Симеон – 2-ра част

Война – Пролог 1

 

Градът бе под обсада вече цял месец. Наистина Търново издържа повече, но тук нещата бяха по-различни – нямаха патриарх, който да ги призовава на бой за правата вяра, но нямаха и отстъпващ цар. Тук бяха съвсем сами и нищо не можеше да им помогне да отблъснат врага.

За щастие тези дни нападателите не провеждаха военни действия – имаше някакъв техен празник. Това помогна на защитниците на крепостта да си починат малко и да приготвят нова тактика за защитата на крепостта.

Ала вражеската армия се събираше на молитва преди атака и скоро войната щеше да се разрази в пълна сила.

На стената се бяха наредили български войници. Край тях се разхождаха няколко свещеника, пръскаха с китки и светена вода, произнасяйки молитви и вдъхновяваха кураж на защитниците. Но това, което наистина щеше да им вдъхне смелост бяха тримата водачи на защитата.

Един от тях, Симеон, се разхождаше долу, в града и се опитваше да успокои жителите му ала напразни бяха опитите му. Като глас в пустиня бяха думите му към истеричните жени, уплашените деца и полуделите старци.

Едно дете тичаше пищейки по улиците. То не гледаше накъде бяга и се блъсна в предводителя. Той погледна падналото след сблъсъка момче, усмихна се на сърдитата му физиономия и подаде ръка. Чу се женски писък. През тълпата изтича жена, която прегърна момчето и го покри с тялото си. Свита около детето си тя гледаше Симеон с насълзени очи.

- Моля ви, господарю, той не е искал. Пощадете го! - каза тя умолително.

- Спокойно! - засмя се Симеон насила. - Ние не колим и бесим, а тези от вън.

- О, господарю, народът вече не издържа - каза жената виждайки добрината на Симеон. - След новината за падането на Търнов град ние нямаме надежда за победа. Царството ще рухне и народът ще събира останките му пет века преди да бъде възстановена България.

- От къде знаеш това? - попита водача удивен от думите й.

- Не мога да кажа повече - каза тя и стана от земята.

Тя поведе момчето за ръка и се отдалечи в тълпата, обхваната от хаос. Но малко преди Симеон да ги изгуби от поглед жената се спря. Тя се обърна и каза:

- Знам кой може да ти каже това, което искаш да знаеш. Ако се интересуваш той ще те посети. Той винаги го прави.

За миг тя стоеше там, а в следващия я нямаше. Симеон тръсна глава. Косъмчетата на врата му настръхнаха. Някой го потупа по гърба и сърцето му заби лудо. Обърна се. Това бе един от водачите на защитата.

- Къде се губиш? Търсихме те навсякъде. Имаме нужда от съветите ти за техните действия - каза водачът.

- Идвам!- отговори Симеон и двамата тръгнаха към стената.

Тримата водачи бяха заедно и наблюдаваха как вражеската армия се събира в полето.

- Какво сега? -попита един от водачите.

Симеон погледна назад към града и каза:

- Стрелците няма да нападнат.

- Защо? - избърза да попита един от водачите.

- Хората са гладни и изморени. Ако стрелят ще избият много от тях.

- Но така ще превземат града по-лесно - възрази водачът.

- Да, но на тях не им трябва пуст град.

- И все пак войнът трябва да се възползва от предимството си. Те имат храна, ние - не. Те имат стрели, ние - не. Те имат войска, а ние само гладни селяни - каза водачът.

- Как да обърнем това неравенство? - попита другаря му.

- Убий ме, Петре! Не знам. След като нападнат ще разберем. Сега слизам в града. - каза Симеон.

- Защо? - попита първият водач.

- Защото, Георги, те няма да нападнат по-рано от два часа.

- От къде знаеш това?

- Тогава ще пристигнат дипломати, които да предложат мирно решение на въпроса или евентуално да одобрят тактиката за нападение - каза Симеон и тръгна обратно към града.

Долу хората бяха още по-уплашени, защото няколко старци пророкували пет вековно робство. Млад мъж, който не беше във войската заговори Симеон:

- Помогни ми да ги успокоим! Моля те! Тези пет века ги плашат.

Мъжът бе висок и ако беше в красиви благороднически дрехи би приличал на цар.

- Какво да правя? Пророчествата ще се сбъднат до два часа ако не намерим помощ. А и Търново вече падна. Те губят надежда - отвърна отчаяно Симеон.

- Ами ако в твое лице те видят новия цар и божествено провидение. Тогава изпълнени с надежда те ще се възродят, а с тях и България.

- А какво ще стане ако се проваля?

- Не можеш. В теб има божествено провидение.

Симеон се замисли над думите му.

- Ти ли си този, който щял да ми каже повече, този, за когото жената спомена?

- Възможно е - каза тайнствено мъжът. - А ти искаш ли да спасиш страната си или не?

- Ами пророчеството?

