Страстта прекърши пръстите си. Погали го по гърба. Одра кожата му, прокара длани през тялото му. Захапа дробовете му, разпиля сърцето му, почерни очите му. Изчезнаха костите му, преливаше тялото му от любов. Изписа с устните си върху тялото ти ... лудост. Надпреварваше се със себе си, но със страстта не можеше да спечели играта. Никой не можеше. Прехапваше до кръв устните си, когато виждаше отражението си в огледалото на ветровете й. Колко прераждания за секунди преминаваше. Това не беше любов, приличаше на смърт, приличаше на вода, която плува в себе си. Приличаше на сперматозоид, който се самоизяжда. Приличаше на едно препълнено нищо, което създаваше удоволствие... удоволствието да изпиваш собствената си кръв. Да бъдеш вампир за вампирите. Ще си видим за слепите... ще бъдеш чут от глухите. Ще се влюбят безлюбовните. Ще родят безплодните.
В градината на Рая се роди безполовото. Бог го съсече на две. Разпиля го и го остави да се подлуди.
В градината на Ада нищо не се роди. Дяволът се раздели на четири... и се разпиля ... в пространството и създаде посоките.
Във Вселената нищо нямаше, освен хармонията на лудостта. Тя не се разпиляваше, не се съсичаше... Тя се самоизяждаше.
Бележка от автора:
Ако очите ти не могат да поберат цялата вселена, имаш име, което никога не можеш да изречеш.