StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 162,128
   Потребители: 12,338
   Автори: 3,990
   Коментари: 307,868
   Точки: 2,632,965
   Съобщения: 136,289
   Лексикони: 4,481
   Снимки: 10,753

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Тайните мисли на една Безсмъртна Любов....

Изгря Слънце, но Тя не успя да го усети. Стоеше до прозореца и се взираше, а слънчевите лъчи за нея не бяха нищо повече от обзелия душата й мрак. А сърцето й биеше лудо, гонейки мислите и изпреварвайки разума. Отвъд всякакви природни закони Тя продължаваше да го обича и да живее заради него. Спомените  й напираха, като приливни вълни и давеха съзнанието й. Още усещаше ръцете му и парещите му устни, а тръпките по тялото й я караха да потрепери. За миг затвори очи и го видя:красив, нежен, любящ, обожаващ я...до болка неин и безумно чужд. И отново си повтори: „каква бе тази Любов, която я убиваше малко по малко...и в същото време я възраждаше от цярството на сенките...!" Отвори очи и заплака. Имаше ли смисъл? Може би очите й го искаха, а сърцето изпълняваше. Запали цигара и погледна навън. Животът кипеше с всичките си прелести, а за нея времето беше спряло. Времето! Най-големият й враг. Колко го молеше да спре, да я върне поне малко назад, а то се надсмиваше над слабостите й и продължаваше с пълна сила да Го отдалечава от нея. Любов граничеща с Лудост. Защото Тя бе луда по него. Душата й бе открила неговата векове, преди да се срещнат. И да се обрекат на изгарящото чувство. Обичаха се! Желаеха се нечовешки! Вдъхновяваха се и в същото време се отричаха. Възраждаха се и се убиваха. А болката я съсипваше. Никога не я бе боляло толкова. Не бе вярвала, че е възможно да има физическо проявление на емоционално усещане. Болеше я физически от липсата му и й идеше да разкъса гърдите си, за да заглуши крясъците на кървящия мускул и да намери покой. А дали съществуваше такова понятие, като покой, когато обичаш неистово, нечовешки силно?! Когато си открил половинката си и всичко около теб ти пречи да се слееш с нея. Бегла усмивка се прокрадна в тъжните очи, защото дочу тяхната песен -  „Eres todo en me".  Да, имаха своя песен, свой танц, свой град, дори своя пейка. Имаха своя Вселена, в която мечтаеха,...но нямаха време заедно, нямаха възможност да покажат на света, че са създадени един за друг. Цигареният дим обгръщаше лицето й и скриваше сълзите, търкулнали се небрежно по треперещите й скули. Замисли се. Кога започна всичко и как се случи. Как се поддаде на това чувство, над което до скоро се надсмиваше?! Тя бе спряла да вярва в любовта, подиграваше се на всеки въздишащ по някого. Прекалено наранена бе, за да вярва. А може би всичко, което й се случваше бе отмъщение. За невярата й, за иронията и насмешката, с която се отнасяше към влюбените. И сега се предаде, отдаде се и се обрече. На мъжа, който открадна съня й, който изгаря устните й и обожава тялото й. Всичко останало изгуби смисъл. Светът й, който й даваше упование през последните години изведнъж й стана чужд, неразбираем и нежелан. Ходеше из него като привидение, нямаше желание за нищо, за никого, дори за себе си. Единственото, което я караше да потръпне, бе дългоочакваното обаждане  и любимият глас, прегръщайки я с думите : Здравей Принцесо"  и "Липсваш ми, Иконо!"...


