Първото нещо, което хората по улицата забелязваха, докато минаваха покрай нея, беше магнетичната усмивка. Мнозина от момчетата се обръщаха след нея, пленени от невероятното й излъчване. Тя напомняше слънчев лъч и заразяваше всички с веселото си настроение. А в този специален ден тя беше по-щастлива от всякога... Най-сетне щеше да го види!
“Не мога да повярвам, мислеше си Кати, след толкова време ще го срещна! Вече няма да е само връзка по Интернет, вече ще е реално, никой няма да може отново да ме пита как е възможно да обичам някого, когото дори не съм виждала, никой няма да ми се присмива заради това, че не съм се срещнала още с Мишо... Сега ще бъде различно!” Щастливият ход на мислите й я караше да върви по-бързо към уговореното място за срещатата, да поглежда на 5 минути часовника си и да се усмихва още по-широко. Нямаше търпение...
И ето че пристигна половин час по-рано. Реши да седне на една от пейките край фонтана и да почака там любимия си. Странно как преди не беше забелязала колко прекрасно грее слънцето, как добре миришеха цветятя в този парк, как хубаво блестяха подните пръски под слънчевите лъчи... Толкова много красота! Ах, любов...
Минутите сякаш се влачеха... Кати неспокойно се огледа наоколо и забеляза друго чакащо момиче на съседната пейка, което изглеждаше горе-долу на нейните години и сякаш също беше неспокойно. Запита се дали да не я заговори и тъкмо смяташе да го направи, когато видя едно приближаващо натам се момче. Но... какво момче само!
- Приятно ми е да се запознаем, Вили, аз съм Камен – каза той и се усмихна срамежливо.
Момичето го изгледа от глава до пети и в очите й се прочете истински ужас...
- Трябва да е станала грешка – каза тя – Момчето, с което аз се запознах, трябваше да бъде висок, хубав и да има зелени очи! Не може да си ти...
Младежът, видимо смутен, се усмихна неловко и гледайки в обувките си смоталеви:
- Виж сега... Нали разбираш... Понякога човек в чата се прави на такъв какъвто иска да бъде... Мислех, че ме мислиш за готин ти...
- Моля те, спри – прекъсна го Вили - Не искам да си губя времето с теб. Ти не си това, което очаквах, а само едно разочарование... Остави ме намира, нищо не може да оправдае лъжата ти!
И си отиде... Той остана сам. Седна на мястото, където беше стояла тя, и тихо се разплака. Но сам беше виновен за своите грешки...
Кати стоеше безмълвна пред тази гледка и просто не можеше да реши какво да прави... Беше потреса от сцената, разиграла се пред очите й. Дори потресена беше слаба дума за изразяване на емоционалното й състояние...
“Ами ако се случи и на мен!”, крещеше съзнанието й. Страхът превзе мислите й и тя не можеше да разсъждава трезво повече. Единственото й желание беше да избяга, да избяга далече...
Тя стана рязко, но се сблъска с някакво момче.
- Извинете – каза му тя, но продължи без дори да го погледне.
- За нищо – отвърна той, който тя вече беше чувала десетки пъти – по телефона, по микрофоните... Кати спря на място. Бавно повдигна поглед и срещна този на двете най-красиви сини очи на света.... Вълшебен миг.
Мишо нежно я хвана за ръка и я целуна... Продължиха да вървят напред прегърнати – една от много влюбени двойки в топлия летен следобед.