StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 167,167
   Потребители: 12,430
   Автори: 4,038
   Коментари: 325,141
   Точки: 2,670,184
   Съобщения: 184,212
   Лексикони: 4,509
   Снимки: 10,722

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Тайна

     Три дни след като се бяха установили в Ню Йорк Джеймс и един от по- младите вампири дойдоха да ги известят, че ловците са мъртви.
- Цели дванайсет – казваше татуирания, и изглеждаше толкова не на място в белият лъснат апартамент, колкото въобще беше възможно. Все още носеше дрехите, с които го бяха видели в деня на битката – кожени, опасани с каиши и подобни на броня, завършващи свирепият му вид.
     До него беше застанал нисък но жилав чернокос мъж, имаше нещо северно в чертите, къса остра черна коса и брада, четвъртито лице. Не обели и дума по време на краткото им посещение, стоеше и оглеждаше сърдито пода. На тръгване кимна само на Алекс.
- Дванайсет ловци не са ли много? – пръв се обади Честър, като наум си зададе въпроса защо Арания не беше с тях.
- Много са – потвърди Алекс, подпрял се на дългата маса за хранене -  Половината от ловците в Америка.
По някаква причина това го тревожеше, веждите му бяха сключени, горната устна леко повдигната в гримаса на отвращение.
- Това обаче не са всички – беше казал татуирания.
- Трябва да отида с тях, това вече е твърде много – Алекс изглеждаше свъсен и сериозен.
- Да отидеш с тях? – моментално скочи Майкъл. – Не ти ли стига това, което се случи?
- Никой от тях не беше длъжен да ми спасява живота – вампира се надигна и посочи към прозореца, сякаш сцената на инквизиция се бе случила именно долу пред блока. – Сега и разчистиха пълчищата, тръгнали по моите следи.
- Ти си ги създал – отбеляза тихо Тони. Уил, Саманта, Честър и Емили не обелваха и дума.
- Това не ги превръща в мои длъжници – ядосан отвърна Алекс. – Трябваше сам да се погрижа за това.
 
     Да, раните му бяха заздравяли, белезите бяха зарастнали, физически той отново бе силен. Според Майк това не бе причина веднага да се хвърля в самоунищожителни мисии.
- Вие не познавате правилата на моя свят – като отговор на безмълвният му протест каза вампира. – Цял живот съм бил сам, каквото и да е ставало, никога не съм разчитал на никой от тях. Такъв дълг не се изплаща!
- Мисля, че на теб нещо не ти е ясно – с леден тон започна Майкъл и се изправи, правейки няколко крачки към него – това е война. Аз поне не съм чувал за събиране на ловци срещу вампири в подобни размери. Ние избрахме страна, превърнатите от теб също. Сега каквото има да става ще стане, и всеки ще поеме своята част.
- Как може да си такъв идиот? – викна му Алекс пред всички. – Няма „своя част”, ние живеем автономно, не пресичаме пътищата си по никакъв повод! Това не е някакво тъпо семейно събиране, ние живеем сами и умираме сами!
     Последва кратко, изпълнено с мълниеносни погледи мълчание, Майк беше стиснал ръце в юмруци и сключил зъби, Алекс не можеше да изрази колко зле се чувстваше от цялата тази история.
     Веднъж Мариса му каза, че той е можел да поведе цяла армия, тя знаеше за превърнатите от него, поне част от тях, знаеше каква сила държи в ръцете си.
И той можеше да го направи, но предпочете да продължи напред сам. Всеки един събуден от неговата кръв поемаше по свой път, такъв бе закона на прокълнатите. Много от онези, появили се на площада и били се на негова страна всъщност бяха там против волята си, по принуда, от задължение. Алекс не искаше някой да му дължи нещо, а сега нещата се извъртяха и той бе длъжен на всеки един от тях.
- Е, очевидно нещата се променят – рече Уил.
 