            Погледна часовника-минаваше девет. Време беше да започне поредния си празен ден и да се отдаде на задълженията си, молейки се да й отнемат вниманието поне за кратко. Мразеше почивните дни, защото я отделяха от него-трудно им беше да се чуват тогава, обсебени и двамата от навиците си. Малката й дъщеричка сънливо подаваше глава над завивката и тържествено обяви, че се е наспала. Малкото й ангелче, то не разбираше защо мама е тъжна, а протягаше ръчички да я прегърне. Добре, че са децата й, за да бъде силна. Друго нищо нямаше значение за нея и  за да продължава...не и без него. Нямаше смисъл. Боже, колко го обичаше! И знаеше, че той също я обича, че тя го вдъхновява за живота, за който винаги е мечтал. Той самият казваше това, а тя му вярваше безрезервно...усещаше, че е истина. Така и не успяваше да проумее, защо се страхуваше да я обича, да зареже сивотата на ежедневието и да заживее цветно. С нея и за нея. Мечтаеха заедно, строяха въздушни кули, в които бяха щастливи и дори отглеждаха децата си. Създаваха един нов, бленуван и от двамата свят, в който се обожаваха, така както никой друг не умее. И когато ставаше най-хубаво, той с един замах унищожаваше всичко. Изпълнен с противоречия, той тровеше душата й и я подготвяше за емоционалната й смърт. Така й се живееше, но с него и за него. Той разбираше и знаеше всичко. Страдаше с нея и чувстваше болката й. Обожаваше я и й се възхищаваше, но...Това „но" я убиваше, а дори нямаше основателна причина да го изрича. За първи път в живота си тя усещаше какво означава да е щастлива, но не можеше да задържи мига. А той го пропускаше. Заради някакво криворазбрано чувство за дълг към околния, чуждия свят, който го правеше нещастен. Отвъд всякаква логика, отвъд разума...Отново поведе диалог с него на ум и отново му зададе въпросите си: „Вярваш ли в мечтите скъпи? Защото там те открих. Последвах те и съживих сърцето си..." Любов надскочила времето. Сетивата й бяха изтинали за подобни чувства, бе прекалено  очукана от живота. От деветнадесетгодишна се бореше с вятърни мелници и оставаше нарзбрана. Губеше битка след битка, мечтаейки да спечели войната. Един нещастен брак, втори провален. Две деца, които й вдъхваха сили за живот. Преждевременно помъдряла и същевременно оглупяваща от проблемите си. И останала неразбрана от околните, които се опитваха да я спрат, да не греши повече. А хората около нея, близките й, приятелите й живееха по някакви неписани норми, срещу които тя роптаеше. Мразеше еднообразието, стандарта и скуката. Знаеше че е различна и това до някъде я успокояваше. И точно, когато беше на косъм да се слее с множеството, да се предаде на живота и да осъзнае, че няма смисъл да се бори срещу ретроградните разбирания, се появи той и й показа, че не е единствената мечтаеща за промяна и глътка свеж въздух. Намериха се, търсейки се през годините. Познаха се и просто възродиха любовта си. Продължиха да се обичат, възкресявайки се като Феникс, събирайки се в едно туптящо и горящо сърце. А сега нейното го нямаше. Беше му го подарила и й беше трудно да диша без него. Болезнен хрип бе всяка глътка въздух, която поемаше, само защото трябваше да живее. Тялото й бе младо и здраво, а душата й гниеше от задушаваща я гангрена. Всяка нощ го убиваше, погребвайки го дълбоко в себе си, а всяка сутрин го създаваше отново, сякаш за да реанимира изпадналата й в клинична смърт душа. Но вече губеше сили. И само спомените й помагаха да повтаря ритуала отново и отново. А си спомняше всичко. До най-малкия детайл. Първите трепети, първото плахо изплъзнато „ Обичам те!"...първата среща, пред спуснатите тежки червени завеси, първото докосване, подплатено с неописуемо вълнение...първата целувка!...Господи, първата целувка!....Затворените очи и непознатото усещане. Нежността му, бликаща на талази и обгръщаща я с неизпитано до сега желание... Едно любене, което я беляза за цял живот. Две преплетени ръце, които не излизаха от главата й и поглед, който я поглъщаше и в който тя беше божествена! Една сбъдната мечта. Останалото бе Любов. Без дори да се замисли за миналото, за бъдещите последствия, за навика си, тя му се отдаде на мига, който спря дъха й и за първи път в живота си се почувства толкова красива, толкова желана и толкова истинска. И това за нея не бе изневяра....на навика, на сивотата, на стреса...на безумно скучния й живот. Това беше нейната Карма-естествен ход на една човешка история. И тя се влюби. Точно в този миг тя го усети. Сърцето й заби лудо, а кръвта й заглуши ритъма му и накара коленете й да омекнат. Тя стоеше пред него, наблюдавайки го, легнал в леглото й, гол, силен, красив. И нежен, безумно нежен, ухаещ още на страстта й...и изведнъж го позна. Мъжът от мечтите й, от сънищата, които я караха да се усмихва загадъчно. Позна своята половинка и това я хвърли в паника. Примря от страх и си забрани да мисли и чувства. Но вече бе късно! Телата им се бяха слели, а душите се обрекоха една на друга. А трябваше да се разделят. Така явно се случва в живия живот.  Още няколко часа. Още само няколко целувки и приказката свършваше. Всеки трябваше да се завърне в своя свят, при своя навик, своята сивота...при своето нищо. А как да го пусне да си иде?! За Бога, как да намери сили да изтръгне сърцето си и да го захвърли без капка разум?! Затвори очи и се помоли. И тя не знаеше за какво. Просто го направи, но...Не чу трясък,  светът продължи да пулсира, непукайки му за нейната болка. Трябваше да продължи напред, нямаше избор. Очакваше я животът й, рутината, децата й. . Опита се да махне с ръка и да погледне на изминалите няколко часа, като на приятна авантюра, като на кратък откраднат миг удоволствие. Но не успя. Образът му, думите му я преследваха и запълваха съзнанието й. И тя му се разкри. С един поглед, когато се разделяха. Тя се огледа в очите му и без глас му призна: „Обичам те! Не знам, кога и как, нито пък защо, но се влюбих в теб! Съди ме, порицай ме, изгори ме!...По-силно е от мен! Познах те, обричам се на теб! Прави с мен, каквото пожелаеш.... Принадлежа ти!"  Той разбра и не я осъди. Бе също толкова объркан и не знаеше какво се случва с него. Беше му хубаво и същевременно уплашено. Прекалено много я харесваше. Не остана безразличен към очите й и позволи и на двама им да чувстват.


