StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 164,771
   Потребители: 12,365
   Автори: 4,001
   Коментари: 318,414
   Точки: 2,646,418
   Съобщения: 155,269
   Лексикони: 4,499
   Снимки: 10,767

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Тагнах се във Фесбук

Днес бе топъл октомврийски ден - слънцето силно печеше, всякаш лятото отново се беше завърнало с пълна сила в това малко и скучно градче, наречено Горна Оряховица. Хората се разхождаха усмихнати - някой носеха дебели дрехи, а други - облякли блузи с къс ръкав. И аз  реших да изляза, да се възползвам от прекрасното време навън. Озовавайки се пред моя вход нямах представа изобщо накъде да поема. Затова тръгнах нагоре към красивия детски парк. По пътя срещнах разни познати, поздравихме се любезно. Общо взето - обикновенни за ежедневието случки. Като стигнах до парка поседнах в една беседка. Огледах се наоколо - въпреки топлото време нямаше почти никой там.  От скука си звадих телефона, направих няколко снимки. Дори се оказа, че има и свободна безжична мрежа. Влязох във фейсбук и моментално се отблеязах къде съм. Все едно някой пък щеше да дотърчи при мен. Порових се из интернет. По едно време както си гледах в телефона до краката си усетих една бяла пухеста топка. Тя ме буташе с едно краче и нещо ми се караше, лаейки насреща ми. Ужас - куче. Точно така - срещу мен стоеше красиво, голямо и бяло куче, от породата самоед ме гледаше ококорено. Изведнъж сърцето ми започна да подскача лудо. Господи, но аз познавам това куче.
 - Джеси - провикнах се радостно, а то радостно завъртя опашка и заподскача около мен.
 - Бау, Бау - отговори ми.
Тя е - помислих си, а къде е стопанина ти, Джеси, и започнах да се оглеждам за Костадин. Кой е Костадин ли? Едно момче, в което бях влюбена като ученичка, той също ме харесваше, но поради различни причини се разделихме и оттогава не се бяхме виждали. Преди две години случайно попаднах на профила му във фейсбук и си писахме - разбрах, че е женен щастливо и има дете, което сега е на 8 години и се казва Камен.
  - Джеси - стресна ме едно детско гласче изведнъж.
Камен стоеше пред мен и ме гледаше с учудване, не знаеше какво да каже.
  - Кучето ми не знам как е дошло при вас... - започна да се оправдава хлапето.
  - Не се притеснявай, ти си Камен, нали? - попитах го аз
  - Да, аз съм, а вие откъде ме познавате? - още повече започна да го гори любопитството
  - От Фейсбук - усмихнах му се леко и продължих - сам ли си или с мама и татко?
  - С тате, той ей сега ще дойде, мама е в Търново, те не живеят заедно отдавна - всякаш пък ме интересуваше, но нямах нищо против да знам историята на Костадин.
  - Камене, какво правиш в тази беседка, с кого говориш, казах ли ти да не говориш с непознати - сопна му се Костадин.
Не можех да повярвам - онова разхайтеното хлапе , с черната и къдрава коса, станал отговорен и зрял мъж. Наддигнах се от пейката, а той изтърва без да иска изтърва вафлите, които беше купил.
- Боже мой, ти какво правиш тук със сина ми и кучето ми - промълви едвам той.
- Каквото и ти - засмях се отново.
Излязох от беседката и се озовахме един срещу друг, очи в очи. Както едно време, когато се видяхме за пръв път. Той имаше същия онзи внушаващ и обсебващ поглед, но тялото му беше по-едро, беше понапълнял повече и изглеждаше като човек преминал доста изпитания. Осъзнах тогава, че аз всъщност вече не го обичам - в мен нямаше страст, не изпитвах онова, което изпитах преди 20 години, когато го зърнах в училище. Нямаше ги чувствата. Погледнах и Камен - той беше откраднал детските му очи и усмивка. Дали в това не се криеше причината да не изпитам любов - не знам... Той протегна ръка към косата ми и ме погали по лицето. Изпрати Камен да иде до магазинчето да си купи нещо с Джеси, а ние останахме сами. Влязохме в беседката и седнахме на пейката.Мълчахме 5 минути.
 - Как стана така, че се намерихте с Камен и Джеси - ме попитай той едва- едва.
 - Не е важно - казах аз - кажи ми ти как си, как я караш? - попитах го с любопитство, като някакво първолаче искащо да узнае всичко.
  - Разведох се - започна разказа си той - преди една година. Не се разбирахме с Анелия. Тя си имала друг и ми изневерявала тайно. Когато научих подадох молба за развод и по взаимно съгласие се разделихме. Камен живее с нея, но в събота и неделя го вземам аз да го гледам - така е по закон. А ти как си, намери ли принца? - запита ме Костадин, искайки да хване ръката ми, но аз я отдръпнах.
  - Не. Цял живот исках да те срещна някъде, както сега. Но вече знам, че моя принц ме чака  и аз ще го открия и ще бъда много щастлива.
Костадин кимна доволно, всякаш искаше да ми каже, че и той вече не ме обича така както преди.
 - Не се бой - продължих аз - няма я вече страстта, не съм влюбена в теб, но копнеех много за тази среща. ---Исках да бъда спокойна, че си добре. Джеси и Камен ги познавам от снимките ти във фейсбук - знаеш това.
 - И аз съм така - призна си Костадин - знам, че ще бъдем щастливи от днес нататък, всеки ще намери щастието за себе си, но позволи ми да бъда твой брат и да те подкрепям - ме погледн той жално.
- Добре, братче - съгласих се аз.
Прегърнахме се като брат и сестра. А от далеко се задаваха Джеси и Камен.
- Как всъщнист стана срещата? - продължи той
- Попитай Джеси, тагнах се във Фейсбук.
vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2015-10-28
прочитания: 360
точки: 7 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 3 (виж препоръчалите)

Вход