StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 166,705
   Потребители: 12,416
   Автори: 4,033
   Коментари: 322,436
   Точки: 2,663,103
   Съобщения: 167,789
   Лексикони: 4,503
   Снимки: 10,708

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Сватбата

     Малко преди церемонията да започне, Уил беше толкова нервен, че се пръскаше по шевовете. Потеше се в официалният си черен костюм, беше червен и ръцете му трепереха.
- Човече, успокой се – Честър се опитваше да му помогне с вратовръзката, той все я разхлабваше, беше червена, като розите.
- След половин час ще си имам жена, как да се успокоя? – изломоти той и попи челото си с една салфетка.
- Малко повече от половин час – Алекс вдигна очи към часовникът, беше три и половина.
- Не мога, ще откача – той се задъха и Алекс се принуди да му помогне по друг начин. Не можеха да рискуват той да се срине пред олтара, Майк нямаше да го преживее.
Самият Майк в това време обикаляше дългите бели маси с изрядни бели покривки и се мръщеше, проверявайки отново дали всяка прашинка си беше на мястото. Служителите на ресторанта, който бяха резервирали за целият ден и нощ след това се дърпаха от пътя му и не смееха да го увещават, че всичко беше идеално.
     Всичко бе в старинен бароков стил, дървените маси бяха резбовани с извити крака, столовете, олтара и кръглите маси за хранене също. На равни разтояния от две педи бяха поставени малки кръгли прозрачни вази с натопени букети от едри кърваво червени рози с къси дръжки и гипсофила в основата им. Точно в средата на масата имаше огромна ваза с рози, оформена като скулптура с тяхното лого. След като се увери, че всяко листенце си беше на мястото, той подмина със същото строго изражение, сякаш им казваше да се опитат да оплескат нещо.
     Олтарът също бе с бяла покривка, краищата му бяха обсипани от червените цветя, които се спускаха на водопади, а отгоре върху червена възглавничка в черна кутия с формата на ковчег бяха пръстените им.
      Гостите бяха ограничен брой, само поканени, Майк беше се погрижил местонахождението на тържеството да бъде запазено в тайна, но все пак бе платил десет души да стоят отвън и да не допускат никой без пропуск и извън списъка.
     Имаше дошли от страна на булката, както и някои по- близки приятели на Уил, майка му и баща му, някакъв братовчед. Шаферки щяха да бъдат сестрата на Саманта и племенницата й, която беше деветнайсет годишна и не откъсваше очи от Алекс.
- Много си хубав днес – каза меден момичешки глас и той се обърна. Беше Емили, която стоеше облечена в бялата си рокличка, на врата й висеше червен кристал в сребро.
- Здрасти, хлапе – рече той. – Вълкът не е с теб?
- За съжаление не – делово отвърна тя. – Татко не ми позволи да взема Мая.
- А ти от кога го слушаш? – подкачи я той и Емили се ухили.
- Кога ще ядем, гладна съм – чу я да се обръща към Честър. – Искам торта.
     Той действително беше хубав. Рядко го виждаха официален, сега носеше класическа черна риза, разкопчана на шията, официално черно сако и панталони, както всички тук. Кожата му беше бледа, невиждала слънце, в рязък контраст с цвета на нощта, косата му бе разпусната и го караше да изглежда непокорен. Не само племенницата на Саманта се заглеждаше след него.
 
     Родителите на Тони бяха пристигнали, Майка му изглеждаше остаряла и слаба, косата бе започнала да побелява, права и подстригана на черта покрай лицето й, както винаги. Баща му беше висок, оплешивяващ и солиден мъж, който сега се оглеждаше и се чувстваше не на място.
На заден фон се чуваше тиха рок музика, сред гостите имаше и две деца, освен Емили. Момиченце на около пет и още по- малкото й братче, които майката се опитваше да държи на едно място, за да не тичат наоколо и да не пречат. Лицето й беше измъчено.
- Добре, ще престанеш ли да се шашкаш, когато дойде ще си червен като домат. Ще си помисли, че си препил – схока го Тони, който единствен от всички мъже тук беше със зелена вратовръзка. Майк беше установил дрескод, всички мъже да бъдат в черно, и следеше дали се спазва, за него направи изключение.
    
     Всъщност по- голямата част от дизайна бе дело на Алекс.
- Виж – беше го извикал Уил преди сватбата – ще ми помогнеш ли с декорацията и тия неща, не съм много добър, а не искам Сам да се разочарова.
- Искаш кръв по стените и прилепи? – беше се изненадал Алекс.
- По възможност не. Но все пак аз съм китарист на B.L.O.O.D., не искам на сватбата ми да свирят Blackpink.
Алекс се смръщи, дори не ги беше чувал.
- Мога ли да разчитам на теб?
Той го гледа няколко секунди и го накара да преглътне нервно, ухили се и кимна.
- Трябва ли въобще да ме питаш за тия неща?
- Майк ще отговаря за организацията, искам ти да се заемеш с оформлението. Обаче без изненади – посочи го Уил. – Без гола жена, която изскача от тортата, или кръв по глазурата.
- Човече, ще ми скапеш кефа, нали – погледна го Алекс с досада и го подмина.
- Сериозен съм!
 
