StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 164,466
   Потребители: 12,362
   Автори: 3,999
   Коментари: 317,532
   Точки: 2,643,355
   Съобщения: 152,010
   Лексикони: 4,499
   Снимки: 10,779

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Снаряд

Парче от снаряд беше попаднало в главата му. Тъп късмет за тиловак. Докторът се постара, без упойка, колкото можа и закърпи съдържанието.

Но човекът вече не струваше. Поне за него беше така. Пълна слепота до живот с едното око. С другото различаваше само силуети. Времената бяха кучешки – ще рече, че хора нямаше.  Не беше първият, нито последният раняван от свой. Отговорност само пред Бог. Но и Той се беше изнесъл от окопите.

Разкъсани тела, крайници на десетки метри от тях, щяха да пълнят сънищата му. Мизерията, бедността и въшките, настанени в шинела му, поддържаха вегетацията на отчаяното му тяло.

В лазарета миришеше на урина и гнойни рани.

Възможно ли е да останеш човек сред цялата тази гадост? Да, ако не се самосъжаляваш! Но на никого не му пукаше за каквото и да било. Всичко губеше стойност. Дори свободата.

Записа се доброволец. Да мре за Родината. Рано разбра за грешката си. Твърдостта му се сломи бързо. Въпреки маршовите песни за величието и героизма на войника. Трепереше от страх. Трепереше за живота си. Тук всеки се беше изучил на шмекерлъци и отцепки.

Животът не е подарен. Казват ти го първите свистящи куршуми. Даден ти е да го съхраниш и да го направиш каквото можеш.  Без много труд и без резки движения. И си плащаш за това. Мракът е приятел. Светлината – враг. Всичко е наобратно. Ако издържиш докрай, но си нямаш никого  - ще си в гробището за живите. А ако си имаш някого – ще си в тежест на нищетата, още едно неефективно гърло. Да почерниш и роднините си, които си мислят как да ти помогнат да пукнеш по-бързо, като не можеш да си изкарваш прехраната.

И да не искаш - белязан си за цял живот.

Мирът дойде неочаквано, а понякога  дори с него не знаеш какво да правиш. Преследват те собствените ти сенки. Тропотът на коне по улицата  кара тялото ти да подскача и неволно се снишаваш, като предпазване при стрелба; като животно в джунглата. Кой каквото докопа. Негово.

Така, животът само сянка и шум, се настани удобно в подарения му костюм, с прояден от молец десен джоб на сакото. Дарение от мирни граждани – грижа и благодарност за героите.

Гласът на войната още отекваше по опашките за пенсия на военноинвалидите. Мъже, изтрити от предишните си млади лица, рецитираха вдъхновено и възпяваха героизма. Луди. Но оцелели.

 Благодарното население засвидетелстваше подкрепата си с бегли, разбиращи гузни усмивки.  Да ти е ясно, че идея нямат колко човечност е заровена на бойното поле.

И ето - вечер е. Градът притихва. Стихват скандалите по къщите. Все за пари и мързел.

Върви човекът герой. Скърца по тротоара. Мрак в мрака.

Отникъде изход. В мира.


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2019-03-06
прочитания: 109
точки: 11 (виж далите точки)
коментари: 2 (виж коментарите)
препоръчано от: 3 (виж препоръчалите)

Вход