Като си пое дълбоко въздух, издебвайки секунда затишие, тя рязко и категорично каза: ”Стига!” и сама се изненада, че канонадата на Бай Пановата словесна артилерия спря.

Той виновно млъкна, помръдна наляво-надясно мустак, вдигна ръце от волана, като да се предаваше и се сниши на седалката.

- Стефа ще ме убие, ще видиш! Тоя път е сигурно. Мама му стара и кола – на серкме прилича! И тъй риба не бях ловил, да знаеш! – подсмръкна, изсекна се шумно през отворения прозорец и продължи изненадан, с учудено, почти детинско изражение:- На параход мязаме, бе Сонче! Погледни да видиш!

- Само дето няма на кого да подадем сигнал „SOS”, Бай Пано! – тъжно поклати глава Соня. - Сами сме!

Той я погледна. Сами са, я! Сами са, ама не е тя коя да е, ами е на Кирата булка! Де да беше друга някоя, Бай Пано нямаше да седи като пън – все щеше да си направи устата, пък каквото падне! Ама Соня е специална! Толкова „специална” е, че Бай Пано дори не опитваше да разбере колко и какво и това – „специалното” у нея. За него тая „специалност” значеше: „Внимание – Кирова собственост!” и – край! Край! Там Бай Пано не пипа, не поглежда даже! А бе, просто Соня си е Соня и туй то! Кирова е тя, ама де го Киро? Пусто да остане пустилото на реката! Когато не ти трябват – хора, цяла манифестация: я някой градинар отива да си навиди бахчата, я цигани шляпат на тъй и на инак, колкото за беля – риба да търсят… Минават по пътя, макар и рядко, понякога трактори с ремаркета, натоварени със сено. Сега – никой, мама му …

- Соне, май Кирата нас ще дойде да търси! Нъл разбираш – трябва да го избутаме тоя пусти „Немец”. Кво ще кажеш ти да подпреш малко, а аз да припаля, белким мръдне и го издърпаме на брега, а?

Соня изумена го стрелна с укорителен поглед.

- Ти как ме виждаш, Бай Пано, аз да не съм булдозер? С двете операции – идеална тяга съм! По-добре ми покажи къде да включвам, а ти бутай!

След малко, обитателите на Килифаревската река станаха свидетели на изумителна гледка: зад волана, нищо неразбиращата Соня, старателно се вживяваше в ролята на шофьорка, а автомонтьорът Бай Пано, с героични усилия, пъшкания, псувни и гръмогласни съвети, по-скоро прилични на картечни откоси, се напъваше да отмести хлътналата между камъните кола. Безуспешно, разбира се!

Соня натискаше амбриажа, въртеше кормилото насам-натам, колата хъркаше задавено, като умиращ хипопотам, но… не помръдваше. „Немецът” беше капитулирал! Избрал удобно местенце да доръждяса и се скапе, неволно превръщайки се в оригинална арт-инсталация с пост-модернистичен ефект и функции, както би казал Киро, ако можеше да го види сред акваторията на реката.

Наближаваше 12 часа. Горещината - неописуема, с тенденции към покачване. Отчаянието – също!

Точно тогава, бучене на тежка машина – далечно и приглушено, наруши унинието. Соня скочи от колата, прецапа решително рекичката и излезе на пепелния коларски път. Някъде далече, все по отчетливо се дочуваше бумтенето на трактор. Тя се огледа и го видя – чак на завоя към манастира. Изпуснеше ли го, тук щяха да замръкнат и отиде, та се не видя!

Младата жена подхвана пъстрите поли на тънката си измокрена рокля и хукна да го пресрещне. Тичаше, тичаше и тичаше, сякаш цяла вечност! За викане, не викаше – нямаше да я чуе трактористът. Свали забрадката и я размаха над главата си.

Сигурно пъстротата й, като огромна пеперуда, мярнала се между люцерните най-сетне привлече вниманието му. Тракторът намали скоростта и спря. Тая, изневиделица изкочила на пътя млада и хубава жена – по това никое време, в джендема, под прежурещите лъчи на юлското слънце, обърка и сепна тракториста. Гледаше я как приближава – почти прозрачна, с мокра рокля, някак нереална – дългокоса, бяла, бяла… Градска жена, сред полето! Сама! Чудна работа! Я, да видим!

- Моля Ви, помогнете! Затънахме в реката – колата затъна. Ей там – по-надолу. Не е далече – сторете добро!

- Хайде, качвай се! - вратата се отвори, една омаслена и здрава ръка се подаде от кабината и Соня, като перце кацна на седалката в ръмжащия трактор. Едва сега видя лицето на човека – с цвят на препечен хляб, синеок и усмихнат.

Когато трактористът слезе почти до брега, Бай Пано – мокър, с навити крачоли, пъхнал се в „авгиевите обори” на своя, никога неподреден багажник, търсеше въже за теглене. И – естествено, не го намираше! А то се синееше върху багажника, омотано около две шпертплатови плоскости, които вече седмица Бай Пано разнасяше из реки и язовири.

-Я, Бай Пано, какво си го закъсал пак? Чуди се ти, чуди се! Не ме ли позна? – и трактористът лъсна сияйна редица бели зъби, като на холивудска звезда.

Свекървата се втренчи в него, ама нали му се падаше срещу слънцето, не го позна.

