дълго...

- Да, толкова дълго...

- Блуждаеха в погледа на другия, че в един момент ни ставаше така неудобно, че единия винаги спираше магията с едно „какво?” .. ей така, от неудобство...

- Това ли виждаш ти в любовта?

- Не... не виждам това... виждам само теб... пръстите ти, вплетени в моите, и крещящите ни разуми, че нищо от това не може да се случи, че не трябва, че не бива и не е позволено.. Колко много отричахме онзи вариант, който и двамата искахме със всяка фибра на тялото си...

- Може би не е било чак така. Може би драматизираш...

- Да, драматизирам. Именно, драматургия, знаеш... знаеш как винаги съм си мечтала да живея в някой от онези филми, помниш ли...

- Тези неща не се случват тук и на нас, стига.

- А защо? Боим се да не стане мелодраматично? Да не се изложим в очите на другия? Не, не трябва... А и онзи миг... помня как вечерта, след като всичко онова се случи, завъртах в главата си онзи кадър отново и отново, а той наистина беше много много като от филм... Ръцете ни, извиняващи се една на друга, че до този момент сме убили всяка една възможност да бъдем заедно... И след това, разбивайки на пух и прах целия този разговор, те виждам как се навеждаш към мен.. устните ти...аз тогава бях щастлива.

- Тогава...

- да, прав си... помниш ли Мулен Руж? Помниш ли какво каза Зидлер на Сатин преди премиерата на шоуто?

- Каза й, че умира...

- Не, не... каза й нещо много по-трагично. Каза й, че те са създания на подземния свят. Че те нямат правото да обичат. Каза й, че днес е денят, в който свършват мечтите...

- И шоуто трябва да продължи...

- Да... това е съдбата ни, точно както текста. Нашата трагична орисия, че шоуто трябва да продължи вечно... и всеки ден ще е денят, в който умират мечтите. Във всеки следващ ден ще трябва да събираме от пода каквото е останало от онези мечти и да ги сглобяваме върху листа, за да може някой бездарен актьор да се мъчи върху репликите си и да ни псува как можем да пишем такива глупости...

- Дали е съдба?

- Съдба е. Обаче ние си я написахме, ние тръгнахме оттам...

- Не... животът те прави такъв. Ние не сме ковали съдбата си, ня ни изкова...

- Не, виж, когато ми правиха прощъпулник преди години... Тогава аз сама съм хванала химикалката. Сама съм решила съдбата си.

- Глупости. Съдбата е решила да хванеш химикалката.

- И тогава Съдбата е тази, която ни прави такива. Прави ни толкова силно да обичаме, за да можем също толкова после да страдаме. За да пишем, а? Струпва ни на главата всичките възможни гадости в този гаден свят, за да имаме за какво да пишем? Защото може би ако ни беше спуснала прекалено щастие, то не би било приятно за писане? Защото когато актьорът изрече, че обича, е изкуствено? Или когато изрече, че е щастлив...

- Това в никой филм не го казват.

- Значи... значи все пак филмите не винаги са по-хубави от живота. Защото все пак има щастие... Да, първо го заплащаш с четири месеца нервни кризи, аритмия, подпухнали очи, треперещи ръце, паднал глас и помътнели очи... Но след тези четири месеца идват петнайсет секунди, които ти дават онзи, скрития смисъл на четирите месеца... и ти си им благодарен, че ги е имало, защото сега ти сто пъти по-хубаво... и би ги изживял отново, само ако...

- Никой не би го изживял отново. Но шоуто трябва да продължи. Не четири месеца. Четири вечности може би. Винаги.

- ...Докога?

- Шоуто няма да свърши. Ние с теб нямаме това право. Ние вече зависим от толкова много хора, и толкова много зависят от нас... Ние нямаме право да пускаме завесата. Никога. Съдба, орисия, каквото щеш, но не... трябва пак да станеш и да изживееш онези твоите си кризи, в които плачеш с часове. А след това да станеш и да пишеш. Нямаш друго право. Съдбата има място за всеки един от нас. Но ако някой не запълни или се махне от мястото си, тогава всичко се срутва, трябва му много време за нова премиера... Затова не можем да обичаме дълго и щастливо. За това не можем никога да сме щастливи за повече от петнайсет секунди. Затова трябваше с часове да си говорим, че никога не можем да сме заедно. Затова трябва да трепериш, да плачеш, да крещиш, да ти пада гласа, да припадаш по претъпканите маршрутки от ниско кръвно... Да не спиш с месеци повече от час... да не ядеш повече от веднъж на два дни... за това...

- Защото шоуто трябва да продължи?

- Да. И защото всеки има своята роля. Някои имат хубавите роли – по-спокоен живот, работа, деца, съпруга, заплата, къща... имат сиво ежедневие и сами не знаят колко много са щастливи и колко трябва да благодарят на орисията си... Ние с теб... никога няма да бъдем такива. Ние сме от другите, на които съдбата е дала от кофти ролите. Но няма какво да правим, знаеш. Няма да обичаме дълго, няма да имаме деца или онова красиво сиво ежедневие... Защото шоуто...

    За нас Условия за ползване Бисквитки
    © 2004 - 2024 uFeel.me