Последва раздялата. Жестока, Нежелана, Изцеждаща! И двамата бяха наясно, че трябва да си тръгнат един от друг и че случилото се бе просто миг, или поне усещаха, че така трябва да го нарекат. Всъщност всеки от тях знаеше какво изпитва и в същото време не осъзнаваха какво се случва с душите им. Той отнесе със себе си сърцето й, оставяйки й в замяна своето...Биещи лудо и в нов, непознат до сега ритъм...Е, какво пък, животът продължава, ТРЯБВАШЕ да продължи по някакъв начин, но само те двамата бяха наясно, колко сила ще им коства всеки миг от тук нататък...Главата й забуча и й прималя..."Недей да мислиш, мълчи и не чувствай!", опита се да си наложи тя, но закъсня...И прогледна. Събуди се от слепотата си и оцвети в нови краски живота си. Сякаш изпадна за миг в кома и отново се съживи, виждайки като на лента целия си живот до сега и разбирайки най-страшната истина-че най-хубавите й години бяха отминали безмълвно и безсмислено, че животът й бе до болка пропилян и обсипан с грешки. Единственото хубаво нещо, което й се беше случило, това бяха децата й. Най-прекрасните създания на този свят, родени и отглеждани с много любов. Е...и доста нерви, но с много неща се сравяше сама и й беше трудно. Всеки миг, благодареше на Господ за родителите си и за помощта, която получаваше от тях, въпреки, че често я порицаваха за грешките й! Те бяха опората й в трудните моменти.


            Дните минаваха, нощите едвам кретаха, а любовта между тях се засилваше и заплашваше да да ги разруши. Световете им, домовете им, душите им...самите тях. И те се наслаждаваха на това, сякаш нечовешки мазохизъм ги бе оплел в мрежите си и им причиняваше болка граничаща с оргазъм. Тайно написани послания, телефонни разговори с часове, въздишки, подарени песни и емоции. Но не й пукаше, нямаше норми и ограничения за нея, нищо и никой не съществуваше. Имаше само НЕГО и Любовта им. Дори не се страхуваше за последствията, за това, какво би могло да се случи с работата й или със семейството й. Та тя беше влюбена. Безумно, безвъзвратно, нечовешки.


Никога не бе обичала така! Бе имала и други мъже в живота си, едни за малко, други пооставали за повече, но никога, Господ й беше свидетел, никога и никого не бе обичала по този непонятен за нея начин...без мисъл, без дъх, без капчица разум. Любов надживяла времето, Любов над всичко...


            „Боже мой, не мога да повярвам, че това се случва! Моля те, не го спирай остави го, пък да видим какво ще стане! В момента съм със сърцебиене, заболя ме главата и имам чувството, че ще експлоадирам. Искам да направя само едно: искам да изкрещя забранените думи...спри ме, моля те! Нищо не мога да правя, не съм доволна че имам работа, защото правя всичко машинално и не ми пука. Искам те, за Бога, какво направи с мен! Това е като магия, разбираш ли, омагьосана съм и не искам никой да я разваля! Искам да се случи всичко това и не ме интересува каква цена трябва да платя! Не ми остана капчица разум, само чувства, които бушуват като огън в мен. Целувам те, любими! Сякаш от това зависи животът ми..."


