StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 165,091
   Потребители: 12,371
   Автори: 4,007
   Коментари: 318,490
   Точки: 2,649,560
   Съобщения: 153,278
   Лексикони: 4,498
   Снимки: 10,759

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

ТРИПТИХ Утринни пътеки 3

         В есенната хладина на тази утрин селцето е притихнало и изглежда безлюдно с безмълвието си. Още първите празни къщи покрай тревясалите улички ми натрапиха чувството за обреченост на този малък свят. Тук-там, в превзетите от високи бурени градини, все още упорито  жълтеят  никому ненужни дюли. Като студена длан стисна сърцето ми лъхащата отвсякъде запустялост. 

         Баща ми седеше на разкривената пейка до оградата, подпрял ръце на коленете си. Изглежда чу шума от приближаващия москвич и извърна глава. Аз отбих встрани и изгасих мотора. Когато повдигнатият от колата облак прах се поутаи слязох и се запътих към него. Той поизправи снага и в леко присвитите му очи подскокна игриво пламъче. Този краткотраен блясък беше издайнически признак, че с привидната си невъзмутимост се опитва да прикрие задоволството от моята поява, която ще прогони за един кратък ден гнетящата го самота.

         – Добро утро!

         – Добро да е!

         – Чакаш ли? – питам, колкото да започна с нещо.

   – Чакам… - отвръща той неопределено. – Какво ли вече мога да чакам… - маха с ръка като да пропъди досадно насекомо. - Влез се преоблечи и да тръгваме, а?

   – Веднага ли?

   – Ами… да тръгваме, приготвил съм всичко. Ама чакай, виж как забравих! Ти сигурно си гладен! Не си закусвал, нали?

   – Не съм, но нося една чанта… Има в нея храна за цял ден. И лимонада съм купил. Ще хапнем по пътя.

   – Лимонада, казваш… Ами добре, да тръгваме тогава.

   Подпира се с двете си ръце на пейката, изправя се по старчески бавно и ме води зад къщата. Там, в сянката на издигналото се вече над покривите слънце, е каруцата. В съндъка ѝ са сложени две брадви, навито дълго въже с привързан в единия му край юлар, а на предната климия е закачена платнена торба, от която се подават гърлата на две пластмасова бутилки пълни с вода. Напречно на канатите е поставена широка, излъскана от употреба дъска. Впрегнатият кон лениво хрупа няколко сламки от разпиляното пред него сено. Животното усети, че приближаваме, късо изцвили и нетърпеливо започна на пристъпва от крак на крак. После игриво побутна с глава гърдите на баща ми.

        – Стой мирен! – гальовно го кори той, докато пъха мундщука в устата му. После подръпва тук-там амуницията, уверява се, че всичко е наред и се качва на каруцата. Аз затварям вратника и се настанявам на дъската до него.

        – Айде, Алчо! – баща ми размахва камшика със син пискюл и дръпва юздите. Червеникавият кон, с бяло петно на челото, тръгва отривисто и колелата на каруцата затрополяват меко по тревясалия калдъръм.

          Излизаме от селото. Каменната настилка се стеснява, проточва се напред и свършва в дясно пред обраслата с повет ограда на гробището. Ние поемаме на ляво от пресъхналите  корита на чешмата. Над тях самотно и безполезно стърчи пречупена водопроводна тръба. Поцинкованото ѝ покритие е проядено от ръжда. Улуците са пълни с листа и наслоена пепел. Там, между камъните, си е пробила път хилава върба с жълтеникави листенца.
          
Черният път лъкатуши произволно,според  приумиците на минаващите по него – я към казана за варене на ракия, я към чешмата, я към някоя от старите диви круши. Така, тази покрита с ниска трева и тръни земя цялата е насечена немилостиво от  железните шини на десетки каруци и гумените колела на автомобили. Някои от крушите са с проядени стволове, други са с изпочупени клони, чиито останки се въргалят по земята. Над тях,  оцелялата, по-дебела част, стърчи прекършена и белее като оголена кост. Крушите приличат на сбръчкани старици с грубата си, почерняла и дълбоко напукана кора. Тези преживели какво ли не дървета помнят младостта на отдавна погребаните в селското гробище. Въпреки това, по върховете на повечето от тях, още могат да се видят стипчивите им плодове, от които всяка есен опитват минаващите оттук хора. Тази местност, сполучливо наречена Крушака, приютява под земята, из тревата, между листата и въздуха над нея каква ли не дива пълзяща, ходеща и хвърката твар. Преди време беше пасище и под прохладните ѝ сенки пладнуваха селските стада.

Свърши ли Крушака - започва гората. Каруцата потраква по пътя между нея и наскоро изоран блок, зад чийто край наблизо се шири Излаза - безплодна местност, обрасла с трева, бъз и келяви храсти.

           – Тпру-у-у!  Стой, Алчо! – застигаме среден на ръст човек с кирка на рамо. – Маноле, качвай се!