     Спорът между двамата разгони останалите и всеки се зае да планира своите стъпки от тук нататък, Майк и Тони се оттеглиха да обсъдят ситуацията, което беше главно намилане от страна на Майк за поведението на Алекс, който пък седеше почекнат на един от абсурдните бар столове, тази стерилна обстановка изобщо не беше за него. Беше твърде светло, твърде ръбато и изчистено, той никога не бе възприемал този съвременен модернистичен стил.
- Ще налееш ли едно? – прекъсна го глас от размислите му и Алекс вдигна очи. Почти се зарадва, болеше го главата от това бяло, беше навсякъде.
Емили влезе и прокара пръст по ръба на масата, Честър не беше с нея.
- Като станеш на двайсет и една – отговори й.
Тя се подсмихна, отиде и седна на дивана, не се смути от това, че той я отряза.
- Не разбирам много от тези там вампирски неща – каза, играейки си с връзките на тъмносинята си туника – но Майк е прав. Мисля, че е време и ти да вземеш страна.
- Взел съм – подразнен от нахалството й да му се меси изстреля той. – Моята си страна.
- Стига, Алекс, познавам те от дете – тя най- сетне го погледна, изучавайки тези сини бездънни орбити. – Знаех какъв си още щом те видях. Не е нужно да се преструваш.
Той вдигна ръце, сега тринайсет годишна ли щеше да го поучава?
- Няма нищо лошо от време на време да зависиш от някого – каза му Емили. – Да проявяваш слабост и да оставяш приятелите ти да ти помагат в моменти, в които ти идва да се сринеш и не ти се продължава повече.
- Въобще не става дума за това – подразнен отвърна той и се усети, че спореше с хлапе. – В моят живот има закони, които не се пристъпват.
- Ти живееш с хора и свириш в рок банда – тя се изправи и се подсмихна подигравателно. – Говори ми.
     Така погледнато, да, нещата добиваха яснота. Той беше напълно превъртял.
 
     Странна бе ситуацията, в която беше попаднал. Вампирите го съдеха, че се размотаваше с хора, хората го съдеха, че не беше достатъчно човек, феновете му се киснеха, че не правеше достатъчно секс с тях, а той самият се опитваше да сложи в някакъв ред живота и миналото си. Обвиняваше се, че излага на риск бандата си, но не си тръгваше, всеки път намираше извинение да остане.
     Бандата беше едно от най- хубавите неща, които се бяха случвали в живота му. Той от край време се увличаше от музика и да заеме тази длъжност беше нещо, за които дори и не мечтаеше в онези дни.
Славата, къщата, хилядите почитателки, готови да легнат в краката му, той смяташе, че заслужава всичко това. Справяше се толкова добре като вокалист на B.L.O.O.D., сякаш всичко бе чакало именно него. Започна да му пука по- малко за миналото му, заживя по инерция, преди да осъзнае, че бяха изминали почти десет години и миналото му се върна  да го преследва. Едва не убиха момчетата, атакуваха ги от къде ли не… Още в онзи ден той трябваше да си тръгне и никога да не се връща, онези десет години никога не биваше да бъдат прекъсвани.
    
     Той прокара ръка нервно по лицето си, сякаш да измие нещо от него, изпита ненавист към себе си в този момент. Вампирите не изпитваха нищо, те се дистанцираха от чувствата, от съвестта си, тези неща започваха да се връщат при него, неканени, неискани.
 
     В съседната стая Майк съчиняваше нова песен на телефона си от липса на работа. Работата го откъсваше от целият този кошмар, в който бяха попаднали. Чернокосият се дразнеше, че мелодията не беше прецизна заради малкото клавиши и бързото предвижване на диаграмата, но и това беше нещо, трябваше да прави нещо, иначе щеше да откачи.
     Извинението пред менъджъра им който остана недоволен, че пак „са заминали на почивка” и са оставили цялата работа на него, нетърпеливите фенове, незавършеният албум… Всичко това отвличаше вниманието му от факта, че едва не убиха Алекс и всички тях на онзи площад преди едва няколко дена. Това беше някакво чудо, мислеше си, което не заслужаваха.
     През няколко стени Саманта и Уил лежаха един до друг, държаха се за ръка, но мълчаха. Тя беше облякла безлична сива рокля, той отново беше в черно, и двамата неутрални в тази толкова бяла стая, отмиваща интимността между тях.
Саманта още беше в шок заради станалото и се бореше с обвиненията, които напираха по адрес на цялата компания откачени самоубийци, с която Уил движеше. Жената у нея й казваше да се обърне и да бяга, мъжкото момиче, което обикновено се обаждаше в такива ситуации й казваше да остане и да подкрепи мъжа си. Тогава пак женското у нея напомняше, че това е глупав път и далеч нямаше да бъде последния. Той й заведе вампир на сватбата им, ожениха се и само след няколко месеца Уил беше извикан в битка, от която едва излезе жив, а тя трябваше да напусне новият си дом за да не я открият и убият като отмъщение.
     Тук мъжкараната не се обади. Саманта беше горда от това, че мъжа й поемаше отговорност, застанал до приятелите си в този така тежък момент. Но нима тя не отпрати Джилиан за това, че щеше да донесе твърде много проблеми в живота им? Как нейната болна приятелка можеше да се сравнява с цял град подивели убийци, стотици вампири, а сега и ловци, хукнали по петите им?
 