            Мисли...мисли...мисли...и душа бликаща от тях. Такава  любов, каквато ги свързваше не се срещаше често, не всеки е бил благословен да изпита тези парещи чувства, отричайки всичко извън тях. Тя отрече живота си, нарече го чужд и нежелан, спря да го усеща. И заживя машинално, по някакви неписани закони, отговаряйки на нечии изисквания. Но дълбоко в себе си и скрито от очите на света, Тя живееше с него и за него. Създаде своя приказка, в която градяха планове заедно, фантазираше и се усмихваше сама на себе си, потънала в мълчание и сляп унес. Понякога се опитваше да се разсее, но само за миг. През другото време живееше в този, паралелен на околния свят и там беше щастлива в нещастието си и тъжна в радостите си. И се страхуваше! Боже, как я беше страх. Молеше се времето да й помогне, да влезе в общоприетите стериотипи и да затъпи болката, но то й се надсмиваше приело ролята на неин най-голям враг. Времето в съюз с разстоянието, което ги делеше. Като жив организъм, живеещ в нея, който източваше вените й и ги караше да скърцат от празнота...И навиците им. Най-страшно бе, когато оставаше сама. Тогава я обземаше невиждана паника и се отдаваше на мъката си. И плачеше...В мигът, в който покани греха в стаята с червените завеси, тя промени живота си. Никога повече нямаше да бъде същата, да бъде същото. А равносметките, които си правеше я вкарваха в още по-задъдена улица. Без светлина и без край. Замисляше се непрекъснато над това каква беше и над това каква е сега. Над това, каква ще е тогава...някога. Първи провален брак, мъж пияница...побоища, кавги, лекарства, мисъл за смърт, развод, борба за оцеляване...едно дете с объркано детство и ограбени емоции. Тя се опитваше да бъде и баща и майка, но й беше много трудно. Това, което преживя през тежките три години прекарани с първия й съпруг бе оказало огромно отражение и на здравето й и на психиката й. Беше изнервена и сприхава. Страхуваше се от всичко и не вярваше. Нито в себе си, нито в бъдещето. Но все още бе много млада и искаше да опита, искаше да живее. Заради себе си и най-вече заради дъщеря си. Дължеше й го. Помогна й семейството й, родителите й, близките. Не се отделиха от нея дори за миг и тя подаде глава над повърхността. Изправи се срещу страховете си и им се надсмя. Това й вдъхна сила и желание за живот. И тя закрачи смело, яхна вълната и с пълна сила се хвърляше и в бурните приливи и се отпускаше в спокойни отливи. И така минаха години. Детето й растеше, тя отново се усмихваше и тогава срещна втория си съпруг. Обикновен, спокоен, нежен и любящ. Тъкмо навреме. Беше различен от мъжът, който бе покварил душата й и й предлагаше простичкото спокойствие, от което се нуждаеше. Никаква емоция, никаква настръхнала кожа, никакъв хаос в душата. Подредено и тихо ежедневие, спокойни и скучни нощи, кротки злободневни разговори. И никакъв алкохол, никакви обиди, никакви шамари. Какво повече за една наранена вече душа. Това бе спасителната сламка за давещото й се сърчице. Е, не беше щастлива, но беше в безопасност и се научи да го обича. В крайна сметка избра познатото и по-малкото зло. И сгреши. За пореден път. Казват, че всеки има право на втори шанс. А ако пропилееш и него?! Нима това е краят? Идва ли и трети? И точно, преди да се примири и да си отговори с „не", срещна нея-Любовта. Онази дивата, изпепеляващата, спиращата дъха, онази истинската, за която си готов да умреш, за която си готов да дадеш душата си и да си отидеш щастлив от света...Онази, която са възпяли Ромео и Жулиета...Онази, заради която Изолда умира до своя Тристан. Онази, която тя жадуваше през целия си живот. „О, замълчи сърце, стига пя своята тъжна песен! От нея боли! Искам да разкъсам гърдите си и да те изтръгна...да спра да те усещам и да заспя в тишина!" Главата й бучеше от всички тези мисли и се молеше за малко покой.


Отново беше вечер, отново бе сама в тъмното, отново всички спяха, а на масата в чаша стоеше недопит денят й...