– А-а! Здрасти, бай Кольо! Карай, карай! Няма да се качвам. Ей-я, колко малко ми остава. Карай! - клати глава да продължим пътя си.

– Нищо де! Много-малко – все е нещо! – продължава да го кани баща ми.

– Няма да се качвам! Вие тръгвайте. Аз и без това се отбивам тука –  категоричен е човекът.

Ние продължаваме, а той навлиза между лъскавите буци чернозем и се заклатушка в изораната нива. Минава край забита дъбова клонка с  кафяви листа, която навярно беше някакъв знак. Сега забелязвам, че там има едва различима пътека. Той продължава да върви, а заметнатата на раменете му тъмна дреха ритмично да се поклаща на увисналите му плещи. Фигурата взе да се снишава зад полегатата заобленост на нивата и постепенно да се губи върху светлия фон на Излаза.

           – Позна ли го? – попита ме баща ми.

Аз повдигнах рамене в отрицание. Опитвах се да свържа името и лицето на този човек с някакво събитие от детските си години, но паметта ми си остана празна.

         – Чешит е този Манол! Одъртя и той, ама акълът не му дойде в главата. – продължи баща ми. – Измряха всичките му близки, остана сам да кукува. Пък не се и ожени. Чешит! Дето има една приказка – ни се води, ни се кара. Гледа да е все сам и все нещо човърка, ама какво - мълчи и на никого не казва. Иначе хората го търсят – каквото похване, прави го! Брадва да ти наточи, коса да ти наклепа, буре да ти задъни… Майстор е! И без пари го прави, пари не взема. Ама ракия не отказва! Чешит, ти казвам! Ей го, и сега!? Цяло село на сечището, а Манол, с кирката – коренѝ храсти на Излаза!? Защо му са? Питай го – няма да каже! С тях ли ще се топли на зима!?

После баща ми нещо се замисли и завърши едва чуто:

            – Ама знае ли човек… Кой прав, кой крив? Един мисли тъй, друг – инак. На един лука му сладък, на друг – меда му горчив. Дойде тука един арендатор. Купи си къща в града, направи я като дворец. Има жена, деца. Гледа да са сити, облечени. Вечер си е при тях. Пари троши – с нашата земя. На нас дава на края на годината по едно шише олио на декар. И зърно, по някой чувал – колкото да си изхраним кокошките… Пък жена му взе, че избяга с някакъв хаймана! Музикант… Не знам, не можеш го разбра този свят, не можеш…

            Навлязохме в дъбовата гора и стигнахме сечището. Прави и насядали по дънерите десетина души си подаваха от ръка на ръка шише вино. Говореха си оживено, разменяха си шеги и се смееха на висок глас. С каруци и коли продължаваха да пристигат още хора. Наблизо се чуваше бръмчене на моторни триони и трясък на повалящи се дървета.

          – О-о-о! Здрасти! - посрещна ме един от дърварите.

Познавах този връстник  на баща ми с килнат назад овехтял каскет. Помнех, че беше голям шегаджия и острият му език не прощаваше никому. Застанах нащрек.

– Ще помагаш на баща ти, а? Добре правиш! Хубаво, хубаво… - продължи той преди да съм отговорил. - Лесно ви е на вас там в града – парно, газ, ток... А ние тука? Въглищата карат през декември! Е, ще съберем сега някоя клечка да посрещнем зимата, пък после ще видим… Ще кажеш, че има време до зимата. Да, ама при нас, на село, дърва трябват през цялата година. Не е като в града! Я да оставим това. Ела, ела тук да поседнеш, да опиташ и винцето. Ето ти едно мезенце. Какво ще кажеш? – Примлясква доволно. – Ама нали не си забравил как се държи брадва? – не изневерява на нрава си той и намига към наобиколилите ме да се здрависат с мен.

            Баща ми със задоволство наблюдава и съпреживява интереса, който предизвика моята поява. Потърси ме с очи и когато погледите ни се срещнаха кимна извинително: "Не се сърди, знаеш го какъв е дърдорко.“

– А кога ще започваме? – питам

– Когато каже чорбаджията, чакаме го – включва се в разговора друг от присъстващите. – Трябва да почакаме. Дали са му на него тука да направи една просека. Към хижите. После май щели да правят път натам, ама не знам... Ще нарежат те дебелото, ще го нарежат и ще го кубират. После на камионите и …

           – Откъде е този човек? – питам.

           – Не знаем, – намесва се друг – ама не е от тук. Някъде от далече ще да е… Съгласи се ние да оберем вършината. Не той, де! Някакъв друг, дето е назначен да оправя тези работи. Та, ще я поокастрим ние вършината, ще видим кое става за печката и ще си го натоварим. Добър човек! – завършва той и присмехулно ме гледа изпод вежди.

 

……………………………………………………......