     Дори в този момент Уил се оглеждаше нервно и си мислеше, че изпод покривката може да изпълзят цяло стадо паяци, или да пусне змия в тоалетната. Беше абсолютно в негов стил.
     Но Алекс не го направи, той се отнесе отговорно. Все пак това бе сватбата на брат му, а той нямаше много такива, само четирима.
     Едно от децата притича покрай него и той се огледа сред гостите, бяха направили добро разпределение на местата. Уил, жена му и родителите им щяха да са на голямата маса, поставена най- в дъното и в центъра пред стената, на която имаше декорация от балони, която после щяха да развалят и да дадат на децата. Срещу тях щяха да са те четиримата, в краищата сестри, братя и всякакви други индивиди. Останалите гости бяха наредили на малките кръгли маси, които бяха в двата края преди дългите маси с розите, които бяха само за декорация.
     Майк беше наредил да инсталират панели с ултравиолетова защита на прозорците, които бяха от пода до тавана, изкуствената светлина беше ненужна. Това му излезе солено, но искаше да е сигурен, че никой няма да се опита да убие Алекс на тази сватба.
     Бяха наели свещеник, човек, отговарящ за осветлението и такъв, който щеше да пуска музиката. Това бе като че ли най- трудната част. Петимата прекараха седмици наред, планирайки какво да пуснат.
- На сватбата ще дойдат и обикновени хора, нали знаеш – напомни Тони, седнал на облегалката и сочещ един от десетките списъци с музика, които бяха направили. – А и като гледам Саманта не е отраснала със Slayer.
- Megadeth, всъщност – поправи го Уил. – Не я съди по външният вид. Все пак не се омъжва за оперен изпълнител.
- Добър довод – посочи го с писалката си Майк.
- Опера няма да ми пускаш, ако ще и семейството й да опищи сватбата – отсече Уил. – Едва изтраях сестра й, докато ни закара до студиото за костюма ми.
- Че кой слуша опера в колата си? – изненада се Честър.
 
     Минутите минаваха, времето напредваше и до началото на сватбата оставаха петнайсет минути. Майк също ставаше нервен, искаше му се да обърне едно, но се притесняваше да не накапе костюма си, което за него бе по- важно.
Още от гостите дойдоха, някои отсъстваха, щяха да започнат без тях.
- Все още мисля, че трябваше да доведем Мая – обясняваше Емили на момиченцето, което се бе завъртяло около нея с братчето си. – Тя нямаше да разруши нищо.
     После се огледа и си представи как кучето се хвърля на масата и повлича покривката, съдира завесите и пръсва гостите като пилци. Осъзна, че колкото и да я обичаше, баща й е бил прав.
- И ти се грижиш сама за вълк? – не вярваха по- малките деца.
- Съвсем сама – изпъчи се Емили. – Тя слуша само мен.
Не беше далеч от истината, като се имаше предвид как хъскито не зачиташе Честър, който нямаше пръст във възпитанието й.
 
- Човече, не мога да го направя, ще оплескам всичко – Уил хвърли листа с речта си на земята и скри устата си с ръка.
- Няма да оплескаш нищо – безполезно му повтаряше Честър, Алекс приключи сканирането на залата и се върна при него.
- Слушай ме сега – хвана го за раменете и го стръска за да го накара да го погледне. – Няма нищо по- различно от друг път. Момичето ти идва, ще й кажеш неща, които вече знае.
- Нищо, ли? – стресна му се Уил. – Обещавам й да я пазя, да се грижа за нея. Ами ако се откаже? Ами ако размисли?
- Няма да се откаже – намеси се Чаз.
- Ти си част от B.L.O.O.D., а ние не треперим пред трудностите. Искам сега да се успокоиш и да спреш да се притесняваш – с равен глас му говореше Алекс. – Саманта не трябва да вижда този страх, ти трябва да й вдъхнеш увереност, не да я накараш да се съмнява в теб.
     Искам да си спокоен, каза му, защото всички сме се събрали заради теб тук. Ще бъдем зад гърба ти, както винаги е било. Никакъв страх или разкаяние, ти показа, че си достоен. Сега и тя трябва да го разбере.
 
 
     Когато излезе напред и застана пред олтара, Уил си пое за последно въздух, страхът му го нямаше. Искаше този ден да бъде себе си, без кръв или манипулиране на мислите му, но перфектното му представяне бе по- важно от това сега, а без помощта на Алекс той едва стоеше на краката си от напрежение.
     А после се обърна към вратата, от където Саманта влезе, водена от майка си и баща си, и дъхът му спря.
 
