StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 161,205
   Потребители: 12,319
   Автори: 3,977
   Коментари: 304,739
   Точки: 2,630,978
   Съобщения: 125,334
   Лексикони: 4,471
   Снимки: 10,747

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Смъртен

- Боли ме зъб.

     Бяхме се събрали в общата стая в къщата, прозорците бяха закрити наполовина от дългите мастилени завеси. Уил бе вкарал пръст в устата си и не оставяше левият си кътник намира вече петнайсет минути. Майк дискретно бе извърнал глава и четеше нотите на една от песните от новият ни албум, Джеймс се беше вкиснал и неведнъж му каза, че се държи като прасе.

- Да ти помогна? – обадих се. – Ще ти го извадя без да усетиш.

- Може и да се наложи. Не спира да боли трети ден вече, копелето.

Уил изохка и отпи дълга глътка скоч.

     Бяхме четиримата, аз, Майк, Джейми и Уил, другите бяха разпуснали строя.

- Ако си извадиш крайника от устата, може и да спре да те боли – натърти Джеймс, аз прихнах, Майк запази ледено изражение.

- Защо просто не отидеш на зъболекар? – попита той със сериозно изражение, все още гледащ в нотните листа в ръцете си. Беше започнало да се смрачава, с всяка молекула светлина, която изчезваше, зрението му отслабваше.

- Защото ако е фалшива тревога, не искам да ми ровят с проклетата машинка в зъба. Мразя зъболекари!

- Накрая ще се наложи да го извадят. Иди на зъболекар! – тросна се Майкъл и хвърли листата на масата. – Отивам да спя. Не трошете нищо.

    Подвизавахме се в къщата на Майк откакто се помнехме. И аз и момчетата. Той бе превърнал долния етаж в гостна, втория – в спални помещения за себе си и членовете на бандата, някои от които живееха тук и не си бяха тръгвали то години, а третият – в склад и звукозаписно студио. Аз висях там най- често.

     Наследена от родителите му, които бяха богаташи и безхаберници, оставили единственият си син да живее сам от малолетен в необитаемо имение на километри извън града, Майк беше създал бандата като проект на своя детска мечта. А онзи ден, когато ме откри и спаси от ловците на вампири, аз се превърнах в проклетият вокалист на B.L.O.O.D.

     Бях кацнал в най- високата част на покрива, беше среднощ, дрънках на китарата без усилвател и звукът беше някак металически. Всеки си имаше своите демони, мислех си, и те никога не те оставяха. Мъртви приятели, семейство, несподелена любов, да бъдеш отхвърлен и сам – тези неща окупираха съзнанието на хората и нямаше лек до самата им смърт.

- Хей!

Сепнах се. Един от прозорците на третия етаж беше отворен, наведох се, главата на Джейми се подаде, той мигаше към мен.

- Пич, наближава три... Как си се качил там?

- Едно птиченце ме донесе. Какво искаш?

- Да спя – сви рамене той.

Издишах и оставих китарата така, че да не се плъзне по керемидите.

     С известни усилия хлапето се хвана за водосточната тръба, после за перваза и се изкатери на покрива, прилепна плътно за керемидите по корем и запълзя нагоре към мен. Отне му няколко минути да достигне най- високата точка и си отдъхна шумно.

- Защо си тук? - попита тупайки предницата на ризата си, черна на бяло райе.

- Стоя настрани от хора – вдигнах рамене и пак хванах китарата. Онзи риф беше влязъл в ума ми, исках да измисля продължение.

- Мислех, че бандата е твоето семейство – рече Джеймс.

     Не казах нищо. Групата беше най- близкото нещо, което имах до семейство, но не беше такова. Единствено Майк ми беше близък от всички тях, с другите бяхме просто... банда. Свирехме, смеехме се, напивахме се, и толкова. Майкъл беше отритнат от стадото си и изоставен сам да се справя с живота, а аз бях гонен от всички живи, понеже не бях като тях.

- Майк е голям човек – каза изведнъж Джейми, сведох поглед и отметнах косата си. – Двайсет и осем души са кандидатствали за мястото на китарист, мислех, че ще съм поредният, на когото ще затръшне вратата пред лицето. Аз... Рискувах всичко, идвайки в Джърси, нямах и какво да губя, честно казано.

     Нямаш нужда хлапето да ми разяснява миналото си, виждах го, как е бил слаб ученик в гимназията, не е завършил висшето си образование, скарал се е с приятелката си, гонили са го три пъти от работа... Да свири на китара е била детската му мечта, не е повярвал на късмета си Майкъл да го приеме в бандата. И малкият се стараеше, колкото може и колкото талантът му позволяваше. Беше на огромно разстояние от Чаз, който напусна преждевременно, но се опитваше.

     Някъде в мрака изкряска сокол, можех да разпозная звуците на птиците до съвършенство, този бележеше територията си, някъде сред смърчовете женска бе свила гнездо, той обявяваше пристигането си.

- Кукумявка – измърмори Джеймс. – Мразя ги, предизвестяват смърт.

Подсмихнах се и се напрегнах, викайки сокола в ума си.

Томи беше умрял, гарваните не живееха вечно, а щом бях заминал той никога не се върна в къщата, някак беше усетил.

     Изминаха няколко минути, преди соколът да се появи измежду върховете на дърветата, обгръщащи къщата като щит, и да полети към нас. Джейми извика като го видя и залегна за да се предпази, едва не падна от покрива, което ме накара да се разсмея. Протегнах ръка и птицата кацна меко на предмишницата ми.

- Ти да не си луд, ще ти изкълве очите!

- Много приказки са ти чели като малък – отвърнах, все още усмихвайки се и внимателно вдигнах ръка да погаля соколът по главата. Той примигна с очи и ми се подчини.

- Значи това правиш – все още странящ попита Джеймс. – Стоиш по покривите и дресираш диви птици. Зловещо е!

- Стига си се превземал – отвърнах, направих жест към него да се изправи и леко повдигнах сокола, хванах ръката на хлапето и поднесох птицата към него.

- Какво... Не, да не си...

- Млъкни, или наистина ще ти изкълве очите – рекох.

     Джеймс трепереше, докато соколът прескочи от моята ръка на неговата, гледаше войнствено но не направи нищо.

- Говори му – казах. – Гледай го в очите.

Хлапето почти се подмокри докато изпълни каквото му бях казал. Сетне го инструктирах да вдигне ръка и много внимателно да почеше птицата по главата, соколът му позволи.

- Невероятно – прошепна Джейми. – Той... комуникира с мен!

- Изненадващо, а? – рекох с ирония. – Вие хората така и не си правите труда да опознаете другите същества.

- Сякаш ти не си човек – подметна Джейми и прокара ръка по гърба на сокола, преди да го пусне да отлети в мрака.

- Понякога ми се иска да не бях – отвърнах тихо и се изправих, мятайки китарата на рамо.

- Как ще слезем сега от тук? – усети се Джеймс.

- Следвай ме и няма да паднеш.

Той нямаше и да разбере как щях да се стрелна и да го преметна вътре, не му и трябваше. Те, хората, никога не трябваше да научават прекалено много, не бяха подготвени. Никога нямаше да бъдат.


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2018-03-30
прочитания: 57
точки: 5 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 0 (виж препоръчалите)

Вход