     Сам размърда пръсти в ръката на Уил, който реагира, но не я погледна, вина, това чувстваше. Вина, че я наранява, че я излага на риск, че не е достатъчно добър мъж за нея. И както нейната вътрешна борба, Уил отказваше да напусне групата заради нея, беше сигурен в това както бе сигурен в името си.
     Не си проговориха, останаха да лежат с часове, докато в съседният апартамент хъскито лаеше нетърпеливо и Честър и Емили се караха, че животното има нужда от разходка. Момичето настояваше, че трябва да я изведе поне пред блока, Честър категорично възрази да я пусне, още не било безопасно да излизат.
След някоя и друга минута крясъци Емили се затвори в стаята си, а Честър се зае да почисти апартамента, колкото да има какво да прави. Не, че имаше нужда от чистене, но той щеше да откачи ако останеше да бездейства. Точно както Майк.
Разделение, това бе настъпило. Бяха тук заедно и всеки се криеше от другия.
 
 
- Ще престанеш ли да дъвчеш това, най- накрая ще го счупиш.
Обратно във всекидневната Алекс вдигна очи за да открие Тони, който влезе и посочи дистанционното на климатика, което упорито се опитваше да не остане без клавишите си. Алекс го превърташе и превърташе, и дори не се усещаше какво прави.
- Идваш за някоя и друга прочувствена реч, ли? – заяде го вампира.
- Идвам да видя какво става, мълчанието е твърде подозрително. В твоя случай – животозастрашаващо.
Алекс избута дистанционното на плота и се смръщи. Не му беше до приказки, до обяснения.
- Как ти е гърба? – попита Тони и си дръпна стол, тениската му отново беше с поне три размера по- голяма, тъмнозелена с черни рисунъци, а косата бе в неописуем безпорядък.
- За гърба ми ли си се загрижил?
- Защо си такъв чеп, какъв ти е проблема? – вдигна ръце другия.
Той не каза нищо повече по темата, ядно хапеше долната си устна и накрая каза:
- Мислиш ли, че трябва да замина?
- Сега никой не трябва да ходи никъде. Навън има още ловци…- разбра го погрешно Тони.
- Рано или късно ще ви убият – прекъсна го Алекс. – Някой от вас ще падне, и тогава ще е твърде късно за превантивни мерки.
- Пак ли започваш? – Тони плесна по коленете си уморено.
- Знаеш, че съм прав.
- Знам само, че си идиот – закима другия и стана от мястото си. – Давай, бягай като искаш, стигнахме чак до тук и само ти ще клекнеш и ще се предадеш!
Тони се обърна и напусна стаята, удряйки вратата след себе си.
     Тъпият Ню Йорк, тъпият бял апартамент и тъпите ловци. Тони наби ядно крачка и влезе в следващата стая, Майк се сепна, когато той нахълта без предупреждение.
- Да поговорим? – каза го повече като заплаха.
Майкъл въздъхна тежко и остави телефона си, все още се ореше с онази мелодия.
- Какво е направил пак? – беше единственият му въпрос.
 
     Някъде другаде по същото време, средно висок мъж на средна възраст с посивяла дълга коса и облечен в странна за жителите на този град наметка се промъкна по една от тясните запуснати улички, пара се носеше от някакъв отдушник, вдясно имаше струпани вече подгизнали и намачкани кашони. Мъжът носеше стари изтъркани кафеви ботуши, които почти не издаваха звук по паважа. Пресегна се съвсем незабележимо под наметката си и пръстите му уловиха дръжката на голям ловен нож, измъкна го и направи още една крачка.
На три етажа и половина над него чифт остри кучешки зъби лъснаха иззад начервени като кръв устни, млада жена с яркочервени очи бе впила в него червеният си взор, засили се и скочи към него.
 