     Перлени капчици проблясваха в косата й, сега леко накъдрена и с фини изрусени до бяло кичури, носеше дискретна диадема с бели кристали, която държеше булото. Роклята й беше семпла и чисто бяла с по- тъмна предна част, обшита с камъчета. Полите й бяха на волани, обувките се подаваха отдолу, лачени и изискани. Ръкавите на роклята бяха от дантела, Саманта носеше букет от същите червени рози и се усмихваше нервно. Гостите спряха да говорят и се обърнаха към нея, когато тя влезе.
- Успех, миличка – прошепна баща й и пусна ръката й, тя сякаш изгуби равновесие и се залюля. Майка й я погали по рамото, преди тя да излезе напред и да срещне Уил, който беше привидно спокоен и леко й се усмихна.
     Първото впечатление, което трябваше да направят за втори път. Сякаш се преценяваха, докато заставаха един до друг на стълбичката пред олтара. Всички седнаха, освен шаферките и те четиримата, застанали на равно разтояние един от друг най- отпред.
- Събрали сме се днес тук, за да себерем този мъж и тази жена в свещен брак… - занарежда свещеника. Саманта леко се усмихна, беше нервна, ръцете й потреперваха и тя ги задържа една в друга.
      Светлината й идваше леко в гръб, но лицето й все пак беше озарено. Баща й подсмръкна, родителите на Уил бяха прегърнати, и двамата плачеха. Тя беше толкова красива, ефирна гургулица, срещу нея Уил стоеше изправен и авторитетен в черният си костюм, може би все пак се притесняваше малко.
- Да – каза Саманта.
- Да – повтори той.
- Разменете си пръстените.
     Когато посегна към възглавничката с двете халки, ръцете му се разтрепериха и той за малко да изпусне нейния, но съумя да поеме ръката й и да плъзне пръстена на безименния й пръст. Саманта се справи доста по- умело, след което двамата се приближиха и тя се надигна на пръсти, той я пое в прегръдка и я целуна, залата избухна в ръкопляскания.
- Хайде да ядем! – провикна се някой и Уил установи, че това беше Тони, който пръв излезе да му честити. – Да се държиш добре с нея – потупа го по рамото.
Честър се приближи втори, поклони им се, сетне заряза офциалностите и директно прегърна първо смаяната Саманта, после и Уил, който най- сетне си позволи да диша и се разсмя. 
     Майк дискретно изчакваше реда си, приближи се без излишни показности и стисна ръката му, кимвайки дълго, почти в поклон.
- Не забравяй какво ти казах. – Всички ние, винаги ще те подкрепяме. Каквото и да стане.
- Благодаря ти – Саманта се бе просълзила, Майк си пое въздух и отстъпи, опитваше се да запази ледено изражение.
     Разбира се, че вампира беше последен, сега Уил очакваше той да направи най- бурното изказване или направо да им изсвири нещо с електрическата си китара. Алекс пристъпи и първо стисна ръката на булката, след това се обърна към Уил и отвори уста, сетне си промени мнението и махна към Майк, който изчакваше да чуе думите му.
- Каквото каза той – рече. Хората се разсмяха. Сетне реши, че все пак трябваше да бъде малко по- официален, запази мълчание за момент и се наведе към него.
- Предстои ти невериятен живот. Отдай му се.
 
     Прозвуча рок версията на сватбеният марш, после диджея пусна Whitesnake, сервитьорите донесоха предястие и леки коктейли. Емили за първи път опитваше шампанско и заяви, че вкусът му е ужасен и повече няма да близне. Минута по- късно довършваше чашата на баща си.
     Уил и Саманта седяха в средата на дългата маса, изтощени от поздравите на всички, които се бяха изредили да им честитят. Трима фотографи обикаляха и правеха снимки, провирайки се покрай гостите. Когато най- накрая седнаха, Саманта си отдъхна и посегна към чашата си.
- Да бяхме поръчали енергейни напитки, вместо безалкохолно – рече тя, Уил се ухили.
- Няма да спим някой и друг ден.
 