Отдаде се на мислите си.... Любовта й бе споделена. И наистина бе лудост. Тя бе луда по него и бе взела своето решение. Да продължи да е луда, но щастлива в лудостта си. Любовта й беше и болест, защото от нея я болеше. А лекарството бе той. Бе пропуснала момента да се имунизира срещу такива чувства и сега се отдаде на треската, която я изгаряше. А дали имаше смисъл всичко това? Всъщност на кого му пука? Кой търси смисъл в необяснимото. За Любовта няма рецепта. Тя се сети за думите на Ларошфуко: „ Не търси Любов там, където я няма, както и не се опитвай да я скриеш, когато тя се появи!" И се усмихна. На себе си, на любимия си, на гъдела под диафрагмата, който я задъхваше и... на Ларошфуко!


            „...Моя тъжна и забранена любов! Моя търсена и открита надежда! Моя скъпо и нужно щастие! Моя сбъдната мечта! Мое Всичко! Мое АЗ! Намерих те! Търсех те във времето и те открих отвъд разума! Търсих те сред звездите, в сънищата, под елхата!  Молех се за теб всяка Коледа! Любов моя! Моя безсмъртна Любов! Обичам те! Безумно, безпощадно, нечовешки! Със силата на морската вълна, влюбена в брега и втурнала се към силната му прегръдка...със жарта на огъня изпепеляващ клоните на изсъхнало дърво...със страстта на вятъря гонещ облаците по безкрайното небе. С цялата Любов, на която е способно раненото ми сърце! Обичам те над Времето! Над всичко! Моя Безсмъртна Любов! Обричам се на теб! Обричам те на себе си! В живота и в смъртта!...


            Любов граничаща с лудост! Полудяваше ли от любов, или се влюбваше до лудост?!  Едно и също ли е?


Дните и нощите следваха своя кръговрат, носейки на плещите си тайната на една жена и страстта на един мъж към нея. Това, което чувстваха не вещаеше нищо добро, но те сякаш не забелязваха предупредителните знаци, които непрекъснато се набиваха в очите им. Следваха само гласа на сърцата си и живееха заедно-един за друг и един в друг. Копнееха се и правеха планове за следващата си среща. Наслаждаваха се на думите си и се страхуваха от погледите, които ще си разменят, когато се видят. Страхуваха се от силата, която ще ги тласне един към друг и от неспособността им да се разделят след това. Раздяла...Кой ли егоист е измислил тази дума. Нима можеш да разделиш младата трева от жадуваната глътка роса?! Поклащащите се клони от възбудената ласка на вятъра?! Влюбените сърца, от благословените ласки?! Тя се взираше в снимките, който той й изпращаше и не можеше да откъсне поглед от очите, които я поглъщаха от безжизнения монитор и изживяваше отново и отново тяхните откраднати нощи.  С всичките им  прелести.


            Ех, Любов! Отново я болеше, но се усмихна. Някакси свикна с тази болка, започна да се научава да живее с нея, защото знаеше, че това й предстои. Да, и двамата знаеха какво е решението му, въпреки че й се искаше да роптае срещу него, искаше да го мрази. Но нищо свързано с него не може да предизвика негативни чувства в нея. Би приела всяка негова дума, всеки жест, всяко негово желание. Вече  й липсваше по онзи другия начин, както липсва безвъзвратно изгубен човек, както липсва нещо погребано и живо само в сърцето. Задаваше си въпроса защо се случи всичко това, трябваше ли така да става, трябваше ли да умират възраждайки забранена любов?! Не намираше отговор, намираше само болка и тъга. Сърцето й се разкъсваше всеки миг с трясък, осезаемо и много болезнено. Не знаеше, как ще живее от тук нататък.  Дали ще може да забрави, дали ще иска да забрави? Ръцете й се сковават и не можеше дори да пише... А тя пишеше стихове..там, между редовете и сред обаянието на римите той хареса душата й... Но думите й пресъхнаха също като очите й, защото много я болеше. А  болката й бе, като при сбогуване. Дори и да нямаше сълзи вече,намираше сили да се усмихне. На какво ли? На съдбата си, на погребението на душата си?! Заради това, че му обеща да го прави?! „Обичам те!" Изричаше го непрестанно в мислите си и отправяше горещи молби към небето, към Господ, към Съдбата. Молеше се да ги пощади, да им даде сили да продължат. Молеше се приказката да не свършва...Питаше се, защо Господ й даде Любов, след като после й я отне....


