StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 165,074
   Потребители: 12,369
   Автори: 4,005
   Коментари: 318,866
   Точки: 2,648,596
   Съобщения: 156,100
   Лексикони: 4,499
   Снимки: 10,763

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Такъв живот не искам

  Младата жена стоеше на ръба на покрива на седем-етажната жилищна сграда. Бе се загледала в небето, сякаш очакваше от него да падне нещо. Погледът на бледозелените й очи бе леко отнесен. Изглеждаше стъпила стабилно, но краката й леко потреперваха. Тя разпери ръце като птица, канеща се да полети. Дребното й, стройно тяло се приведе напред към бездната.

  – Извинете… – каза плахо Ивайло. – Струва ми се, че там… е опасно.

  Жената бавно извърна глава и го изгледа с досада.

  – Известно ми е къде съм стъпила – отвърна троснато тя.

  – Моля ви, дръпнете се назад! Направо ме е страх да гледам…

  – А аз ще ви помоля да се разкарате. Знам какво правя.

  – Както кажете, ще се махна, щом искате, но ме притеснява… Все пак бихте ли ми казали какво правите на покрива? Не че е моя работа, но…

  Жената присви очи и промърмори:

  – Такъв живот не искам.

  – О! Не бива да говорите така.

  – Каквото искам ще говоря! Махай се, не ми пречи!

  – Не бива! Елате да седнем тук и да обсъдим ситуацията. Всеки има трудни моменти.

  – Няма да мръдна оттук! Ако приближите, ще скоча!

  – Няма да ви приближавам, просто искам да си побъбрим.

  – Не ми е до разговори.

  – Каквото и да се е случило, можете да го преодолеете. Толкова сте млада, че…

  – Не мога да го преодолея. Мислила съм стотици часове по този въпрос.

  – Грешите!

  – Ха, грешала съм. Загубих родителите си, загинаха при катастрофа. Това бе преди година. А преди месец разбрах, че мъжът, за когото съм сгодена, системно ми е изневерявал. Но това е нищо, нали? Е, ето и последното. Напих се от мъка и по пътя към къщи, както бях замаяна, залитнах и паднах по стълбите на един подлез. Загубих детето. Аз убих детето си! Разбираш ли? Бях бременна в петия месец. Човек като мен не заслужава да живее. Мъката ме разяжда, всяка минута е мъчение.  

  – Добре, разбирам те напълно. Молбата ми е да отложиш… каквото си намислила… за утре.

  – Ха-ха. Защото утрото е по-мъдро от вечерта?

  – Както искаш го приемай. Бихме могли да обсъдим нещата. Първо, как се казваш?

  – Опитваш се да ме разконцентрираш май. Няма да стане. Добре де, Делина се казвам. Хайде, махай се?

  – Недей!

  – Не. Всичко вече е безсмислено. Сбогом! – Тя отново разпери ръце, явно се канеше да скочи.

  Ивайло се хвърли инстинктивно напред, но бе твърде далеч и успя да докопа само крайчеца на ръкава на жената. Надавайки писък, тя се понесе надолу.

  По някаква невероятна случайност Ивайло успя да я хване за китката. В следващия момент Делина се оказа долепена до стената долу, а той лежеше на тенекиения ръб и правеше отчаяни опити да я издърпа.

  – Държа те! – изпъшка Ивайло. Беше се зачервил като домат, трепереше, по лицето му се стичаше пот.

  Делина гледаше с трескав поглед, като че ли не разбираше какво става.

  – Подай другата ръка! – закрещя Ивайло.

  И Делина му я подаде – инстинктът й за самосъхранение най-накрая се бе задействал.

  Той я хвана и задърпа с всичка сила, но ламарината, на която бе легнал, бе хлъзгава и тялото му се повлече към ръба. Имаше голяма опасност да падне.

  – Държа те! Няма да те пусна! Опитай да се оттласнеш с крака нагоре!

  – Много мило от твоя страна, но с мен е свършено – каза спокойно Делина. – Пусни ме! – Тя осъзнаваше, че е на път да повлече Ивайло и така да сложи на душата си още един грях.

  – Няма да те пусна, за нищо на света! Още малко, още малко…

  Делина положи върховни усилия да се отскубне от хватката му. Накрая успя. Полетя като камък надолу, блъскайки се в сателитни антени и простори.

  Ивайло се надигна на колене и погледна проснатото долу тяло, което бе застинало в неестествена поза. По бузите му започнаха да се стичат сълзи.

 

***

 По нестихващата болка Делина разбра, че е жива. Не бе й предполагала, че е възможно да съществува такъв ужас. Всяка следваща секунда сякаш бе по-мъчителна от предишната. Добре, че в един момент се спусна спасителната мъгла на упойката.

  Делина рядко идваше в съзнание, а когато това станеше, виждаше бял таван и чуваше виковете и стоновете си. Сега не просто искаше, а копнееше да се отърве от живота, защото болката бе нетърпима. В един момент я налегна унес, който продължи много, много дълго. Може би това бе смъртта? Може би отиваше на по-хубаво място?

  Периодичните събуждания обаче показваха, че не е напуснала този свят. Някакви хора правеха нещо по тялото й – дърпаха го, режеха го, сглобяваха го. А тя молеше да престанат, да я оставят да си отиде. Такъв живот тя не искаше.

  Обаче животът упорстваше.