     А после започна истинската забава. Звучеше силна музика и всички станаха да танцуват, разливаше се алкохол, тортата бе почти изядена, Емили тичаше наоколо заедно с другите деца и бе приела ролята на лидер, а те я следваха.
     Родителите на Саманта изглеждаха доста шокирани от начина, по който тържеството преминаваше, това далеч не бе традиционна сватба. Когато официалната част премина, Уил хвърли сакото си и измъкна китарата си, скрита под една от масите, другите се присъединиха към него, и в един момент гостите се бяха събрали да ги гледат как свирят. През това време някой беше украсил изрядната бяла покривка на дългата маса с гирлянд от прилепи.
По- възрастните стояха по масите си възмутени, но Саманта истински се забавляваше. Тя подхвана полите на роклята си, качи се при тях на постамента и заметна косата си, както рок феновете по концертите правеха. А после прегърна Уил и той я изнесе до масата им.
     Той е щастлив.
     Майк вдигна поглед към Алекс, който леко се усмихна, преди да завърши солото си.
Благодаря ти.
Алекс скочи от подиума и даде знак на диджеят да продължи с нещо по- леко, останалите гости бяха станали на крака и танцуваха по двойки.
- Може ли? – една от шаферките от страна на Саманта се беше приближила към него, той тъкмо пресушаваше втора чаша уиски. – Не знаех, че пееш толкова добре, никога не съм слушала музиката ви.
Алекс се обърна към нея и я огледа подробно, прозрачна лъжа, на която не се хвана.
     Момичето беше ниско, облечено в тъмнолилава рокля със златни барокови мотиви, косата й бе хваната на тила, част от нея оставена да виси покрай лицето й. Беше хубава. И хлътнала.
- Танцуваш ли? – подаде му ръка.
- Не – отвърна и я подхвана. – Но за теб ще направя изключение.
Бяха се разбрали да не убива никой на това тържество, той щеше да се опита.
- От кога се занимаваш с музика? – попита Джилиан, както той разбра, че се казваше, докато танцуваха сред другите хора. Сестрата на Саманта се виждаше от лявата им страна, нал ицето й бе запечатано спечено изражение.
     Джилиан бе сложила ръка на рамото му и се възхищаваше колко стегнато бе тялото му, уж по случайност приближаваше и се допираше в него от време на време.
- Много отдавна – леко се смръщи той, сякаш се опитваше да си спомни. – Не професионално. Нещата се промениха, откакто влязох в бандата.
     Джилиан наблюдаваше в унес как магично сините му очи се скриха в сянка, когато черните вежди се сключиха над тях. Устните му бяха няколко тона по- тъмни от абсолютно бялата му кожа, ръката й малко по малко се насочи нагоре по рамото, плъзна се под косата му и докосна тилът, момичето спря за да види реакцията му. Може би му се натрапваше?
Алекс се правеше на разсеян, после я погледна и се усмихна по онзи покварващ начин, хвана я за задника и я завъртя, тя издаде изненадан звук и се вкопчи в него още по- здраво.
- Забравих си нещо в стаята, ела да ми помогнеш да го намеря.
Никой и не ги видя как се измъкнаха през фоайето и се качиха да търсят нещото, което им отне доста време.
    
     Малко вдясно Уил и Саманта танцуваха, косата й се бе развалила и елегантната прическа не си личеше заради куфеенето малко по- рано, тя обаче не отдаваше значение, погледът й искреше, вдигнала ръце на раменете му.
- Щастлива ли си? – попита я той, изпита гордост да я държи в ръцете си.
- Не е ли очевидно?
- Майка ти ме гледа като да съм разлял вино по коледната й  покривка.
Саманта прихна. Надигна се на пръсти и го целуна.
- Мама ще преживее подивелите ти приятели. А и честно казано – една вечер с малко по- силни усещания няма да им дойдат зле – тя кимна към родителите си, които сковано танцуваха между останалите, а на следващата по- бърза песен си седнаха.
- Сам, това е само сватбата ни. Всичко тепърва започва.
Тя отново се засмя и той я целуна този път.

     Това беше паметен ден, тъкмо си мислеше Майк, седнал за момент на една от свободните маси. Една от малките шаферки, онази на деветнайсет го преследваше, и той се опитваше да се скрие от нея.
     Уил най- сетне се бе оженил за момичето си, Майкъл не можеше да изрази колко горд беше. Осъзна, че се държеше като баща, не като най- добър приятел, но това бяха задълженията му, той просто трябваше да изпълнява тази длъжност, винаги го бе правил.
- Майкъл?
Той вдигна очи. Беше бащата на Уил, висок, вече застаряващ но със същата здрава физика, която синът му бе наследил от него. И в лице си приличаха, само дето Уил бе взел носът и устните на майка си.
- Исках да ти благодаря, че подготви по такъв начин сватбата на синът ми – възрастният мъж почти се поклони. – Погрижил си се наистина за всичко.
- Уил ми е като брат – Майк стана от мястото, което беше заел. – Това е най- малкото, което мога да направя за него.
- Може ли? – мъжът, облечен в официален черен костюм кимна към стола до него и си наля, преди да седне. – След като Грейси почина, момчето ни се промени – бащата седна тежко и изпъшка, пририскайки кръста си. – С майка му мислехме, че ще изгубим и него.
Той спря и си сръбна от чашата, бършейки очите си.
- Ти се отзова в този така непосилен за него момент, Винс обичаше сестра си и преживя смъртта й най- тежко от всички ни, тя винаги се обръщаше първо към него, каквото и да стане. За нея той беше светило.
- Съжалявам, господин Райт – Майк събра пръстите си едни срещу други.
- Не ми говори с официалности, момче, ти се погрижи за синът ми, когато аз се провалих като баща. Ако не го беше привлякъл в тази твоя банда, вероятно сега с майка му щяхме да плачем и над неговия гроб. На теб дължим всичко, че той е сега тук, и доживяхме да го видим да се ожени, отново да се усмихва.
   
