StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 165,374
   Потребители: 12,360
   Автори: 3,999
   Коментари: 319,136
   Точки: 2,663,602
   Съобщения: 149,564
   Лексикони: 4,499
   Снимки: 10,778

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Сурова зима

     Беше зимата на 1653-та, сурова и гладна зима. Скреж бе покрил дори голите черни стволове на дърветата, протегнали кривите си клони към бялото празно небе. Рядко се виждаха деца да играят в снега, дори кучетата се криеха в къщите си. Пътят – единственото изринато място в селото бе разкалян от многото крака, минали по него. Бакалията работеше само до обяд, единственият останал лекар в лечебницата бе на повикване.
     В малката къщичка зад килнатата дървена ограда коминът пушеше слабо. Дървата бяха мокри и твърде недостатъчно, семейството се бе сгушило в кухничката, жената се бе завила с дебело вълнено одеяло докато режеше лук, вдигна ръка и избърса насълзилите се от миризмата очи.
- Яхнията няма да се сготви така – промълви, черната й като нощ коса се бе измъкнала от дантелената панделка, с която я прихващаше, тя се спря да я прибере.
- Дърварите не се връщат от гората, установили са лагер там, непристъпно е – каза мъжът й, разперил дългите си кокалести пръсти над нащърбената чаша билков чай.
- Аз ще отида – веднага предложи единственият им син, не му харесваше да гледа родителите си в това положение.
- Не ставай глупав, Алекс, преспите са ти до рамото, дори няма да стигнеш до вратата.
Момчето гледаше как студените ръце на майка му треперят, докато режат зеленчуците, той се обърна към старата им черна печка, на която имаше място само за една тенджера, тази, в която в момента водата не искаше да заври.
- Сложи още едно дърво – посочи той. – Така няма да се сготви изобщо.
- Не можем да хабим дървата – сопна му се тя. – Няма да ни стигнат…
- Картофите не са вкусни сурови – въздъхна баща му и се изправи, главата му почти се удари в ниското таванче. Стана и хвърли още една цепеница в огъня, а после разбута въглените с изкривеният дилаф.
- Ох, по- дяволите!
     Чернокосата бе порязала пръста си, алена капка кръв се събра и тя дръпна ръката си за да не капне върху дъската за рязане. Всичко друго в къщата може да бе овехтяло, но ножовете бяха идеално заточени, баща му се грижеше да бъдат винаги остри.
     Алекс веднага се втурна и й донесе една от кърпите, направени от нарязана стара памучна риза, които висяха на страничната пръчка на печката. Той подхвана студената й ръка, и сръчно колкото за неговите години, уви плата за да спре кръвотечението. Гледаше как бе избила и вече се стичаше надолу по бледите й пръсти, стори му се красив контраста на кожата с алената кръв.
- Милото ми момче – тя сложи ръка на същата тази гарваново черна коса на главата му, и се наведе да го целуне по челото. – Какво бих правила без теб?
     Яхнията най- сетне бе започнала да къкри на печката, а коремът му къркореше, щяха да минат часове докато се сготви. Той излезе от кухнята и отиде в единствената друга стая, която имаха – спалнята. Грабна сивото си палто от стола и излезе незабелязано.
 