- Какво за него? То ще се сбъдне така или иначе, но на теб Бог ти е дал шанса да блеснеш в историята като човекът, разбил османското нашествие с шепа селяни, които на всичко отгоре са гладни.

- Какво да направя? - попита Симеон.

- След минути от изток ще се зададе конник, който само ти ще виждаш. Трябва да го погубиш преди да е влязъл в града.

- Но как ще влезе конник като единствено градът може да се щурмува по стените?

- Той е дух, привидение на падението на страната ти и твоето собствено проклятие.

- Но как да победя дух?

- Това трябва да разбереш до няколко минути? - отвърна мъжът и щом Симеон примигна изчезна, на водачът му се счу тропот от копита. Той се завтече към стените. Огледа се. Това бе само игра на слуха му. Симеон вече започваше да си мисли, че откача когато източно от града се появи конник, сякаш излязъл от Ада.

- Лък и стрели! Бързо! - извика той.

Георги му подаде своето оръжие и колчан с двадесетина стрели. Но водачът бе озадачен, когато Симеон започна да стреля във въздуха. Изглеждаше сякаш той се целеше в нещо, но по опустялата земя нямаше в какво. Конникът бързо наближаваше, а стрелите на Симеон просто минаваха през него. Стрелецът бе загубил надежда да убие поличбата когато слънцето се показа зад облаците за миг. В един миг всички видяха демоничния конник. В един миг Симеон изстреля поредната си стрела, която се оказа и последна. Металния връх на стрелата мина през бронята на конника сваляйки го от коня. За малко повече от минута водачите бяха пред стените на града заедно с няколко придружители и разглеждаха мъртвото тяло на конника.

Трима души напуснаха лагера на османлиите и се присъединиха към българите, наблюдаващи тялото. Ала водачите бяха нащрек и посрещнаха османлиите с недоверие. Един от тримата присъединили се излезе напред и заговори на чист български на водачите:

- Моля ви, идваме с мир. идваме да изразим почитта си към героя, чиято стрела погуби конника.

- Моята стрела го направи - каза Симеон високомерно.

- Аллах те е дарил със способността да се бориш със злото и докато пазиш града той не може да бъде превзет със сила.

- Говори направо! - заповяда Симеон.

- Готови сми да ви дадем храна и да пощадим хората ако предадете града - каза пратеникът.

- В никакъв случай - разяри се Петър и се опита да нападне групичката.

- Петре, успокой се! – извика Симеон. – Те сигурно имат и друго предложение, нали?

- Така е – отвърна вестителят. – Предлагаме дуел за съдбата на града ви. Тези двама господа зад мен предлагат да си избереш един секундант от твоите в случай, че не успееш да победиш. Победител е тази от страните, която надвие и двамата си противника.

- Съгласен съм – рече Симеон. – Мой заместник ще е Петър.

Вестителят прие и се върна при своите. Те се зарадваха като чуха новината за приетия дуел. Симеон от своя страна изгледа приятелите си въпросително.

- Братко, не се бий! – каза загрижен Георги. – Онзи изглежда добър войн.

Симеон проследи погледа на водачът и остана удивен от посочения войн. Това беше мъжът, с когото той бе говорил пред минути. Явно той щеше да се погрижи Симеон да отблъсне нашествието само с шепа гладни селяни.

- Какво има, братко? – попита Петър. – Лицето ти грейна от щастие при вида на този турчин.

- Ами просто не е достатъчно добър да ме победи – отвърна замислено Симеон. – Георги, ти се прибери в града и кажи на всички за това, което става край стените.

Водачът кимна и се оттегли с придружителите оставяйки Симеон и Петър сами. След малко вестителят попита водачите при себе си и започна да обяснява правилата на дуела.

- В такъв вид дуели има две нива - висше и нисше. Нисшето ниво са войните, който не се бият до смърт, а до осакатяване или предаване. Висшето ниво е по-опасно. Единствения изход от него е смърт. Ако висшият боец откаже да се бие бива екзекутиран на момента.

- Тоест трябва да се бие до смърт? – обясни си Петър на глас.

- Точно така – отвърна вестителят. – Първоначално се бият двамата нисши. Когато единият от тях загуби бива заместен от висшия си партньор. При битка на висш с нисш никой няма право да убива другия. Убийството е задължително единствено при битката на висш с висш. При останалите е забранено. Ясни ли са правилата?

- Да – отвърна Симеон. – Кой е висш при вас?

- Онзи младеж -вестителят посочи познатия на Симеон. - А при вас кой е?

- Аз - провикна се Петър.

- Не, Петре! Аз ще бъда - каза Симеон. - По-добре така.

Вестителят при думите на Симеон и повика негодуващия Петър и втория арабин при себе си. Двамата се приближа и извадиха оръжията си. Пръв нападна Петър, а арабинът само подскачаше като маймуна и раздаваше неточни и леки удари, неспособни дори да одраскат българина. За разлика от него Петър бе уловил меча си с две ръце и удряше с цяла сила. След около минута разменяне на удари един от опитите на българина бе успешен. Острието му разсече крака на арабина. Хрущящ звук показа, че острието не само бе ранило плътта, но и костта. Турчинът изпищя от болка и започна да маха с ръце.