     Майк не отговори. Той не бе знаел цялата история на Уил, когато го прие онзи ден. Уил си беше размирник, още тогава използваше юмруците си често. Беше корав и затворен, и когато се съберяха да свирят, всеки от тях гледаше да се ограничава само до правенето на музика. Убеден, че всеки бягаше от свой собствен демон, Майкъл ги придърпа и ги насочи към една по- малко унищожителна идея – да изливат гнева и отчаянието си на сцената, свирейки, изказвайки нещата чрез музика.
Може би, помисли си, той го беше спасил. Както и Честър, който бягаше от родителите си, както и Тони и Алекс. Беше се случило да има къде да ги прибере, нима това го превръщаше в герой?
 
     Обратно на тяхната маса Честър и Тони се надпиваха и целеха чашите на останалите с фъстъци. По един шот за всяка уцелена чаша. Емили беше пийнала шампанско и сега бе задрямала на един от инсталираните покрай стената бели барокови дивани. В ръка стискаше част от гирлянда с прилепите.
- Мисля, че всичко върви повече от добре – тъкмо казваше Саманта, когато през вратата се втурна Джилиан, разбута насъбралите се и се спря плачеща пред младата двойка. Роклята й беше разкъсана, по нея имаше кръв.
- Джил, какво е станало? – Саманта пусна мъжа си и се обърна към хълцащото момиче.
- Сам, аз… Аз… Алекс…
     Майк се изправи и реагира по- бързо от всеки друг, нареждайки на диджеят да пусне силна музика. Уил кооперираше и изведе двете жени във фоайето.
- Кажи ми какво стана – Саманта седеше с Джилиан на един от диваните в предверието и й подаваше салфетки, оглеждайки съсипаната й рокля.
- Той ме нападна, ние се качихме горе…
Майк стрелна Уил с поглед, когато на опразното стълбище се появи чернокоса фигура и стигна до тях толкова бързо, че всички ахнаха.
- Не съм я нападал – изръмжа вбесен Алекс, ризата му беше отворена, по неговите гърди също имаше кръв.
- Махни се от мен, чудовище такова! – разпищя се Джилиан и се наложи Саманта и Уил да я удържат.
- Казваш, че Алекс те е нападнал? – повтори русата. – Не го вярвам, той не би…
- Не съм я нападал! – гласът му беше нисък и кънтящ. – Това дори не е нейната кръв! Моята е…
Добре – булката се изправи и вдигна ръце, оглеждаща всички един по един. – Някой да ми обясни какво става тук!
     Музиката от залата продължаваше да дъни и да заглушава заплашващият да изригне вулкан, Майк поведе всички към горния етаж, където бяха наели стаи да се подготвят и оставят багажа си. Сам отведе разтроеното момиче в стаята й, Майк Уил и Алекс бързо трябваше да измислят план.
- Какво стана? – Уил вдигна ръце, сякаш казваше „Дори днес ли не можа да се спреш”.
- Не съм я нападал, това е моята кръв…
- Млъкнете и двамата – изсъска Майк. – Обяснявай се когато Сам се върне. Сега искам да се хванем в ръце и да овладеем ситуацията. Ти – кимна към Алекс – иди се измий. И после накарай малката да спре да вдига шум. Ние двамата ще се разберем с жена ти – Майк хвана Уил за рамото и го издърпа от стаята.
 