     Вън студът и светлината го атакуваха едновременно, той присви очи, докато обуваше ботушите си и затвори плътно палтото си. Не беше лъжа, дворът, работилницата на баща му, където изковаваше ножовете си и дори оградата бе засипана. Нямаше да е лесно да прекоси двора.
Но Алекс никога не се бе плашил от трудностите. Веждите се свиха над изумително сините му очи и той грабна греблото, опряно до вратата.
     Скоро откри, че не беше толкова лесна работа да си проправи път. Пустото гребло тежеше, още повече пълно със сняг. Той бе гледал как баща му го размахва и хвърля снега от двете страни на пътеката, но Алекс едва съумяваше да го повдигне. Да не говорим, че пръститие му се бяха вкочанили в ръкавиците от телешка кожа.
- Да не си някакъв проклет пораженец! – изкрещя той на себе си, дъхът му излетя от устата му и се превърна в бяла пара. Той нагази в пряспата и загреба ожесточено, щеше да плува през снега ако се наложи, не можеше да понесе да гледа майка си така мрачна, толкова тъжна.
     Когато беше малък, добре де, по- малък, Алекс за първи път си помисли, че имаше най- красивата майка. Това може би бе бил първият му детски спомен. Тя приличаше на онази принцеса от приказките, снежанка – съвършени нежни ръце, коса като коприна, дълги черни ресници като крила на птица, съвършен глас. Той вече беше твърде голям за приспивни песни, но обожавеше, когато тя му пееше.
     Воден от тези мисли, Алекс разрина чак до входната врата, и о, щастие, от кметството бяха наредили да почистят пътя, той събори снега от вратата, отвори я и излезе. Тук беше дори по- светло, Алекс присви очи, светлината го дразнеше. Той не носеше шапка, мразеше шапки, за това нямаше и с какво да скрие очите си. Изчака да привикнат към светлината и тръгна надясно, нагоре към кръстопътя и центърът на селото.
    
     Колкото по- към центъра му отиваше, толкова повече бяха богаташките къщи. Имаше по- големи дворове от техния, истински огради, направени от керпич, боядисани в красиво бяло, в някои дворове имаше отделни постройки за добитъка, Алекс мерна мъжът, който имаше цели трийсет крави, от него купуваха мляко.
     Той вървеше и се оглеждаше. Помисли си, че майка му би се радвала да живее в една такава къща. Някои бяха дори двуетажни, това си беше истински лукс. Би й отивало да се разхожда по коридорите на един такъв палат, облечена в изискана вечерна рокля. А баща му щеше да си има истинска работилница, с професионален тезгях, не навесчето отляво пред къщата, сега всичките му инструменти бяха засипани от сняг.
     Алекс беше питал баща си защо нямат пари, но той му отговаряше все набързо и с отговори, които не задоволяваха момчето. Или се усмихвваше и продължаваше да работи, или измърморваше нещо от рода на: „Тъй ни е било писано”, „Не всички се раждат богати” и „Парите не са всичко”.
Е, ако парите струваха щастието на майка му, значи бяха всичко.
     Алекс вървеше по пътя, хората все още сновяха напред назад, скоро щеше да се смрачи, може би трябваше да излезе по тъмно? Мина покрай къщичката на бабата с козичките, избягваше да идва тук, миришеше чак от входната врата. Тя имаше малка купчинка дърва пред вратата, но му се стори нередно да краде от нея, и на нея не й е било писано, заключи Алекс.
     Къщата с високата ограда обаче не бе сред бедните, и той се насочи натам. Лесно можеше да се изкатери по крушата пред оградата и да се преметне вътре, а после да изхвърли малко дърва и да ги пренесе до вкъщи. Така и направи.
 
     Противно на впечатлението, че беше още хлапе, Алекс може да бе дребен, но умееше да се катери като котка. Първо се огледа дали по пътя не идва някой, сетне се оттласна с единия крак от замръзналата стена и се набра, запълзя нагоре по ствола и сграбчи най- ниския клон. След това лесно стигна до ръба на оградата и се метна вътре.
     Той не губи време да оглежда двора със загражденията за животните, къщата с веранда или дървената кола, спряна под навеса с покривче с червени керемиди. Имаха си дори кола, мислеше си той. Няколко цепеници нямаше да им се видят голяма загуба.
     Като гледаше да върви по утъпканото за да не оставя следи, Алекс се провря между къщата на птиците и външната тоалетна, и достигна малка стаичка без прозорци. Земята беше засипана с трески и кора от дървата, които бяха разтоварени в прилежни редици по двете стени чак до тавана. Тук имаше запаси за целия град! Той съзря средна по големина ратанена кошница, грабна я и се зае да събира дърва в нея, като не пропускаше откъртената кора и подпалките, щяха да свършат работа. Не я напълни до горе, щеше да тежи, огледа се на излизане и се затича към мястото, от където беше прескочил.
 
