StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 165,123
   Потребители: 12,356
   Автори: 3,998
   Коментари: 318,597
   Точки: 2,662,421
   Съобщения: 155,469
   Лексикони: 4,499
   Снимки: 10,792

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Сливане

Сънувам остров. Студено е. Вълните се разплискват по брега, каменист и очакващ да бъде погален от слънцето. Да, забравих да кажа, че е полунощ, температурите падат, незнамколкоси по Фаренхайт, животът е в прелитаща птица, чувам крясъка ѝ. Треперя. Мога да избягам оттам единствено, ако отворя очи, но не ми се получава, сънувам затвора си. Губя се за кратко в мислите, чудя се какво е било преди. Сепвам се и се опитвам да рисувам картина в мрака. Звездите са като зад замъглено стъкло, идва ми да протегна ръка и да избърша мъглата. Не помня коя съм. Жена съм. Гърдите ми островърхо се забиват в роклята ми. Затискам с длан устата, за да не изкрещя в тъмното, осъзнавайки самотата; осъзнавайки, че нещо е свършило преди да е започнало, че човек си мисли, че нещо зависи от него, а всъщност краката му винаги са акостирали – всеки на своя остров. Усещам конвулсиите на плътта, океанът е стигнал до гърлото ми и заплашително приближава устните ми.  Светлина. Тялото ми подскача и се събуждам до теб, обиколила нощта със страховете си, държа ръката ти и гърдите ми учестено се въздигат и спускат. Целувам спящите ти клепачи, гушвам се до теб. Ухаеш на нежност и живот! После отново заспивам. Мрак. Усмихвам се.
 
 
 
 
                                                               *
 
 
От осемнайсетия етаж на жилищна сграда всичко изглежда незначително малко. Дори аз. В опит да погледна отгоре, прокашлям утрото през дробовете си. Пуша на балкона и правя кръгчета от дим, които следват гравитацията и носят дъха ми към дъното на света, откъдето правя отчаяни опити да се оттласна. Затова, катеря ежедневно осемнайсет етажа с асансьор, който държи чувството ми за възможен край при всяко въздигане, придружено с мощни вибрации и усещане за удар в гърдите.
Буйната ми коса манифестира в ръцете на вятъра, любовта им играе извън мен, в причудливи вариации на танца на страстта.
Кафето ме чака на масата, ароматът му мощно посяга на обонянието ми и ме изважда от унеса на потъващите кръгове дим. Там някъде, след около четиридесет минути, ще крача с безизразното си лице по улицата, сред прилежно отегчените или замислени други такива на разминаващите се хора.
Човек съм, който се шляе в мислите си до безпризорност, до самота и отчаяние; до толкова че знае, че ще намери това, което търси.
И го намери.
Сега жена ми спи в леглото и сънува от онези сънища, които усмихват красивото ѝ лице, а аз не спирам да се чудя как успях да привлека вниманието на такъв ангел. Това, което беше изписано на лицето ѝ, беше покълнало в сърцето ѝ. Някой би се отегчил от това, но не и аз. Развивах целия потенциал на отрицателните черти на характера ми; а тя, прочела ме отначало докрай, ме погалва. Стопявам се, стопявам всичкия катран, събрал се в живота ми и ставам нежен, възлюбен херувим, достоен за увековечаване върху платно на художник.
Паля втора цигара, глътка от кафето гони първото ми всмукване от нея. Гладко избръснат и ухаещ на морски бриз, почесвам брадата си и фиксирам паяка, който е направил произведение на изкуството в ъгъла на балкона. Оказва се, че освен със съвършената жена, аз съм се сдобил със съвършения паяк.
Започвам да се усещам лек, сякаш не съм пил кафе, а поне две чаши уиски, смалявам се. Да си имам въображението. Трябва да тръгвам за работа, но се смалявам. Дотолкова, че не мога да си отворя балконската врата. Гърбът ме сърби, опитвам се да се почеша, слушалките ми са паднали на плочките. Освободен, телефонът ми саботира тихата утрин и разнася във въздуха гласа на Отис Рединг. Зрението ми е перфектно, а имаше какво да се желае. Слухът също. Чувам допълнителни шумове – чувам водата, която се движи по тръбите, чувам водата в канализацията, чувам диханието на жена ми, превърнало се в музика за ушите ми. Модулирам мелодията ѝ и в главата ми гръмва оркестър, всеки тон се откъсва и полита в пространството.
Инстинктивно искам да почеша пак брадата си, което говори за учудването ми. Ръцете ми са изчезнали. Имам пипала вместо ръце. Сърцето ми бие лудо, ще разбие кожата ми.  Кожа? Какво е това, мамка му? Заклещен съм в паяжината в ъгъла на балкона.
Аз съм паяк.
Процеп на отворения прозорец на спалнята ми дава възможност да дотътрузя кръглото си тяло до тялото на жена ми, да се спусна от буйните ѝ коси по паяжина произведена от мен, колко пъти съм се опитвал да бъда ловък и нежен с това прелестно създание.
Желанията ми се сбъдват! Ще бъда винаги до нея и в съня ѝ, докато не ме размаже с чехъл.

 


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2019-06-17
прочитания: 91
точки: 10 (виж далите точки)
коментари: 6 (виж коментарите)
препоръчано от: 7 (виж препоръчалите)

Вход