            „...Падам на колене и съм готова на всичко, за да не те изгубя...и не само това. За да те имам! Явно моментът наближава, навиците надделяват и не ни остава нищо друго освен да си спомняме, да плачем и да се научим да живеем отново един без друг. Става ми лошо, не издържам повече! Просто няма в името на какво да бъда силна! Разбрах това между редовете на собственото си завещание.. Какво ли ми остана да дам.... освен да завещая душата си.... но как да подаря дрипа?!....."


            Всеки ден мислеше, дали наистина не избързваше, дали не го задушаваше с любовта си? Наложи си да спре, да го изчака. Да се хвърли към първата дебела сянка по пътя си и да си отдъхне от всички емоции нахлули в кръвта й и заплашващи да пръснат вените й. Замисли се. Наистина времето минаваше забързано край нея, а тя още не бе вкусила от истинския живот. Вече бе на 34, а толкова неща не бе изживяла, не бе почувствала. Беше ужасно самотна, въпреки, че рядко оставаше сама. Семейството й отдавна не бе това за което бе мечтала и към което се бе стремяла. Истината е, че бе опитвала хиляди пъти, бе се молила, бе плакала, бе се унижавала, но всичко бе напразно. Съпругът й беше на светлинни години от нея и се отдалечавеше с всеки изминал ден все повече  и повече. И въпреки, че още когато се запознаха той бе различен, сякаш от друг свят, тогава тази разлика не бе толкова осезаема и значима, не се набиваше на очи и не я измъчваше. Просто тогава имаше нужда от някого до себе си, някой който да й помогне да излекува раните си от тежкия развод и не бе предричива. Момчето тогава  не бе лошо, бе добро ,скромно и кротко. И обикновено. Не бе за нея. Опитваха се да й кажат това всички, познаващи я добре, но тя слушаше само себе си, отстояваше решението си и за това сега мълчаливо понасяше последствията. С годините, различията им започнаха да изпъкват и всеки да иска своето. Нейните интереси нямаха нищо общо с неговите, егоизмът му започна да се проявява все по-често и да й вади очите. Компромисите винаги бяха едностранни. Тя се научи да си мълчи, само и само „да има мир", научи се да слиза до неговото ниво, за да не го дразни с интелекта си, научи се да плаче тайничко, за да не я обвинява, че „циври". Научи се да се затваря в себе си, за да запази непокътната душата си. Дори отношенията между съпругът й и голямата й дъщеря, които в началото бяха сравнително добри, към нормални, на финала вече почти липсваха. Докато преди бяха стигнали до положение, в което детето го наричаше „татко", днес вече не се и забелязват. За комуникация и дума не можеше да става. А от това я болеше безумно. Караше се с него, караше се и с нея и усещаше, как я губи малко по малко. Появи се и второто й момиченце. Детска ревност, сълзи, труден пуберитет. Едно дете, затворило се в себе си и почти отрекло се от майка си. Всичко това я довърши. Тя толкова искаше да й създаде нормално и сплотено семейство, в каквото тя сама бе растяла. Но не се получи. А по-малкото й ангелче растеше и не разбираше, защо мама и тати така си крещят. И защо кака стои все при баба. И защо мама често често бърше очите си. И защо тати я нарича със странни „имена". И защо...и защо... Въпроси, които започна да задава и то много често. Вече беше на пет години и някои неща й се изясняваха малко по малко, но сигурно. Не трябваше да се стига до там. Не трябваше и това дете да става свидетел на един изхабен и тъжен брак. Изгубиха се някъде между редовете и процесът бе необратим. Като гангрена, разяждаща болен крайник. Ако не бъде ампутиран, човекът ще умре. При тях процесът на разяждане вече бе доста прогресирал и бе позволил омразата да обхване сърцата им. Закъсняха с ампутацията и краят бе летален. Ако бяха го направили преди време, щяха да се разделят с нормални чувства и да се понасят, все пак имаха дете. Но сега вече бе късно. Раздялата от тук нататък би била тежка, емоционално груба и изпълнена с омраза. Да, Омраза...!