- Хубава работа, Свекърва, късопаметен ли си станал, а? „Шушу-мушу, ой винце червено, в манастирска изба изстудено!” – заприпява Синеокият, като щракаше с пръсти в такт. Айде бе, да те вземат мътните дано, спомни си: зимата, кога ядохме щуката при дядо игумен в Килифаревския с онова, доцентчето, майсторчето! Върза ли вече? Пано, Пано, що си сам, де го Кирата? - и като метна белтък към Соня, смигна многозначително, демек – браво бе, дядка, къде ги намираш таквиз засукани булки? Прилича на онази, тогава…

- Млък! – Бай Пано изкрещя настръхнал. – Ти ли си бе, Панайоте? Как да не те помня, ами слънцето ми слепи очите, че ми се видиш черен. Пък ми е черно, де – гледай чудо – затънах!

- Ти за риба ли си дошъл или на каскадьор се правиш пред мацката, а? Знам си те аз, знам те!

- Шшшъъъът! Тихо! Нищо не знаеш ти – Кирата съм тръгнал да диря, та рекох надолу към вирчето да проверя, а то – виж кво стана! - и като посочи с очи Соня, която се мъчеше да слезе от високата кабина, тайнствено додаде:- Това булче там е Кировото, на доцента, имай го изнапредвид!

Синеокият въздъхна, цъкна плюнка в реката, изтича до бумтящия трактор и галантно подаде ръка на дамата. Тя прехвръкна край него – лека, бяла, ухаеща на сладка, забранена тайна.

-Хубав „Титаник” сте си спретнали, другарке! Спокойно, ще ви измъкна! Кирата, доцента де, ще трябва да почерпи!

Веждите на Соня се извиха като лястовичи крила: в цялото поле един човек случайно срещнаха и той – сред Кировите софра-другари се оказа!

След пет минути, завързан с въжето за теглича на трактора, „Немецът” изплува от реката - охладен и поизмит, и оцеждайки се в пепелта, направи тънки ручейчета  под себе си. След „Вартбурга”, закрепил шпертплатовите плоскости на главата си, Бай Пано бавно излезе до над коленете мокър, повлякал жабурняци и водорасли.

Благодариха на Синеокия и тръгнаха обратно към града: явно Свекървата си беше забравил в бързината „компаса” на шестото чувство, та не можа да улучи посоката на Кировото бягство.

- Ами сега, накъде да ходим, а Соня? – не е бил тук Кирата, тюх да му се не види, на Янтра ще да е отишъл той! Къде го търся аз на Килифаревската – нъл тук още ни се смеят рибите заради оная чума – циганката! Не може го преживя лесно тоя позор, Кирето, не е за преживяване таквоз нещо! Ама и аз съм една лукова глава!

- Давай към къщи, Бай Пано, късно е вече – където и да е отишъл, ще трябва да се прибере скоро!

Пристигнаха и още неуспели да се разтоварят от „Немеца”, ей ти го „Московецът” с дрънчене се паркира отпред. Бавно, като на забавен каданс от колата слезе доцент Петров           - в обичайните си бежови панталонки и карирана риза, омазана синя шапка и избелели гуменки… Но, о, ужас – целият беше в… кръв!

Соня извика изненадано, но в първият момент не можа да се помръдне. Бай Пано също стоеше вцепенен от гледката, даже благоверната му Стефа, приготвила се с метлата да го перне през лицето, се загледа и се отказа, да не пропусне нещо от извънредната ситуация.

Соня се спусна към съпруга си уплашена, но той я възпря с ръка и усмихнат дяволито подмигна,  демек: – Глей ти сега, на Бай Пано какво ще му се случи!

- А бе Кире, от битка ли идеш? Кво стана, бе приятел?- завайка се Свекървата.

Киро, отдолу до горе оплескан в кръв, но усмихнат и щастлив, с победоносно изражение на лицето, развърза „ключа” на багажника си – едно по-дебело въженце от Бай Пановия сезал и с видимо удоволствие, въпреки усилието, което му струваше, извади от там огромен… сом! Поне имаше метър и нещо и явно много тежеше, защото ръката на доцента бързо омаля и той нежно положи на горещата бетонна плоча дългото бяло тяло на рибата. Първи се окопити Свекървата и изригна мощен взрив от псувни, но с възторжен тон, нещо като славослов за голямото опулено рибище. Бързо около тях започнаха да се събират хора. Всеки гледаше, ахкаше, чудеше се и се дивеше на Кировия майсторлък! А той разказваше ли, разказваше, как днес, като отишъл още по тъмно на завоя на Росица, похвърлял, похвърлял за кефал и като не клъвнало нищо, решил да тръгне нагоре по реката. И на километър от мястото, дето оставил колата на бърза ръка му чукнали доста хубавки кефалчета, ама после там станало чудото.

С корда „Златна костенурка” № 5 хвърлял и изведнъж от подмолите  на широкия бързей нещо много голямо се закачило. Следвала борба невероятна. Чудовището щяло да го завлече в дълбокото. Как са се премятали двамата докато го извлече на брега, само Киро си знаел! Вир вода станал и душата му излязла. Едвам не си строшил спининга! Измъкнал рибището сигурно след час време битка, че голям е този красавец - поне 10 кила има! Ами сега, как да го занесе? Да го остави и да иде за колата  – в никой случай! И Кирата поглежда, съзаклятнически към Бай Пано – нъл се сещаш кво стана на Килифаревския вир!  И му проблясква идеята: сваля си колана от панталона, промушва го през хрилете на сома и го мята на гръб. А кръвта тече, опашката пляска яростно през босите нозе, препъва се Кирата по камънаците, но носи всичкото си снаряжение: на гърба – сома, на едната ръка нахлузена раницата му, на другата – живарника с кефала – и той бая пълен, поне с пет кила риба, а в устата е стиснал спининга – истинска фрегата на сухото! Този един километър му се видял като маратонското разстояние!

Кирата разказваше, показваше, а на Соня душата се стягаше все повече и повече – дори не можеше да стигне до него и да му каже, че трябва веднага да тръгват за село. Той изживяваше своя звезден миг…