- Дръж го! – кресна Арания, докато ловецът посягаше към огнестрелното си оръжие. Джеймс се втурна по съседния покрив и вдигна ръка, за да предпази лицето си от слънцето, което изсъска по откритите части на татуираният му череп. Долу на земята японецът се стрелна от една от уличките с умопомрачителна бързина, черните му очи сега бяха червени. Скочи напред и заби зъби във врата на ловеца, който изкрещя и се вкопчи в него, безуспешно опитвайки се да го отхвърли.
- Остави малко и за нас, Кай – сан! – извика с усмивка на лицето вампирката и се хвърли от перваза, на който ботушите й с остри токове бяха запряни. – Не са ли те учили на обноски!
- Там, където аз отраснах – чу се приглушеният глас на момчето, устата му бе пълна с кръвта на борещият се мъж – имаше един единствен закон – ако не вземеш за себе си, ще ти го вземе някой друг.
- Я стига поезия! – четири пъти по- едрият от него татуиран застана така, че напълно го скри в сянката си, Кай изглеждаше като хилаво дете в сравнение с него, но настървеността, с която пиеше кръвта на ловеца беше брутална и безмилостна.
- Път на дамите, Джеймс – Арания се приближи, местейки крак пред крак като скъпо платена манекенка от лъскав подиум, наведе се и очите й светнаха в полумрака на мръсната уличка.
     Точно тогава проехтя изстрел. Младата жена с видима изненада вдигна ръце към корема си и напипа собствената си кръв през дупката в коженият корсет, който носеше.
- По дяволите – японецът вдигна очи към нея, и чак сега осъзна, че ловецът бе извадил пистолет, докато той пиеше, и беше прострелял младата вампирка със сребро.
- Арания! – извика Джеймс и посегна към нея, но още преди да я достигне, тя беше изчезнала.
 
     Арания бе успяла да се докопа обратно до перваза на третия етаж и да се изкачи до покрива, но там силите й отказаха. Болката от стапящото червата й сребро бе неописуема и единственото, което й пречеше да закрещи, бе гордостта й. Цял живот бе прекарала сама, а сега щеше и да умре сама, по никой начин не искаше другите вампири да я съжаляват.
     Тя се добра до един монотонно и неравно работещ климатик и се срина до него, притискаше с ръка корема си, но раната не се затваряше. Тя изплю кръв и се преви на две. По никой начин не биваше да я видят така, жалка, изпаднала, слаба. Арания се задави и изплю още кръв.
     Вампирите бяха горди, самотни същества, които не търсеха помощ дори в най- тежките си моменти. Алекс не бе потърсил, ако те не се бяха появили, той щеше да умре там. Тя не си признаваше, но наистина уважаваше създателя си, винаги му се бе възхищавала. Алекс бе хищник от най- висок клас, изтънчен, хладнокръвен и все пак показваше милост в някои моменти. Алекс беше…
     Не. Тя всячески опита да блокира връзката с него в този момент. Не можеше, нямаше право да го вика. Не искаше да я запомни като слабото момиче, което спаси онзи ден под моста, след като беше пребита и многократно изнасилена. Не искаше да я види така, не отново.
Арания се бе зарекла да не показва каква е била пред вампири, пред никой от тук нататък, изхълца като си помисли, че щеше да умре, което запрати спазъм през стопените й черва и тя издаде глух стон през кръвта, която пълнеше устата й.
     Лежеше там, на мръсният покрив, осеян с птичи изпражнения, прах и някакви покъсани найлони, които се полюшваха като призраци от един крив парапет. Климатикът си боботеше зад нея, сърцето й прескочи един или два удара, живота й си отиваше.
 
     Усмивка се появи на устните й, радваше се, че бе извървяла този път, и беше благодарна на Алекс. Не искаше да го вика, не искаше да вика никой вампир, гордостта й не го позволяваше.
     Но сетне страхът я заля, почувства се толкова сама. Искаше й се да подържи нечия ръка, преди да си отиде, от очите й потекоха сълзи. Огнената й коса метеше мръсният цимент, Арания опита да се премести няколко сантиметра по- наляво и изкрещя от болка, легна обратно долу и притихна.
Вампир, помисли си, не можеше да извика никой вампир, но имаше някой, който щеше да я чуе, ако тя се напрегнеше. Някой, който би дошъл за нея, преди краят й.
 
     Обратно в последният апартамент Честър минаваше с прахосмукачката изрядно лъснатите дъски, когато нещо го накара да хвърли четката и да стисне главата си с две ръце. Глас… Чий беше този глас? Светлокосият дори не осъзна как се бе вкопчил с две ръце в главата си, сякаш искаше да я откачи от врата си, имаше някой друг вътре, някой, който не би трябвало да е там. Това чувство беше непоносимо и го накара да падне на колене. Сетне без да осъзнава какво прави се изправи и се запрепъва към вратата.
 
    
     В тясната уличка Джеймс и момчето бяха обезвредили ловеца, изтръгнаха сърцето му и отрязаха главата, ръцете и краката му, които пръснаха по цялата улица. Другите ловци щяха да чуят за това, да дойдат или да избягат. Ако дойдеха, за тях щеше да е по- лесно и да ги убият, ако не… Събратята им щяха да иг чакат на друго място, подготвени.
- Къде изчезна проклетата кучка, не може да е отишла далеч – оглеждаше се Кай, лицето му бе изцапано с кръв и изглеждаше по- зловещ и от огромният татуиран мъж до себе си.
- Ранена е, да се разделим и да я намерим.
- Дадено – кимна той и секунда по- късно вече бе преполовил фасадата на сградата вляво от него.
 