- Край! - извика вестителят. - Победител е българина Петър.

Напред излезе първият арабин. Той бе хванал ятагана си обратно с острието обратно към него, а не към противника. Арабинът замахна сякаш удряше с юмрук, но в момента на удара си издаде острието на ятагана напред. Острието на арабина срещна париращото оръжие на Петър. Ала силата на удара бе голяма и българинът не успя да удържи меча си, който се плъзна по острието на ятагана завличайки цялото тяло на водачът и обръщайки го почти с гръб към противника му. Арабинът се възползва от това и тласна леко оръжието си и успя да одраска Петър. Българинът се спря и погледна ръцете си.

- Отрова! - прошепна той и падна в прахта.

Арабинът го хвана за косата и го вдигна от прахта след което допря ятагана си до врата на българина.

- Не! - извика Симеон. - Той се предава.

Вестителят кимна на симеоновия познат, който пусна главата на Петър да падне отново.

- Сега съм аз - каза Симеон.

Чу се далечен гръм и започна да ръми, но за кратко лекия валеж се превърна в порой.

Симеон изтегли меча от ножницата си и се завтече към противника си. Арабинът не реагира в първия момент, но след това светкавично хвана ятагана си правилно и парира атаката на водача. При сблъсъка на двете оръжия се чу пронизителен звън.

-Хм... странно - каза Симеон.

Арабинът натисна леко и пристъпи напред.

- И аз това щях да кажа - заговори той тихо на български. - Изглежда оръжията ни са изработени по идентичен начин от един и същи майстор.

- Жалко - отвърна Симеон. - Смятах мечът ми да ме представи. Нищо и аз мога да се представя.

Докато говореше това арабинът изрита Симеон с коляно. Българинът се преви на две оставяйки гърба си непокрит. Противникът му вдигна ятагана си да довърши водачът, но остави себе си непокрит. Симеон се възползва от това и нанесе своя удар пронизвайки сърцето на арабина с меча си. Българинът не вдигна глава да погледне мъртвия си противник, но след като той така и не падаше Симеон се притесни и вдигна поглед. Над себе си той видя арабинът държащ с две ръце своя ятаган. Ала това не беше ятаган, а кръст от изгнило дърво и повехнала роза, увита около кръста.

За разлика от знамението, което изчезна в мига, в който Симеон го видя, противникът му стоеше жив и здрав, незасегнат от острието на българина. Арабинът извади меча от гърдите си и го пусна на земята. Той хвана Симеон за рамото и го вдигна от земята след което го прониза с ятагана си, но поради специфичната форма на оръжието острието му премина през стомаха и прониза гърдите на Симеон. Бавно и болезнено довършваше арабина своя противник. Всички с ужас наблюдаваха мъчителната смърт на Симеон, който крещеше, раздиран от болка. Само след няколко секунди настъпи тишина. Арабинът изтегли ятагана си рязко и бутна тялото на Симеон, който падна назад като отсечено дърво.

Портите на града се отвориха и навън излязоха множество жени и деца. Те всички плачеха, оплакваха водача си – Симеон. Петър се надигна. Действието на парализиращата отрова бе преминало. Той видя арабинът да говори с вестителя, в ръцете му беше меча на Симеон. Петър се ядоса макар това да не беше в характера му. Той бе винаги спокоен и хладнокръвен, но колеблив. А сега водачът се бе решил да върне последното нещо, останало му от Симеон – неговото оръжие. Пък и самият той казваше, че това е мечът на царя и знакът му ще заблести, когато попадне в ръцете на истинския цар. „Самият Шишман го държа го държа и... нищо.“ - казваше Симеон.

Петър не му мисли дълго, захвана по-здраво своя меч и се затича към арабина с вика. „Свиня-я-я-я-я!“ А онзи само вдигна мечът на Симеон срещу лицето на Петър, държейки го за острието. И водачът видя там – в основата на острието сивия знак на царя, но не бе сив както обикновено, а много ярко червен.

- Какво означава това? - спря се Петър макар това да бе трудно в калта.

- Каквото виждаш - отговори арабинът.

- Как е възможно? Та ти си просто арабин.

Онзи се разгневи.

- Не съм арабин! - извика той и замахна с меча срещу вестителя после го обърна с острието надолу и го заби в тежко ранения от дуела с Петър.

На вратът на вестителя се появи червена линийка. Той отпусна главата си назад и оттам започна да извира кръв както от извора на Дунав или Марица.

- Името ми е Иван и дойдох да си върна трона, защото ако не го направя скоро няма да има такъв - обясни "арабинът".

- То не че е останало нещо - чу се гласът на Симеон някъде зад Петър.

Водачът се отдръпна и погледна към Събралата се тълпа. Наобиколен от хората беше Симеон. Той стоеше и гледаше яростно Иван.