     Алекс внимателно преметна кошницата и я остави на перваза отвън, беше наистина студено, краката в ботушите му бяха безчувствени, пръстите го боляха, но той нямаше време да се оплаква сега. Почти беше завършил задачата си.
     Почти, казваха хората, бе най- тежката дума. Той почти достигна с крак дънера на крушата, когато погледът му се спря на две момчета на по дванайсет и петнайсет, които го гледаха. Синовете на семейството. Той се закова на място, сетне се обърна към кошницата.
- Какво правиш тук, малък червей? – извика по- малкият брат и двамата се спуснаха към него.
     Алекс осъзна, че нямаше как да скочи и да им се изплъзне, тръгна по обратният път и единият му крак беше вече на зида, почти се беше измъкнал, когато усети здравата хватка на по- големия около глезена си, който го дръпна рязко надолу и Алекс залитна. Удари се в дървото, посегна да се хване за нещо и напипа дръжката на кошницата, която не бе пълна и не можа да удържи тежестта му, прекатури се и дървата се изсипаха на земята, а той падна до тях в краката на по- големите момчета.
- Крадеш, така ли, боклук такъв?
Големият хвана кошницата и я обърна, всички дърва се изсипаха на пътя.
- Не, те са за майка ми! – извика Алекс, докато тъмнокосото момче го бе сграбчило за врата, болеше.
- Майка ти, а? – рече брат му. – На баща ти чепа не й ли стига?
     Тогава Алекс не осъзна цинизма за да се обиди, но осъзнаваше повече от добре, че беше загазил. Юмрукът в окото му го потвърди, сетне големият брат го блъсна и той падна на пътя, черната му коса се разроши.
     Бягай, казваше му онова вътрешно гласче, което обикновено го спасяваше от неприятности. Той понечи да се изправи и да побегне, но нещо твърдо през гърлото му го върна назад, един от нападателите му бе прехвърлил дръжката на кошницата и го издърпа обратно, той остана хванат като в капан, стисна дръжката с две ръце, но не можа да се измъкне. Изведнъж вече не му беше студено, тялото му се сгря и му стана трудно да диша.
- Научи се да си стоиш в дупката, плъх! – по- малкият брат му се хилеше злобно. – Където ти е мястото!
Той посегна и го удари в лицето, тАлекс извика и се сви, но момчето повтори, Алекс усети как устната му се разкървави. Тогава големият го изблъска и повторно го хвърли на пътя.
- Махай се! – извика след него. – И не се връщай, другият път няма да сме толкова учтиви!
 
     Болеше, докато се изправяше, устната и окото щеше да преживее, но не и провалът си. Той беше само на осем, смяташе, че рефлексите му щяха да го спасят, но ето, че беше сгрешил. Най- го беше яд, че не носеше дърва за майка си. Беше успял да отмъкне само една малка тресчица, която отчаяно стискаше в охлузените си ръкавици. Накуцваше докато вървеше надолу по пътя, опита се да спре сълзите от обидата, но те просто се затъркаляха от сините му очи.
     Когато се прибра вкъщи баща му се хвана за главата, а майка му хвърли покривката, която шиеше и се спусна към него.
- Момчето ми, какво е станало!?
Чернокосата застана на колене и го прегърна силно, галейки косата му.
- Нося ти това – тихо каза той, свел очи засрамен.
- Какво е това, кой те е нападнал, кажи ми?
      Тя го вдигна и го сложи в нейният стол, беше толкова удобен, спомняше си. Баща му донесе преварена вода и майка му обтри раните му.
- Нямахме дърва, исках да донеса… Те бяха повече от мен – завърши разказът си.
- Отишъл си да крадеш? – ахна баща му.
- Как си могъл, Алекс? – майка му спря работата си и се отдръпна от него, той се почувства зле от това.
- Другите имат повече, от колкото им трябва, исках да ти помогна, направих го за теб – погледна я той и отново започна да плаче.
- Алекс, не може да вземаш нещо, което не е твое – спря се пред него баща му. – Без значение колко ни е трудно, кражбата е нещо много лошо!
Той сведе глава.
- Обещай ми, че повече няма да го правиш.
Алекс мълчеше.
- Алекс, тези момчета можеха да ти счупят нещо, как въобще ти е хрумнало да направиш подобно нещо!? – скара се майка му и свали мокрото от снега, в който се беше търкалял яке. – Обещай ни, че повече няма да се повтори – гледаше го чернокосата.
- Обещавам – въздъхна той.
- Глупавото ми момче – тя донесе малка кутия с лекарства и допря тампон със силно щипеща течност до устната му, той си пое въздух, но не издаде и звук.
 