  Седмица по-късно, по време на едно кратко пробуждане, Делина доби представа какво вече представлява тялото й. Тя не можеше да се огледа, защото нещо опъваше силно врата й, държейки главата й обърната към тавана. Все пак видя левия си крак, който бе изпънат високо над леглото. В бедрото и прасеца бяха впити стоманени скоби, които, посредством окачени на жици тежести, дърпаха с чудовищна сила. Десния си крак не успя да види, нито да помръдне, така че се усъмни дали той изобщо е на мястото си. Ръцете мерна с периферното си зрение – бяха обездвижени с шини и лежаха върху възглавниците отстрани. Гръбнака си чувстваше като нажежена, изпъната до крайност струна. Слабините й също горяха, сякаш голям червей се бе загнездил вътре и ръфаше ненаситно плътта.

  Делина заплака и така привлече вниманието на една сестра. Тя сложи ръка на челото й и заговори успокоителни думи:

  – Всичко е наред, ще се оправиш. Потърпи още малко, упойката скоро ще подейства и ще си поспиш хубавичко. Спокойно, Спокойно!

  Делина успя само да промълви:

  – Приспете ме… завинаги.

  – Да не съм чула такива глупости! – каза с остър тон сестрата. – Лекарите направиха чудеса да те спасят. Радвай се, че си жива.

  – Какво…

  – Какво ти има ли? Ами… всъщност по-лесно ми е да кажа какво ти няма. Уф, хич не е розово положението. Фрактури на четирите крайника, на прешлените, на таза. Разкъсвания на вътрешните органи, за оправянето на които бяха нужни няколко операции. Но ще се оправиш, обещавам ти. Сега прилагаме екстензионна терапия, с други думи, изтегляме те. Само десния ти крак поставихме в гипс, той беше в най-добро състояние. След седмица-две, когато съзнанието ти се проясни, ще обсъдиш всичко с болничния психиатър.

  – Но аз не искам … такъв живот.

  – Млък! – каза сестрата и постави показалеца си върху устните на Делина.

  Малко по-късно младата жена заспа. Този път не сънува кошмари. Сънува мъжа, който се бе опитал да я спаси горе на покрива. Незнайно защо реши, че името му е Ивайло. В съня той седеше до леглото й и я гледаше с тъжни, обвинителни очи. После допря дланите си една в друга, сякаш се молеше. Изобщо държеше се като неин близък човек. А тя нямаше спомени да го е виждала преди.

  Делина започна да се буди по-често, по два пъти на денонощие. Явно лекарите бяха намалили дозите на медикаментите. В минутите на будуване тя трудно успяваше да се справя с болките. Често плачеше, проклинайки глупостта си да скочи от толкова ниска сграда. Ако се бе метнала от някой от четиринайсететажните блокове, сега нямаше да се мъчи като грешен дявол. Странно, но почти бе забравила за проблемите, които я бяха накарали да посегне на живота си. Сега мислите й бяха концентрирани изцяло върху физическото страдание.

  Сънят с Ивайло се повтори десетки пъти. На моменти Делина даже имаше чувството, че това не е никакъв сън, а чиста истина, че този човек наистина прекарва часове до леглото й. Той бе добър. Бе се опитал да я спаси, рискувайки собствения си живот. Понякога й се струваше, че неговият образ пропъжда кошмарите и като с магическа пръчка намалява болката.

  Един ден, докато Делина, все още сънена, гледаше лявото си стъпало и се чудеше защо пръстите му потрепват като жегвани от силен ток, в стаята влезе Ивайло. Тя бе го засякла с периферното си зрение. Очите й се ококориха.

  – По-добре ли си? – попита плахо той.

  – Да – изпъшка тя.

  – Радвам се. Радвам се и че те виждам будна. За първи път се случва… да си будна.

  – Ти си идвал…

  – Десетки пъти. Седях и те гледах. Беше ми адски мъчно.

  – Аз…ти… кои си…

  – О, нормално е да не ме помниш. Казвам се Ивайло. Запознахме се преди две години и половина в кварталното кафене. Всъщност едва ли сме си бъбрили повече от минута.

  – Защо… – Делина бе много немощна и едва говореше.

  – Защо? Защо съм до теб в този момент? Може би това питаш. Е… харесах те от пръв поглед и замечтаех да те виждам често. Но после разбрах, че имаш сериозен приятел и се покрих, така да се каже. Когато те виждах на улицата, минавах на отсрещния тротоар, защото знаех, че никога няма да си моя. Пазех си разсъдъка, затова странях от теб. Даже смятах да се преместя в друг квартал. Когато разбрах, че имаш сериозни проблеми, започнах да те следя. Страх ме беше за теб, чудех се как да ти помогна. Реших да не ти се натрапвам. Но се чувствах задължен да те държа под око.

  – Ти… си… добър.  

  Той се усмихна.

  – Не съм светец, повярвай. Друга е причината за … Но махни ме мен, сега най-важното е да се възстановиш, да се чувстваш добре психически. Знам, че ти е много тежко…

  – Да. Боли.

  – Ох… толкова ми е мъчно. Говорих преди малко с болничния психиатър. Тези дни ще те посети. Ще си поговорите за всичко.

  – Аз… – каза задъхвайки се Делина и понамести ръцете си. – Аз… вече искам да живея.

  – Наистина?

  – Да. Наистина.

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2019-10-02
прочитания: 29
точки: 2 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 1 (виж препоръчалите)

Вход