            Тежко й беше, все пак бяха отминали 13 години, в които свикваха заедно, но през цялото време не искаха да осъзнаят, че един за друг бяха грешка. Докато различието не се хвърли самО в очите им и не скова в лед сърцата им. Като в приказката „Снежната кралица". И дори сълзите не успяваха да извадят дяволското парче от зениците им, което ги караше да се виждат грозни, студени и нелюбими...Може би така е било писано, а може би те самите написаха съдбата си и я подпечатаха със знак „Приключила". Тъжно! Защото това щеше да Я бележи и да я посочи като развалена стока. Два провалени брака, две деца от двама мъже, два развода...Това правеше ли я човек втора ръка? И дали под този етикет някой щеше да забележи, че тя всъщност е човек, който иска да обича и да бъде обичан, иска да бъде разтрисан от чувства и емоции, който иска да живее цветно и да се усмихва, който иска да запази любовта и страстта до последния си дъх и който е способен да го направи. Това осъдително ли е?Миналото грях ли е, или горчиво натрупан опит?!...Е, наясно бе, че никой нямаше да я потупа по рамото, но не й пукаше. Вече не. От както срещна Него и откакто разбра, в действителност колко е силна и на какво е способна! От както той позна душата й и оцени достойнствата й. Вече можеше да се справи със всичко, можеше да се погрижи за децата си, дори за себе си, можеше да се бори. И вече го правеше. Живееше с порядките, че повече не й се полага щастие, не й се полага любов, защото каквото било било, защото е пропуснала шансовете си.  Допуснала е грешките си, ще си поеме последствията. Според неписаните хорски закони, от тук нататък трябваше да се обрече единствено и само на децата си, без да поглежда на страни. Но те не знаеха, не подозираха, че тя се бе обрекла на тях и в същото време можеше да обича. Да се прероди и с нови сили, с нова страст да живее и заради децата и заради самата себе си. Имаше толкова любов в сърцето си, че бе достатъчна за целия свят. И имаше нужда да я сподели. С него. С мъжът от мечтите й! А на целия свят да покаже, колко го обича и колко е горда с любовта си.


            Странно нещо е съдбата. Понякога си мислиш, че сам я чертаеш, друг път се понасяш по нечия воля и чак те е яд, че не можеш да промениш нищо. Има моменти, когато душата ти е спокойна, заела е своето място във вечния кръговрат и просто съществува. Радваш се на дребните неща, страдаш по съществените. И се отдаваш на едно такова спокойствие, което те изпълва всячески и си мислиш, какво пък, нали дишам, нали виждам слънцето, нали имам близките си, нали животът просто си тече. И уж всичко изглежда подредено и нормално. И дори, когато усетиш някакъв повик на сърцето, някаква неприязън към нормите и неписаните закони на обществото, когато ти се прииска да изкрещиш и просто да се разтичаш с развени коси, дори тогава тръсваш глава и заглушаваш всички тези дяволи в главата си с някое злободневно проблемче, което „не търпи отлагане". От сорта на: какво да се сготви, или кой филм да гледаме тази вечер, или пък да отидем ли тази седмица на село или не. Тя бе достигнала тази фаза и се бе нагодила да живее така. Дали й беше добре? Кой знае, та самата тя не можеше да си отговори на този въпрос. Защо й трябваше целия този хаос, който допусна в душата си? Защо позволи на сърцето й да излезе от комата, в която сладко затъпяваше? Защо се подложи на това изпитание? Може би, защото не бе толкова силна? Или пък напротив, бе прекалено силна, за да си позволи да го спре? Или защото хората твърдяха, че слабите владеят реда, а силните се стремят към хаоса? На тази максима ли се подаде? А може би просто искаше да бъда жива.  Да се почувства както никога до сега и най-после да живее пълноценно. Защото всичко, което й се случваше бе в главата й, в мечтите, онези тайните, които човек си позволява да сподели сам със себе си и да пази ревностно от околния свят. По-добре войн на сърцето,


отколкото роб на разума. Или, както майка й казваше: „Няма да ти дойде акъла в главата"! А и тя не искаше да идва....