     Слънцето скоро ще ме довърши, мислеше си младата жена, беше изгубила толкова кръв, че очертанията на перваза на плочата се размазваха. Гадеше й се, болеше, мразеше чувството на безпомощност, защо не се свършваше? Тялото й трябваше да спре да се бори за да си отиде най- сетне, тази рана от среброто нямаше да заздравее.
Губеше съзнание, когато някой се появи над нея и се наведе, подлагайки ръка под главата й, опря я на коляното си и в следващият момент прясна кръв потече в устата й. Жената изстена и инстинктивно запи.
Когато се събуди лежеше, само че по гръб на същото това място, онези ръце още я поддържаха, имаше някаква дреха, намотана на топка и притисната към корема й. Както и много кръв, всичко около нея бе плувнало.
- Джеймс? – тя се подпря и с върховни усилия опита да седне, изкрещя и се свлече обратно долу.
- Пак бълнуваш, не съм Джеймс. И стой долу, зле си го отнесла.
Тя се огледа и със смайване разпозна лицето на светлокосият срещу себе си.
- Честър? – ахна.
     А сетне събра колкото сили й бяха останали, остави ноктите й да се издължат и замахна да го отпъди от себе си.
- Махай се, какво ти става, какво по дяволите си помисли! – извика.
- На мен какво ми става? – той се опита да я удържи и същевременно да не й причинява повече болка от това.
- Знаеш ли какъв срам е да бъдеш спасен от човек? Какво ще кажат за мен, по- добре още сега да се хвърля долу и да сложа край на живота си… По- добре…
- Хайде, стига – Той подпря раменете й и я облегна на него. – Стига вече.
- Не ме пипай, проклет човеко – последното прозвуча като хленчене. Арания се отказа да се бори и се сви в ръцете му. – Как ще погледна братята си сега?
- Като оцеляла.
Честър свали якето си и го заметна на краката й. Би разхлабил и корсета й, но в момента коженият атрибут помагаше вътрешностите й да не се изсипят от корема й.
- Кротко – той притисна ризата си към корема й и се наведе над нея, скривайки я от слънцето. – Спокойно, искам да се успокоиш и да дишаш равномерно, нали? Точно така, умно момиче.
- Не ми говори така! – простена Арания. – Не съм ти някоя уличница, не съм…
- Тихо – той я подпря по- стабилно и отново поднесе ръката си към устата й. – Не хаби силите си, и без това не са останали много.
- По дяволите – тя вдигна ръка от пропитата с кръв риза, която Честър бе притиснал към корема й. – Той ме простреля, простреля ме… Мръсната свиня ме простреля! – Арания се задави и Честър я стисна дори по- силно. – Сега знам – жената избърса очите си – какво е почувствал Алекс, когато са стреляли в него… Как въобще още е жив след това?
Тя отново се задави и се опита да не се движи.
- Той имаше нас – Честър опря гръб на тътнещият климатик за да има опора, и подхвана Арания по- сигурно. – Ако го бяха убили, всеки един от нас щеше да умре за него, той го знаеше.
- Ама и ненормалници сте вие.
- С това не споря.
      Изминаха още няколко минути, преди тя отново да каже:
- Честър?
- Какво? – той усещаше бодеж в ребрата заради неудобната поза, която беше заел, но нямаше и намерение да мърда.
- Той знае ли за мен?
Светлокосият се замисли над нещо, сетне поклати глава.
- Не – каза. – Дойдох сам.
- Добре – кимна на себе си тя. – Това е добре.
А сетне потрепери.
- Студено ли ти е? Изгубила си много кръв, мога да отида да намеря…
- Не – ръката й немощно стисна неговата. – Не ме оставяй сама. Ако умирам, нека не съм сама.
Той кимна и придърпа якето си по- нагоре, да покрие талията и ръцете й. помисли си, че някак трябваше да намери начин да повика Алекс, той щеше да намери начин да я закрепи.
     А после си помисли, че не би искал да сподели този момент с никой друг. Отдавна в живота си не бе бил толкова близък с някого, отдавна не се бе чувствал на място. Ако тя умреше нощес, никой никога нямаше да научи за това, тайната й щеше да бъде погребана с него някой ден.

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2020-03-13
прочитания: 58
точки: 2 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 2 (виж препоръчалите)

Вход