     Добре, не беше минало по план. Майкъл не бе и очаквал всичко да протече гладко, но определено ревяща шаферка, оцапана в кръв да се появи пред всички, не беше най- добрата развръзка.
     Саманта се върна по- бързо от очакваното и застана пред тях с ръце на кръста насред празния коридор. От нея лъхаше завидна решимост.
- Миличка, всичко ще ти обясня – започна с извиненията Уил, още преди тя да беше отоворила уста.
- Да ми обясниш? – очите й се присвиха. – Да ми обясниш защо приятелката ми се появи цялата в кръв?
- Това не е нейната кръв – намеси се Майк. Тя не го отрази, сякаш изобщо не беше там.
- Не – махна с ръка Сам. – Нека той да ми обясни – посочи към затворената врата на стаята на Алекс. – Нека той ми обясни, Джил дойде от неговата стая.
Още преди  да успеят да я спрат тя нахлу вътре, Алекс беше в банята, застанал пред мивката и миеше кръвта от гърдите си, червени вади се стичаха по корема му, той се извърна и Сам се стъписа от гледката.
- Какво по дяволите стана?! – литна гласът й.
- Тя ме нападна – Алекс свали кърпата от металният държач и попи тялото си.
- Джил те е нападнала? – очите на Саманта се разшириха невярващо. – Тя ми каза обратното.
- Това е моята кръв! – вече изръмжа Алекс. – Тя се преструва, точно това се опитва да…
- Къде те е ранила? – попита жената.
     Добре, това беше зле планирано извинение. Раните, които евентуално младата жена му беше нанесла, сега ги нямаше. Сам не знаеше, че тялото му можеше да се лекува по- бързо от тези на другите, започваше да подозира всички тях, които странно мълчаха и поддържаха една версия, дори двамата с Майк да не знаеха нищо повече от нея.
     Алекс мълчеше. По съвършено гладката му кожа нямаше наранявания, а сега, след като кръвта бе измита и розовееше по кърпата в ръката му бе повече от ясно, че той лъжеше. Вампира стрелна с очи Уил, той поклати глава.
Никакво промиване на мозъка!
- Мисля, че трябва да поговорим – въздъхна той, ръцете му се тресяха. Нима бракът му щеше да трае толкова кратко? Няколко часа?
- О, да, трябва – тросна се жена му и се извърна към него.
- Да отидем в стаята ми…
- Не – прекъсна го тя, все така ядосана и уверена. – Ще говорим тук, и вие веднага ще ми кажете какво става, или някой наистина ще прокърви!
     Облечена в ефирната булчинска рокля, Саманта се държеше по- скоро като жената войн, не като булка. Настъпи мълчание, през което Алекс гледаше лошо, все още с отворена риза и безсрамно изложено на показ тяло, Уил чупеше пръсти, Майк се беше смръщил и преценяваше обстановката.
- Кажи й – обади се след известно мълчание.
- Майк… - Уил рязко се извърна към него.
- Какво да ми каже? – смръщи се Саманта.
- Говорихме по този въпрос! – тръсна глава Майк. – Ако смяташ да продължиш, всичко трябва да се изясни. Сега.
- Майк, не мога да…
- Някой от вас ще ми каже ли най- сетне какво става? – изкрещя Саманта.
- Ти не залагаш брака си на карта! – лавна му Уил, напрегнат и вбесен. – Не се меси!
- Какво не ми казвате?! – извика жената.
     И тримата мълчаха. Беше вече късно за увъртане. Една погрешна стъпка и Саманта можеше да излезе от тук и да не се върне никога. Но лъжите нямаше да оправят нищо.
- Алекс е различен – първи проговори Майкъл. – Той не е като всички останали, за това не виждаш раните му.
- Какво трябва да означава това? – смръщи се тя.
- Покажи й – кимна Майк.
Излишно беше да се споменава, че Уил се тресеше от напрежение, само ако сбъркаха, той никога нямаше да си го прости.
     Алекс гледаше резервирано, не знаеше дали двамата глупаци пред него бяха наясно какво можеше да отприщи това. Ако още някой разбереше за него, той трябваше да го убие, без значение дали това бе жената на Уил или някой от гостите. Тъпата шаферка не бе разбрала нищо от сцената, когато го наръга.
     Той стисна очи и си пое въздух, остави ноктите му да се издължат и рязко поряза гърдите си, пробра ги по- бързо, отколкото Саманта можеше да види.
     Парна го болка, когато кожата му се разкъса и в плътта му се отвори рана. Не беше дълбока, смъдеше. След няколко секунди вече не се усещаше, а след това вече изобщо я нямаше. Стеклата се вадичка кръв той попи с още влажната кърпа. Стоеше и чакаше русата да се разпищи и също да побягне.
- Чакай – тя го посочи и пристъпи напред. – Как направи това? Занасяте ли се с мен, това някакъв трик ли е? – обърна се към другите двама, които стояха сковано.
- Не е трик, миличка, планирах да ти кажа… - заобяснява се Уил.
- Не ме милосвай – посочи го с пръст Сам. – Какво си планирал, какво не ми казвате?! – изнерви се.
- Алекс не е като всички нас – въздъхна примирено Уил, тежест се загнезди в сърцето му. Това бе краят на всичко с нея, краят на брака му. – Не ти казах, защото не мислех, че си готова, аз не бях готов. Алекс е вампир. Наистина. Това, което правим пред публиката, част от него е поза, останалото е истина.
Майк стоеше, свил ръце в юмруци и не смееше да издаде звук, силно смръщен.
- Добре, вие шегувате ли се с мен? – тя вдигна ръце с длани към тавана.
     Алекс пристъпи бавно, вече поел риска, и като застана на известно разтояние от нея отпусна глава назад и отвори уста, гледайки към тавана, устните му се повдигнаха когато чифт остри кучешки зъби се показаха. Саманта трепна.
     Добре, това вече не беше поза, не беше преструване, фалшива кръв или каквото и да било от техните сценични изяви. Тя стоеше вцепенена, гледайки как зъбите израстват от небцето му, остри, смъртоносни, точно като на диво животно. Алекс изведнъж доби друг вид, не на самоуверен красавец, който сваляше всичко живо, щом влезе в стаята, в един момент той й заприлича на хищник. А хищниците ловяха жертви.
     Още не беше осъзнала видяното, когато той затвори уста, от зъбите му нямаше и следа, сякаш моден аксесоар, който си беше прибрал в джоба.