            Отново бе застанала пред прозореца, но вече бе тъмно, а дори не усети, как мина денят, с всичките й задължения, проблеми и нерви. Време бе да приготви вечерята, а толкова бе обсебена от мислите и спомените си, че дори не можеше да се съсредоточи и правеше всичко механично. Вечерта бе млада, като душата й, а сърцето й биеше лудо карайки я да си поема въздух на тежки талази. Дали от усещанията, които върнаха всички тези спомени в нея, или от силното питие, което си бе приготвила с една единчка цел: да позатъпи малко болката от ляво.  Това се повтаряше всяка вечер, като кошмарно дежавю. Връщаше се от работа, приготвяше вечеря, изпълняваше като робот домакинските си задължения, като през това време отпиваше от парещия гърдите й алкохол. За да не мисли, за да не чувства, за да не я боли. Не беше нито времето, нито мястото за чувства. В домът й те не вирееха. Увяхваха и гниеха, като изядени от плевели цветя. Въздухът беше тежък от проблемите, които оставаха неразрешени и смъртоносен и за най-дребните емоции. Тази вечер не бе по-различна от всички други. Още няколко часа и ще дойде нейното време. Всички ще заспят, а тя ще се отпусне под душа, притваряйки очи и оставяйки се на ласките на водата. Беше толкова САМОТНА. Сама сред хората. Побесняла от нуждата от нежност. Неговите ласки. Болна от огромното количество страст, което не можеше да му даде, заради разстоянието, което ги делеше и най-вече заради страховете му, на които той бе подвластен. А тя бе сама. Толкова сама! Любимата му жена бе нещастна и тъжна. И пияна! От алкохола, от мъката си, от болката си, от недостижимата си мечта, от непозволената си любов. И беше на ръба. Не й достигаха сили. Единствено гласът му, достигнал до нея от телефонната слушалка всеки ден я мотивираше да продължава, да се бори, да стиска зъби и да не се отказва. От какво ли? От него? Не би могла! От страховете си? Вече го бе сторила! От борбата си? Как, като бе завързал ръцете й?! И въпреки това тя продължаваше да го обича и да го копнее. Повече от всичко на света. Повече от живота си!


            Вечерта запрати в миналото още няколко часа и тя най-после остана сама със себе си. Взе обичайния си душ и се почувства малко по-добре. Затвори се в кухнята, за да не събуди спящите в другата стая и поседна уморено на масата. Няколко минути й бяха достатъчни, за да се съвземе от срещата с горещата вода. Обичаше да я изгаря по кожата и да я кара да настръхва. Стана и отиде до прозореца , на вън бе тъмно и тихо. Само от време на време някоя закъсняла кола бързаше да отведе шофьора й в къщи, където го очакваха...или пък не го чакаше никой. Тя затвори очи и мислено, както правеше всяка вечер, му пожела спокойна нощ. Целуна бляна си и за кой ли път му призна любовта си. След това взе студена бира от хладилника и отново се върна към спомените си.


            „...Много ми е мъчно, Любов моя, безумно ми липсваш. Знам, че се повтарям, но това е смисълът на живота ми от тук нататък. Не мога да спра да се взирам в очите ти, мили мой, накъдето и да се обърна ги виждам. Още усещам аромата ти, топлината ти и това ме убива. Кажи ми, как да постъпя, как да продължа да живея, научи ме! Можеш ли? Любими, нещо трябва да се случи, нещо трябва да се направи, за да продължим да живеем. Мислех си, че аз съм по-силната, но се оказа, че греша. Явно ти си по-силният от двама ни, щом можеш да продължиш. Аз не мога, аз се предавам.Оставям се на Съдбата. Каквото е решила за мен ще трябва да го приема. Аз загубих войната! Не мога да се бия срещу вятърни мелници, просто не ми стигат силите. И въпреки, че ме зареждаш страшно много, просто... Трябва да спра до тук, много ми е трудно! За да притъпя болката изпих няколко питиета, но това не ми помогна, само ми замая главата и... Обичам те! Нечовешки, неистово и лудо! Боли ме от това, но съм благодарна за тази болка. И ако тя не ме убие, значи мога да достигна своята Нирвана, защото всичко, което ми се случва е много силно и е дар от Бога! Лека нощ, Живот мой..."


            Дар ли бе наистина? Заслужаваше ли това да й се случва или бе наказана, изкупвайки някакъв грях. Отново си представи тяхната последна среща, облечена в латино ритми...спомни си за откраднатите мигове на страст, приютили се на една пейка и споделящи любовта си, необезпокоени от никого, в прегръдката на тъмнината... Той бе толкова нежен, а тя толкова красива. Подариха си мига, подариха си дори пейката. Това щеше да е тяхното местенце. Една обикновена пейка станала свидетел на една необикновена Любов...


            „...Единствен мой, Ти си не само моето настояще, скъпи, ти си и моето бъдеще, без значение дали физически ще си с мен. Душите ни се сляха и това е неразривно. Отпечатъкът от тази среща ме беляза за цял живот и с гордост ще нося този белег в сърцето си докато съм жива. Обичам те! Повече от живота си. Знаеш го, нали?"......


Какво ме вдъхнови?!

Всяка прилика с действителни лица и събития е напълно и съвсем осъзнато НЕслучайна...


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2011-03-22
прочитания: 798
точки: 16 (виж далите точки)
коментари: 5 (виж коментарите)
препоръчано от: 12 (виж препоръчалите)

Вход