 

Много есени изминаха от тогава. Повечето от моите събеседници вече не са между живите. А аз пак съм наблизо до тази гора, за да уреждам последните подробности на наследството от родителите ми.

– Накъде да карам? - пита синът ми.

– За Исперих.

– Далече е, няма ли някой по-наблизо? – Продължава той.

– Не, там е единствения в общината нотариус. –  Отговарям аз. – Ако питаш, защото не ти се губи още един ден - знам как да стигнем навреме. Но пътя е черен. Ако искаш – да минем по него.

           – През твоето село ли? – досеща се той.

           – Да, през Райнино и оттам – в Исперих. Карай! Като влезем в Подлес спри да питаме някой как е пътя. Не съм бил тук от много години. Но помня, че като завали дъжд, на две-три места се събираше вода, ставаше на гьол и няма откъде да се заобиколи - наоколо са ниви.

          Опелът бързо навърта километрите. В Подлес е пусто, няма кого да питаме. Забелязвам, че зад една от къщите се вие дим - някой там е запалил огън. "Щом има огън, значи има и хора! И тогава те винаги се навъртат някъде наблизо" - минава ми през ума.

          Спираме до двора, от който на плътни кълба  се издига пушек.

           – Добър ден!

           – Добър ден! – Мъжът подпира вилата на оградата и идва към нас. – Добре дошли, заповядайте! 

          – Не, не сме дошли на гости. Само да питаме – знаеш ли как е пътя за Райнино? По черно?

           Този човек, в син дочен костюм, се впуща в дълъг монолог, обясненията си придружава с жестове, ръкомаха, прикляка, чертае на земята, сочи с ръце:

           – Сега…Излизате на края на селото. След двеста – триста метра завивате надясно. Скоро валя дъжд, но вече е изпръхнало навсякъде. Пък минават – от заранта насам минаха вече две-три коли. Поглежда към опела. – Е, ще поопрашите малко немеца, ама няма как! То тоя път уж държавата щеше да го прави. От както се помня, разни управници се смениха, все го правят и все ненаправен... Сега… Нова ли ти е колата – неочаквано се обръща към сина ми. 
           
– А! Нова! Скоро я купих, докарах я от Италия. За мен е нова, но съм третият ѝ собственик.

– А-ха! Сега… Като изкачите баирчинката има една салкъмова горичка. Там пътя се разделя, хващаш надясно. После ловиш  Маноловата пътека през Излаза…

            – Чакай! - прекъсвам го аз – как така ще минем с кола по пътека!?

            – А-а-а! – усмихва се той – То си е път, ама ние така го казваме. Хубав път, нищо, че е черен. Първо беше една широка пътека, после всички взеха да минават по нея – пеш, с каруци, с коли. И стана път! Преди много години я прокара тая пътека един райнинец, Манол. Изкорени храсталака, подравни камънака… и така! Сега всички наричат този път Маноловата пътека.

            Мисълта ми се улови за последните думи на подлесчанина и бързо ме върна  назад във времето. Аз седя в една конска каруца. Виждам един мъж, с кирка в ръка, да върви  напряко през черната угар и да се губи в далечината към Излаза.

            – …стигаш до люляците. Те сега цъфтят, лесно ще ги забележите. Покрай тях, покрай гората, през Крушака и оттам Райнино се вижда.  – завършват любезно дългите обяснения.

           Синът ми благодари и двамата сядаме в колата

           – Сега…Да не хванете левия път, ей!  - държи подлесчанинът да не затворя вратата – Арендаторите тъй са го стеснили и надраскали с плуговете, че ако се забиете там ще потрошите колата. Всичко изораха… Две овце имам и няма откъде стиска трева да им откося. Пък може и в кал някъде да затънете! – маха той с ръка за довиждане.

Сините цветове на люляка са натежали и леко, примамващо се поклащат от вятъра. Нагнетяващият въздух вентилатор изпълва купето с упойващ аромат. Тъкмо да кажа на сина си да спре, сякаш предугадил намерението ми, той натиска спирачката.

Отнасяме със себе си този щедър дар на вечно възраждащата се природа -  красота, създадена да се превъплъти възможно най-много пъти.

На Крушака отбиваме по чакълестото отклонение към гробищата. Оставяме по един голям букет на гробовете на моите родители. После аз тръгвам между жителите на това призрачно селище, многократно надвишаващо по население полуживото Райнино. След доста лутане попадам на един пречупен по средата кръст. Стои като захвърлен върху обрасла с трева вдлъбнатина между няколко гроба с мраморни паметници. Едва различавам издълбания надпис върху прогнилото дърво:     „ Тук почи… Манол…“ , и това е всичко, което успях да прочета.

Синът ми приближи и забоде между бурените едно люляково цвете.

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2019-01-22
прочитания: 75
точки: 6 (виж далите точки)
коментари: 3 (виж коментарите)
препоръчано от: 4 (виж препоръчалите)

Вход