- Това, това… - тя го посочи и се отдръпна назад. – Какво беше това, ти не си… Това не е възможно.
- Сам, щях да ти кажа – посегна да я подкрепи Уил, тя замахна и отстъпи.
- Не ме докосвай! – изивка. – Ти си знаел? И двамата сте знаели? – изтъня гласът й, местейки поглед от Уил на Майк и обратно. – И не си ми казал? – обвини го.
- Щях да ти кажа – зашити се той.
- Кога?! – кресна му Саманта. – Когато и двете ни деца вече запишат колеж? Или когато изяде някоя от шаферките ми?
- Пак ти казвам, не съм я наранил – хладно потрети Алекс, хвърли изцапаната с кръв риза на леглото и отвори куфарът, в който бяха донесли багажът си, търсейки нещо друго, което да облече.
- Опитах се да постъпя правилно! – вече извика и Уил. – Да защитя теб, и него – посочи го – и да удържа положението. Не можем да пеем за това наляво и надясно, да не мислиш, че ми е лесно да взимам подобни решения?!
- Не ми говори!
Саманта затръшна вратата и стъпките й се чуха по коридора.
- Сам!
- Остави я да се успокои – каза Майк. – Изчакай няколко минути.
- Сигурно сега си стяга багажа, сигурно си тръгва…
- Успокой се! – чернокосият сложи ръце на раменете му и го накара да го погледне. – Не вижда вампири всеки ден, дай й минутка – две да го осмисли.
     Двамата излязоха навън, Уил снова по коридора, накрая слезе с Майкъл при останалите гости, съвсем бяха забравили за тях, трябваше да оправят ситуацията някак. А той – да пийне нещо. Оставиха Алекс сам, от съседната стая, където Саманта беше изпратила разтроената шаферка се чуваше хлипане, но не и говор.
     След малко на вратата на Алекс се чу почукване.
- Може ли да вляза?
Той седеше на леглото си и на лицето му бе изписана явна изненада, че я вижда, но все пак кимна. Тя го гледаше, и все още с ръка на бравата попита:
- Ще ме нараниш ли?
- Защо да го правя? – вдигна рамене той.
     Беше неловко, но гневът, който тази жена излъчваше беше впечатляващ. Аурата й сякаш светеше от обзелите я емоции. Саманта направи няколко крачки, набрала полита на булчинската си рокля и застана пред него.
- Искам да знам кой си – каза му. Беше я страх, но не отстъпи дори на сантиметър, това той сметна за изумително. – Какво си – допълни. – Как се стигна до тук? От кога знаят момчетата?
Той въздъхна уморено.
- Няма да си тръгна от тук, докато не ми…
- Седни – прекъсна я, изправи се и отиде до минибара, от където извади бутилка и чаши. Наля само на нея и й подаде, Саманта изглеждаше сякаш не знае как да реагира.
     Алекс беше облякъл друга риза, по- малко официална и отново черна. Не я беше закопчал до горе, от край време мразеше впити в шията му дрехи. Може би разкриваше твърде много, но тя не бе тук да се любува на тялото му, и той добре го знаеше.
- Не нападам приятелите си, можеш да седнеш – покани я повторно. – Уил те обича. Наистина. А Уил ми е като брат. Не бих наранил някой, на когото държи.
Чак тогава русата отстъпи назад и седна в стола до тоалетната масичка.
- Как си станал такъв? – попита тихо, стиснала малката чашка с уиски, която не отиваше на фините й пръсти и изящните й движения.
- Превърнаха ме. Не съм го искал. Дадоха ми тяхна кръв, а после ме убиха.
- Ти си… умрял? – очите й се разшириха.
- Умирал съм – поправи я. – Вече не помня колко пъти.
- Чакай, какво ми говориш – тя примигна, сякаш излизайки от унес. – Искаш да ми кажеш, че можеш да бъдеш наранен, но не и да… бъдеш убит? – гледаше го с леко наклонена глава. – Как става това? Кога се е случило…
Той изпуфтя звучно и също си наля.
- През 1645-та. Не, не се шегувам с теб. Почти на 400 съм.
     Саманта се взираше в този блед красив мъж, седнал срещу нея, пропускайки факта, че собствената й сватба тъкмо бе приключила. Сега той бе на дневен ред, а тя не разбираше нищо.
- На вторият ти въпрос – проникна през вцепепнението гласът му, който й се стори ненатрапващ се, дори приятен – вампир съм. Точно каквото си мислиш. Да, пия човешка кръв и да, светлината може да ме убие. Ако спра, тялото ми ще се предаде и ще умра. Знам, че и това е избор, но предпочитам да не го правя. За сега – той извърна поглед.
- Защо?
Явно няколкото изживени живота според нея биха му стигнали, а нещата, които беше извършил биха го подтикнали към смъртта. Но ето, че той беше тук.
     Момчетата, музиката му, страхът да не бъде наказан за зверствата, които беше извършил, страхът, че може би имаше Бог и той щеше да въздаде според своето собствено правосъдие, без да го е грижа за болката, която е изпитвал през годините…
- Сложно е – каза й само.
     Саманта беше красива жена, и сега стояща пред него, той си позволи да я разгледа, докато тя размишляваше над казаното. Спомни си защо тези като него биваха привличани от човеците, от смъртните, от топлите им тела и крехката им физика.
     Косата на жената обрамчваше нежното й лице, сега изразяващо тревога, смущение. Слабите й рамене се бяха привели напред, нежната гръд бе прикривана от плата на роклята, полите й, които все още стискаше в ръка очертаваха талията и краката й. Да, тя беше хубава, и имаше онази искрица, в която Уил се беше влюбил, тя бе борбена, може би щеше да го намрази заради същността му, но щеше да остане.
     Чашата най- сетне се надигна в ръката й и тя отпи. Стисна смутено устни, опитваща се правилно да зададе въпроса си.
- Всички ли знаят за теб? – най- сетне го погледна. Той кимна. – От кога…
- Бяха на по седемнайсет – осемнайсет – опитваше се да не придава емоция на разказът си Алекс. – Майкъл ме откри, приеха ме.
- Открил те е? – не разбра Сам. Алекс осъзна, че нямаше да мине с недомлъвки.
- Бях в Ню Йорк, така наречените ловци надушиха следите ми. Използваха сребро срещу мен, когато Майк ме откри вече се свечеряваше, не ми бе останала много кръв, той видя… какво бях.
 