     Нощес докато се бяха свили в леглата си, Алекс лежеше по гръб, скулата го болеше и не можеше да се обърне надясно. Той обаче не се чувстваше виновен. Беше отишъл да краде, защото те нямаха достатъчно дори да приготвят храната си, защо някои можеха да си позволят кола, господарска къща и клетки с десетки животни, а те да гладуват?
     Но най- го болеше от начина, по който двама бяха застанали срещу един, бяха го издебнали и го бяха удряли докато той беше в капан. Този път потисна сълзите си, това нямаше да остане така.
     Три дни по- късно, когато сцепената устна вече не кървеше и отокът на окото му спадна, Алекс се запъти към същото онова място, което беше обещал да не доближава.
Още отдалеч позна къщата, крушовото дърво, по което се беше катерил, както и дървата, разсипани пред вратата. Кошницата я нямаше, но очевидно никой не си беше направил труда да ги прибере. Не им трябваха, дори не бяха забелязали, че липсват от склада им.
     Да ги събере и да се махне? Това беше добър план, до десетина цепеници нямаше да им помогнат особено, а и родителите му веднага щяха да се сетят от къде ги беше взел. Не, не беше тук за да краде отново.
     Момчетата на това семейство бяха разхайтени, излизаха когато и където си искаха, прибиаха се по тъмно, за големият дори се говореше, че си имал приятелка. Алекс не разбираше от тези неща още, но знаеше що е чест. Неговата бе наранена до кръв и той нямаше да остави богаташките хлапета да му се надсмиват, на него и на семейството му. Какво като не беше богат, парите не бяха всичко.
    
     Той се приближи до оградата и вдигна едно от дървата, присви очи и се огледа, след което се изкатери пак по крушата и се скри в ъгъла на оградата, вече беше почти тъмно.
     Разбира се, че чакането не беше приятно, но след известно време чу гласове и стъпки в пръхкавия сняг, бяха двамата братя, идваха от площада, където по това време не ходеха деца. Смееха се, шегуваха се и пак използваха обидни думи по адрес на някой, когото Алекс не разпозна по име. И точно когато минаха по пътя покрай него…
     Той се хвърли. Скочи досущ черна котка и ритникът му срещна рамото на по- малкият брат. Той изкрещя и падна на земята, хвана рамото си и започна да вика. Алекс не изгуби време, все още стиснал дървото, замахна с всичка сила и удари по- големият в слепоочието, който залитна и това му даде време да го спъне и да го събори на земята.
- Това е оня крадлив червей…
- Ти си червей – изръмжа чернокосият, замахна повторно и голямото момче изквича, когато два от зъбите му бяха избити от дървото. Червена кръв покапа по снега.
Алекс се обърна навреме за да посрещне удар от по- малкия, който шибна в корема, а сетне в гърба и го изрита настрани.
- Иди сега разкажи из селото, че те е набил осем годишен – Алекс хвърли дървото на земята и се отдръпна назад от хленчещите момчета. – Това ви е задето обидихте семейството ми.
     Прибирайки се вкъщи, отново нямаха дърва за печката и ядоха студена супа. Той използваше най- малката лъжица заради сцепената си устна, но изпитваше хладно задоволство. Не каза на родителите си какво бе направил, те щяха да му се карат, да му кажат, че е постъпил зле. Но не беше единствен, онези двамата го нападнаха първи, а заради кражбата родителите му не можеха да отидат да поискат сметка на тяхното семейство.
     Тогава Алекс разбра, че понякога нещата не се решаваха с мирни средства, и да си честен само те превръщаше в жертва.

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2019-08-01
прочитания: 36
точки: 2 (виж далите точки)
коментари: 1 (виж коментарите)
препоръчано от: 2 (виж препоръчалите)

Вход