StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 161,379
   Потребители: 12,329
   Автори: 3,982
   Коментари: 305,298
   Точки: 2,631,563
   Съобщения: 127,643
   Лексикони: 4,477
   Снимки: 10,745

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Старата къща

           Беше се сгушила между новите триетажни къщи, които по-скоро приличаха на хотели. По цялата дължина на улицата само тя беше останала, напомняйки за старото време. Когато в дворчетата, окъпани в цветя, асми и смокинови дръвчета, край дървените маси привечер се накачулваха курортистите. Защото и кръчмите тогава не бяха толкова много, колкото сега. Това сближаваше летовниците с хазяите, и така се създаваха приятелства за дълги години.
            Морето все още беше същото, макар че можеше да се види само от терасите на големите триетажни хотели. По цялата улица бяха паркирани коли, тротоарите отесняваха летем от многото народ, който от сутрин до късна вечер шляпаше по джапанки с чадъри, пояси и надуваеми топки в ръце. Площадът долу в края на улицата беше превзет от сергии, отрупани с какви ли не джунджюрии, плажни кърпи, казани с варена царевица, ателиета с евтини бижута и картини на улични художници, които настояваха да запаметят на платното си незабравимите искри в очите на минувачите, защото все пак наоколо е лято, ваканция и море.
               Малката къща беше скоро варосана, покривът и се беше наклонил на една страна, но не течеше, тесният двор беше отрупан с отдавна неизползвани предмети, но си имаше цветна алея от саксии с червени мушката, в средата с една голяма маса, постлана с мушама. Червено и бяло грозде беше надвиснало над алеята, а голямата смокиня до оградата беше натежала от плодове. Баба Анастасия вече отдавна не беше жива, за да й се радва. И да вари сладко, с което да черпи летните си гости. Или да присяда навън, на трикрако столче, цялата в черно, със забрадка на главата, която да покрива белите й коси. Сега по улицата не сядаха стари жени, то и никой не излизаше по тротоарите, работата в къщите-хотели не беше малко и свършваше чак когато се изтечеше лятото.
                 Двете дъщери на баба гъркиня не бяха имали късмет да се оженят. Така си мина времето, не че не бяха както трябва. Напротив, хубавици бяха като млади. Нямаше по-добри гмуркачки от тях покрай скалите, където скубеха големи миди и ловяха едри раци с белите си ръце. А какви гозби правеха от тях, затова дълги години дворът им беше пълен с хора, бяха управни и много приветливи с гостите си двете сестри. Но с времето нещата се промениха, новото строителство бързо завзе цялата улица и скоро къщицата им се оказа единствената оцеляла от онези, спокойните години, в които всеки познаваше баба Анастасия и дъщерите й Пепа и Леца. И двете работеха в консервената фабрика, трудолюбиви бяха и никой от градчето не можеше да каже лоша дума за тях.
               Последните десетина години няколко строителни предприемачи се бяха заканили да им бутнат къщицата. И да им дадат в замяна два апартамента, че и магазин на долния етаж им предлагаха. Сестрите все се опъваха. И така са си добре, нямат ни дете, ни коте. За какво им е да се лишат от дворчето с асмата и със старата смокиня, която още помнеше майка им, гъркинята. След тях да става, каквото ще става. Имат племенници, те са млади, те ще се оправят после с имота. Но сега, само през трупа им, така им отговаряха Пепа и Леца.
               Само че напоследък по-младата взе да се колебае. То не е толкова лошо, може и повече наематели да пускат лятото. Кой сега предпочита чешмата и тоалетната да е в двора, отдавна бяха минали онези години, когато хората се радваха на морето и това им беше достатъчно.
          - Пепо ма, я да помислим още веднъж- беше се обърнала два-три пъти към кака си по-малката.
          - Голяма съм от тебе, ще ме слушаш. Не ни трябва на баир лозе - гълчеше я  Пепа и така дойде миналата пролет. Когато около шията й се появи някаква буца, беше малка, едва се напипваше в началото. Но после всичко тръгна на зле, и когато настъпи есента, Леца остана сама. Къщата на гъркинята баба Анастасия, къщата на Пепа и Леца, двете майсторки- гмуркачки, сега вече беше само нейна. От което всяка вечер сълзите й напираха, без да се усети.
           А предприемачите изчакаха четиридесетте дена и веднага я наобиколиха с нови предложения. Те бяха подразбрали, че малката сестра е склонна да си даде имота, бяха вече сигурни, че ще успеят. Все пак около четиристотин квадрата беше мястото, като цирей им се набиваше от толкова години в очите.
          - Нека да дойде пролетта, сега идва зима, оставете ме с мъката си. А после, живот и здраве…
             Така ги отпрати и този път Леца.

             Зимата бързо премина. Дойде отново разпукналия цвят по смокинята, асмата пусна филизи, мушкатата направиха първите си пъпки, прибрани в антрето на къщата, сега отново се радваха на въздух и простор. И в началото на април, в първия пролетен топъл ден, на гости на малката къща при Леца дойдоха едни непознати хора. Двамата, мъж и жена, бяха почти на нейната възраст, с тях от колата слязоха млади момче и момиче с двегодишно хлапе. Седнаха на дървената маса край цветята, тя побърза да ги почерпи със сладко от смокини. И когато се взря в смеещите им погледи, изведнъж ги позна.
              От онова лято бяха минали тридесет години. Бяха ходили заедно по скалите, бяха яли миди с ориз и варени раци на същата тази маса. А след два месеца за тяхната сватба двете сестри им бяха пратили паламуд и сладко от смокини. Защото в техния двор, в една топла звездна вечер едно момче и едно момиче, заедно с приятелите си, с баба Анастасия, с Пепа и Леца, се бяха сгодили. Ей тъй, на шега. И така вече толкова години.
             - Това е синът, това е снахата, това е внучето- каза й мъжът. Те живеят сега в чужбина, дошли са за месец при нас. Искаха да ги разходим по старите места. За нас твоята къща е специална.

             След няколко дни Леца отново отказа на предприемачите. Дали спомена, който не беше угаснал в едновремешните й приятели от онова лято я беше накарал да промени решението си. Или може би той е бил само поводът, който да й нашепне, че макар и времената да са толкова различни от преди, докато я има старата къща, ще я има и баба гъркиня, ще я има и хубавата й сестрица Пепа, ще я има и нея самата. Пък докога, Божа работа. После племенниците да решават.


11.09.2009 Любомир Николов


Какво ме вдъхнови?!

Една вест за една загуба.


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2011-03-26
прочитания: 265
точки: 12 (виж далите точки)
коментари: 2 (виж коментарите)
препоръчано от: 5 (виж препоръчалите)

Вход