- Лежах на пътя и слънцето докапчваше останалият живот във вените ми – спомняше си Алекс. – Можех да усетя колко горещ бе пътя под мен в онзи ден, сякаш се намирах върху нагорещен котлон и слънцето скоро щеше да ме изпържи. Трудно можех да дишам, десният лоб на белия ми дроб бе пълен с кръв. Можех да си навра юмрука в корема, толкова голяма дупка зееше в червата ми… Щях да си умра там, мамка му, молех се за това, молех се да свърши по- бързо.
     Тогава над мен се появи сянка, спомням си я, слънцето за секунди се скри и всичко поутихна. Разбира се че си помислих, че бяха ловците, щяха да ме върнат в онази килия и да разкъсат каквото бе останало от мен.
Но бях сгрешил.
Той сведе поглед към чашата си.
- Беше Майкъл. Хилаво неопитно очилато хлапе, което ме гледаше втрещено и започна да реди молитви. Трябваше да ме остави, неговият бог така би му наредил. Но той ми помогна – подсмихна се вампира. - Помислих си, че това бе, от което имах нужда, кръвта му щеше да ми спаси живота, щях да намеря къде да се скрия за през нощта, а после да се разправя с онези ловци.
- Какво те спря? – чу като от далече гласът на Саманта. Не си направи труда да я поглежда.
       Алекс млъкна за момент. Беше красив, толкова красив, и някак не бе реален. Сякаш не стоеше на леглото в скъпо обзаведената стая, сякаш косата му бе материализирала се нощ, а очите… Не бяха морета или езера, и небе не бяха. Сякаш част от космоса, събрал се в тези недостижимо сини сфери. Омайващо сини, Саманта се взираше в тях и очакваше с цялото си същество да чуе продължението на разказът му.
- Вместо просто да ми помогне да се махна от пътя – продължи -  той ме заведе в къщата си, отвори вратата си за мен, изложи на риск живота на единствените хора, които имаше до себе си… Заради мен. Никой – Алекс отново бе свел глава – никой не го беше правил до този момент, за целият ми живот. Видях в него съмишленик, може би това, което щеше да стане от мен ако не ме бяха убили в онзи ден. Завиждах му – с подигравка към себе си рече Алекс. – Той имаше всичко, което аз никога не съм имал. Дори да бяха уплашени до смърт, Уил, Тони и Честър не отстъпваха от местата си, щяха да оцелеят заедно, или да умрат заедно. Това ми се стори твърде ценно, та да го затрия.
 
     Когато излезе от стаята му, Саманта плачеше. Уил я срещна по коридора, беше чакал в напрежение, очакваше тя да го подмине и да си отиде, или да му удари шамар. Вместо това се облегна на рамото му и обви фините си ръце около здравите му рамене.
- Прости, че ти се развиках – каза му тихо. – Да си вървим у дома.










Отсрамвам се с по- дълга част заради дългото чакане. Извиняваме се, но подготвянето на сватба отнема време ;)

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2019-08-23
прочитания: 75
точки: 5 (виж далите точки)
коментари: 1 (виж коментарите)
препоръчано от: 3 (виж препоръчалите)

Вход