- Олеле, Соне – Мимето й болно! Тръгвайте насам веднага! Ни знам, кво да я правя – повръща, кашли – ужас ти казвам! Пък работа имам – и по ушите накачена! Не мога да се разправям с болести сега! Айде – идвайте! Боже, гореща е, пък термометър нямам! Пуста й температура – как да я измеря, а? На – пак изкашли! Ох, майчице! Тръгвайте!

Соня не успя да прекъсне картечния огън на свекърва си – остана с писукащата слушалка в ръка, недоумяваща: как здравото й вчера момиченце, днес е толкова болно? Не се разбра какви оплаквания има детето… Нищо не стана ясно. Елате! Ами така ли се прескачат като вада сто и кусур километра до селото? Неделя е, нито рейсове има в девет часа сутринта, нито влакове… На всичко отгоре, Киро пак е „мръднал по рекъта за рибка” – колата я няма вън! Опасен човек! Не му ли стигнаха неприятностите с откраднатата риба преди седмица, ами се е изнизал по тъмно? Нали спяха в различни стаи, пък и тя стоеше до късно да пише своите си „поезии”, призори лягайки за малко, не го бе усетила… Кой знае къде се е забил – как да го намери сега?

Младата жена разтревожена набра номера на пощата, даде заявка за разговор със селото, ядоса се на скапаните връзки и нервно натъпка в дежурната пътна чанта детски дрешки и голям скицник за рисуване.

Снощи се върнаха от селото, снощи! Киро ги бе завел там преди седмица – Мимчето да е на чист въздух, да потича из двора на воля… И най-важното: нали е толкова злоядо, дано прояде! Щото на село всичко има, хем прясно, екологично чисто… Остави ги доцентът и се изстреля моментално обратно – ден да не изтърве от риболовния сезон, да не говорим, че течаха финалните двубои във футболното първенство!

Е, добре – постояха една седмица. Соня се хвърли да копае, плеви, полива; помогна да се направят промишлени количества компоти и консерви, да се прибере от огромния двор щедро наспорения берекет. Изчисти и подреди къщата – от горните стаи до мазето. Рина на овцете и свинете, обира яйцата от полозите…Занимава се с малката, води я на разходка из селото – дано се умори и огладнее, дано прояде! Свекърва й за внучката, дето нейното име носи, душа даваше – през ден от домашно пиле супа правеше, и картофи пържи, и кексове разни завъртя и колкото пъти се връщаше от градината, все по нещо й подаваше да си хапне – домати и чушки, плодове… Но госпожицата - нежна и грацилна, като майка си, поглеждаше яденето, свиваше устенца и тихо, много плахо заявяше, че още не е гладна. Бабата се плесваше по хълбуците и започваше да нарежда, като оплаквачка – откъде се е взело това дете такова, от какво живее – не се разбира, Божке ле!

Наистина часовете за хранене бяха най-мъчителните. Такова злоядо дете-философ, пази Боже! Ядеше с часове, дъвчеше бавно и мъчително, с отвращение – все едно жаби и гущери имаше в устата си. Винаги намираше причина да не иска да яде и вечно измисляше оправдания – привидно приемливи, като това например, че храната трябва да се сдъвче хубаво, защото в корема си тя нямала зъби! На Соня, след подобни обяснения й идеше да скочи и избяга, където й видят очите, защото й притреперваше под лъжичката и изстиваха ръцете от нерви. Но, за щастие, винаги тъкмо тогава си припомняше разказите на своята майка за собствените си „подвизи” и обещанието – да яде „в неделя”!

Все пак, тук – на село, детето се чувстваше добре: играеше си, забавляваше се. Имаше си и приятелка – Стойка, две години по-голямо съседско момиченце, от бебе хвърлено на                    отглеждане при куцата си баба Митка, най-близката комшийка отсреща през улицата. То по цял ден се въртеше из двора и къщата, следваше по петите Мимето и правеше всичко, което малката гражданка поискаше. Беше леко глуповато и грозновато, но сърдечно и кротко дете. Соня приемаше тази дружба най-вече, за да не е самотно Мимето, а и бе забелязала, че когато седнат заедно да ядат, на щерка й всичко й се услаждаше. Затова правеха-струваха, Стойка поне за закуска и обяд  да е на масата, че и тяхното хлапе нещо да хапне.

Но в деня, преди да си тръгнат, Стойка бе заминала на гости у леля си в другия край на селото и Мимето не искаше да си отвори устата и това е! Изправила я срещу слънцето, до стената на къщата, като на разстрел, баба й Минка, след като два часа се бе опитвала да я накара да изяде огромна паница с надробена пилешка супа, най-сетне не издържа и побесняла от безсилие, трясна купата в стената. Мимето изрева уплашено, бабата се свлече на плочника и си заскуба косите в истеричен пристъп. Соня едва не се преби да тича от другия край на двора, за да види какво се е случило. За беля и комшийките надникнаха през оградата – какво става, та детето тъй жално плаче?

Киро изпусна за малко тая сцена. Дойде да ги прибере уж и двете, ала майка му като се завайка и затръшка – детето да останело при нея, че й било тежко, дето тъй сторила в яда си… И той се съгласи, както винаги впрочем – щом тя поискаше нещо, нямаше начин да не стане на нейната. Сега пък Соня трябваше да успокоява и увещава Мимето, че ще остане само още малко, че мама ще я прибере след няколко дена; да бъде послушна, да не ядосва баба си и да яде, по малко, ама да си хапва, за да е здрава и весела. Обеща й да донесе още един голям скицник, защото този, от преди седмица, бе вече наполовина напълнен с опити за портрети на всички домашни животни, включително и на баба Минка. Детето рисуваше с удоволствие и не можеше да се нарадва на кутията с флумастери – абсолютен лукс сред моливчетата и пастелите, с които бе пълно нощното шкафче.

Доц. Кирил Петров дори не си направи труда да вкара колата в двора, ами като си похапна юнашки за трима, натъпка с пъшкане и суетня багажника до горе, завърза го с усукан на три ката сезал – да не изпадат по пътя щайгите със зарзавати и консерви; натъркаля до задните седалки едри дини, които вторият му баща бе купил от ТКЗС-то; извини се пред майка си, че бързал, щото  - „нъл” е в кандидат-студентска сесия, много бил „натварен”… Соня повдигна високо вежди, учудена от явната лъжа – сесията беше свършила преди десетина дни! Но, майка му нямаше как да знае това, а и нали не взеха детето, нищо друго не я интересуваше – да си ходят и да си гледат работата младите… Е, снахата можеше да остане още, ама „нъл” в града се грижеше за двамата й сина близнаци, нека си отива – тя сега й в отпуска цяло лято, те даскалиците имат големи отпуски, пак ще дойде подир някой ден.

Соня много се разстрои, но закачи на лицето си една усмивка – да не се разтъжи отново малката й петгодишна дъщеричка, нацелува я и после, скривайки сълзите си се мушна в задушната кола, в която пухтейки, вече се бе наместил зад кормилото благоверният й съпруг.

Потеглиха. Мимето остана хванато за полата на баба си, хлипайки беззвучно.